23-ти Ноември

23-ти Ноември

Не успя.

Небето посипваше сняг по него. Преди щеше да каже, че бе като фея, ръсеща звездички. Преди... Преди, когато бяха младо семейство. Преди, когато вярваха, че ще бъдат най-прелестната двойка на земята, за която някой ден ще се пишат приказки.

Да, преди... Преди да се разболее тя. Преди да хвърлят всичките си спестявания по болестта. Преди да се пропие от мъка и да го изгонят от работа.

Това бе преди...

Сега... Сега бе просто сняг. Сняг и студ. Снегът проникваше през порите на тънкото яке, давайки свобода на студa да пробие слабата преграда на мършавото тяло и да прободе костите. И болката пронизваше ума.

Не успя.

Мисълта надви дори защитата на замразилата мозъка болка от студа. Биеше като тъпан. И как го болеше главата! Романтиците биха казали, че го боли от „бушуващите мисли". Прагматиците, че е от студа или още по-вероятно от наченките нa грип. А реално бе от юмруците... От юмруците на човека, който го хвана да краде. Би го много. И ребрата го боляха. От ритниците. Вече никой не вярваше на това, че искаш да откраднеш за болен човек. Пък и на кое да повярват!? На сплъстените му коси?! На мръсното шушляково яке посред зима?! На лошия му дъх?!

А той как да отговори защо не работи... Защо не пробва да направи всичко възможно да спре алкохола... Не, че нямаше какво да отговори. О, имаше толкова оправдания, толкова разсъждения... Здравни реформи, икономически и политически кризи, слаб характер. Майната им на оправданията! Той прие факта. Кражби - успяваш или не. Ядене, лекарства и алкохол или бой. Толкоз!

Както и да е - дишаше трудно, а мисленето му се отдаваше още по-трудно.

Не успя.

Пищящият звук на клаксоните сдъвка шибаната мисъл и червената светлина на стоповете я отнесоха към кръстовището на „Пирогов". От там светна зелено и топлината на лъскава кола я понесе на нейде.

- Ей ти, коя кръвна група си? - прокънтя в главата му гласа на изправилия се пред него мъжага

- Нулева положителна. - вече бе минавал през това и знаеше какво ще последва.

- Супер! 50 за литър? - ухили се мъжагата

- Добре - уморено отговори той и тръгна примирено след него.

Бе му позната светлината от луминесцентни лампи. И останалата част от процедурата бе ясна - въпроси, отговори, съмнения. После пак въпроси. Изследвания. Изтичаща кръв... Две по 20 и едно 10 - 50 лева.

Успя.

Мисълта мина през него и... се стопи в здрача. Запита се защо мислите за успехите отлетяват, а мислите за провалите остават. Но го болеше глава. Болеше го и не можеше да отговаря на собствените си тъпи въпроси. Бе някакво гротескно подобие на герой на Ремарк.

Успя.

Отключи с мъка вратата на апартамента. Бе вървял час до „Модерно предградие" и бе пиян. Остави лекарството до главата й на шкафчето и я погледна. Спеше. После отиде до ъгъла и седна до розата.

Беше успял.

Погали розата по листата. Ръката му обаче се отпусна и срещна бодлите. Незнайно защо не го заболя. Капка топла кръв се стече към китката. Не успя да я избърше. Успя обаче да се усмихне на мисълта, че има още кръв. Главата му се удари в стената и той се свлече. По някое време се довлече до леглото. После я прегърна през кръста.

Спомни си как открадна портфейл на рождения й ден. Последният им светъл спомен заедно. Купи й роза. Банално. Каза й, че я обича и че е по-красива от розата. Осъзнаваше, че това е още по-банално. Тогава тя бе направила две крачки към него (повече не можеше от болестта) и го бе прегърнала. После дълго плака. Първо на рамото му, а след това на леглото, където той я занесе на ръце. После не каза нито дума. Той обаче разбра. Разбра, че приказката се е превърнала в краден портфейл.

Споменът склопи натежалите клепачи.

Утринта се събуди от писък и тропот на разпилени по пода хапчета.

После тракането на трамвая по релсите и шума на форсиран двигател узакониха деня. Господинът с черното палто си продупчи билетче. Бе 23-ти ноември. Просто ежедневието бе успяло да скъта една продупчена дата от календара в не откраднатия си портфейл.