Наближава обяд. От два часа и две години съм на улицата. Такава ми е работата просто, още не съм клошарка. Макар че наподобявам успешно такава. С тая опърпана количка и тонове хартия... Неблагодарна работа била. Безкрайно непрестижна. Аз пък съм благодарна. След около 4800 км в студ, сняг, дъжд, понякога пороен и жега, която те кара да съжаляваш, че нямаш още една кожа за събличане, се чувствам що-годе подредена. Вървя и си ровя в главата. Самостоятелно. Леле, колко грешки в програмите открих! И още никнат. За първи път дефрагментирам диска. На 70 % съм. Още една година и ще съм чисто нова. Докато си имах престижна работа, затъвах в дългове и не спях от нерви. Сомнамбул. Очи, потънали в черни дупки, като на зловещ призрак. Четиридесет и пет килограма стърчащи кокали, облепени с прозрачна, сивосинкава кожа. Нос и коса. Онзи нос! И така – около дванайсет години. Жив мазохист. Добре, че не се извратих и сексуално, та да изглеждам съвсем като от труд на Фройд.

        Гладна съм вече, чегърта ми стомахът и подтичвам към магазина. И в тоя свински тръс, в главата ми се джуркат спомени. Брех, тия 12 години! Създадох хора, загубих хора… И намерих такива. Оказа се, че още има! Току блесне някое шарено личице измежду тая сива паплач. И си ги събирам. На топло, в душата. Обикновено се опъват известно време, ежат се, хапят даже. Ама аз съм упорита. Последното го котках около година и половина. Ръмжа, дращи, гледа лошо… Кандиса, де. Разгеле! И се усмихва вече. И говори. Още една червена точка в тефтера.  Едно време, в първи клас, за добре свършена работа, ни раздаваха звездички и пчелички. Е, тая проклетия, е за цял албум!

       Застопорявам се пред щанда с храната. Облизвам се, всичко ми се изяжда. Суетят се отзад разните работници, припрени. Един вади ароматно димящи хлебчета от фурната, един сглобява сандвичи, един премята палачинки… Разкошотия! Лигите ми текат, чакам си реда, тъпчейки нервно пред витрината. Пред мен – две лелки. Синдромът на „лелката” ще ви го обясня по-късно. Нечовешка история!

-          Може ли три тортички?

-          Разбира се, от кои?

-          От онез’, шоколадовите. Всъщност, не, почакайте. Не трябва да са с много шоколад, че мама има висока захар. Може ли от другите, еееей там, с лек крем и само шоколадова глазура? Ама в кутийки, че ще пътуваме.

-          Разбира се. Нещо друго?

-          И няколко кексчета. Ама със сладко.

-          Готово!

-          А баничките пресни ли са?

-          Даа, естествено.

-          Мммм, не изглеждат така. А ще вадите ли нови скоро?

-          След двайсет минути.

-          Ооо, не. Ще ни направите ли и два сандвича с филе, ама без домати и зеле, само с маруля. Може и малко маслини. И ако може, една идейка зеленце. И не ги затопляйте. Че микровълновата е вредна. Аааа, единият с кетчуп и обикновена горчица, а другият – с майонеза и медена горчица. Добре ги опаковайте, че ще пътуваме.

-          Да.

-          Ябълковият щрудел с какво е?

       Ей тук, вече, не ми издържат нервите. С круши, твойта кожа! Пътувай за някъде и не се връщай никога повече, гадино префърцунена! И на майка ти много поздрави да пратиш! Барем и спадне захарта!

Идва ми редът. Иска ми се да го изям тоя, там, зад витрината, дето ми се хили насреща с една уста, пълна със зъби и опъната от ухо до ухо, като на клоун. А как мразя клоуните! От дете още. С празните им, нахилени физиономии и гротескни дрехи.

-          За Вас?

-          Един с луканка.

-          Каква багета – бяла или пълнозърнеста? Имаме и чабата с маслини… А, ако искате, ще ви направя и с друго хлебче?

-          С луканка. От готовите. Не ме интересува хлебчето.

-          Ооо, имаме и с арабска питка?

-          Моля, дайте ми ЕДИН САНДВИЧ С ЛУКАНКА И ХЛЯБ! БЕЗ ДА СЕ ЗАТОПЛЯ! БЕЗ СОС! В САЛФЕТКА!

-          Разбира се, явно бързате. Така е, в днешно време сме изнервени. Хубаво си беше преди години, ееех! Спокойно беше. И хората щастливи…

-          Кой е бил щастлив бе? Дай си ми сандвича.

       Като минавам на „ти” и вдигам заплашително вежда, си получавам обяда. И млъква тоз' идиот. Ама не съм гладна вече.

       А, всъщност, искам да кажа за пощенските кутийки на хората, ама...