3.2 Светът Маяковски – "Бесове"

  – Крачунким! – извика радостно Пушкин. – Най-после се появи!

  – Кра- к’во? – почуди се Дун.

  – Пазителят на хълма Сурата примка – единственият подстъп към имението ми – обясни поетът. – Мой верен служител от не знам колко години! Той е триумвират. Три същества в едно – Старицата Кра, старецът Чун и старецът Ким.

  – Този последният да не е севернокореец? – попита със съмнение в гласа Дун. – Щото ако е, аз съм пас. Мирабела да измисли нещо друго. Веднага!

  – Не, той е подправка – репликира го Джъд. – Виж му гърненцето! Носи някакъв буламач в него. Надявам се, че не е отровна отвара против насекоми. Едва ли ще успее да накара богомолката да го изпие. А може би се готви да я напръска с него? Да беше го сложил в подходящ флакон. А, сори – на Маяковски нямате флакони. Да кажем на Мирабела да пропусне някой в преводите си, че да се обзаведете и вие с един-два!

  – Това не е гърненце, а е ваза хидрия2, пълна с фараонско масло от ким. А той е Князът на насекомите и мой най-добър приятел – засегна се Пушкин. – Миризмата на маслото привлича насекомите и празната хидрия на дамата ги прибира. Затова съм сложил триумвирата да пази югозападната граница.

  – Додона с нейната лопата и перуники-миризливки ряпа да яде! – подхвана пак Джъд.

  – Аз пък си помислих, че Ким Чен Ун си е изгубил фамилията, която е долетяла на Маяковски – каза Дун. – Не ми се иска да си имам работа с оня диктатор, та дори и само с фамилията му.

  – Крачунким се дели – каза назидателно Пушкин. – В зависимост от ситуацията. Понякога е Крачун и Ким, понякога – Кра и Чунким. А понякога е трима – Кра, Чун и Ким.

  – И каква ситуация имаме сега? Корейска тройка от третата възраст? Китайско-корейско-турска? – изхили се Дун.

  Той чудесно разбираше сериозността на положението, но го беше обхванала някаква истерична веселост – дали от непрекъснатото тръскане и обръщане с главата надолу, дали от безпомощното състояние, в което се намираха в затворената амфибия, дали от нещо друго – но не можеше да спре язвителните си забележки, които извираха от него като фонтан и бяха подплатени със завидно остроумие.

  Изведнъж той се сепна, веселостта му се изпари като утринна роса, а финото му жълтеникаво лице се опъна и придоби резки, като изсечени от кремък очертания.

  – Не! – каза решително той. – Няма да допусна подобно светотатство-плагиатство в романа, на който съм един от основните герои. Мирабела трябва да прекрати тоя кич. Мирабела!

  – Няма да ти отговори, Дун – каза меко Джиа. – В тази част тя не се включва в повествованието. Вижда и чува всичко, но си пази мислите и съображенията за себе си.

  – Все едно! – извика бившият огнен дракон и лицето му почервеня от възмущение. – Да разкара веднага тия Кимове-мимове, гърненца-хидрии и подправки от текста! И Крачуни тоже! Не съм ѝ някакъв Малчо!

  – Но тя няма предвид теб! Крачун/Карачун е славянски зъл дух, повелител на смъртта в ранна възраст, на зимата и студа, по-късно трансформирал се в божество на плодородието и реколтата. А гърненцето е от предишната Книга. Помниш ли змея с млякото, който искал да се ожени за Златогорката? Ами гърненцето на бабата от Сачанли? Където хванаха пипалото на Шуайджан? Някои южни славяни са наричали с името Крачун Бъдни вечер и Коледа, Има коледни песни, в които той идва като „чудно-чудо, със страшен огън“.

  – Само да вметна – намеси се Пушкин. – И аз съм Малчо по ръст, но и през ум не ми е минало да приемам лично името Крачун. Според мен е въпрос на вътрешна сигурност. Нямам пред вид онази сигурност, държавната, предполагам разбирате. Нито пък КГБ…

  – Плагиатство! – настоя Дун ядосано. – Преписала го е от някъде. Откъде знае тя за коледните песни? Да не е певица? И пак е оплела всичко. Прави са Критиците! Уж славянско божество, пък носи жезъла Жуи, който е китайски! И е в карнавални дрехи! Нонсенс! Ами тоя Чунким? Той пък откъде се взе?

  – Тя си го измисли. Неин си е – засмя се Джъд. – Не всичко е митология, приятелю.

  – А Санким къде е? И ти си плагиат! – сопна се Дун. – Ето го доказателството.

  Той се порови из раницата си и измъкна мобилен телефон. Оттам прозвуча песента „Не всичко е пари, приятелю“ на Лили Иванова.

  – Само перифразирам широко популярна песен от българската естрада. И така я популяризирам още повече – каза скромно Джъд. – Всички го правят в ежедневието. Без да цитират. Да не би и перифразите да са забранени? Същото е и с широко известните библейски изрази и така нататък. А ти си пести батерията – тук няма електричество, нито интернет. Ако се изтощи, ще е завинаги!

  – Дун, знам, че ти си опозицията в тази част на Книгата, но сега малко прекали – изземваш функцията на Критиците! – намеси се строго, изгубила търпение Джиа. – Освен това затормозяваш повествованието. Спри с тия безполезни тиради, за да може Мирабела да продължи да пише и да ни измъкне от тая Сура примка, в която се напъхахме – със или без митология.

  – Аз? Аз да затормозявам?! – извика възмутено Дун. – Аз ѝ помагам! Да не се окаже пак в небраното лозе на плагиатството. А ти? Ти ме разочароваш!

  – Помагаш ѝ да буксува непрекъснато, това правиш – каза язвително Джъд. – И да кажат всички след това с огромно удовлетворение: „Нищо ново под слънцето!“. Цитирам! – натърти той.

  – Митологията е на всички – каза бившата жена-змия. – Не можеш да забраниш на Мирабела да използва образи от там, само защото някой друг ги е използвал. Стига си вдигал врява и остави авторката ни да пише спокойно!

  – Тогава да ѝ вземем таблета, да ѝ клъцнем нета, да ѝ спрем ютюба, за да не я осеняват идеи! – продължи Джъд. – А най-добре – да я ослепим като цар Самуилов войник, да ѝ отрежем ушите като цар Крумов подслушвач и да ѝ залепим устата като Маурицио-Кателанов банан. За някои деликатни области на тялото, третирани по ужасяващ начин при момичетата в някои страни от Близкия изток, дори няма да намекна. Та дано да спре да преписва! Хама-ха!

  – Последният от изброените не е цар, дори не е българин – намеси се Сивин.

  – Защото е odd one3! А на Мирабела да ѝ източим мозъка със сламка през носа, за да не знае много! – тросна се възмутено Джъд.

  – Престани с тая язвителност, неразумно дете! – извика Джиа. – Съвсем близо сме до Жезъла на желанията. Може да приеме изпълнените ти със справедливо възмущение думи за изречена молба. Той е само един предмет – не разбира от ирония. Трябва много да внимаваме, иначе всички сме загубени!

  Джъд изфуча сърдито, но замълча. Дун понечи да възрази нещо, но срещна умолителния поглед на Джиа и не каза нищо повече. Сви се на седалката си и впери мрачен поглед в сцената отвън, която внезапно се раздвижи и започна да се развива с нарастваща скорост.

  Огненото кълбо се разпадна пред очите им и оттам излезе старецът, но сега вече не беше стар и нямаше три лица, а само едно – гладко, кръгло, с дълги черни мустаци и дръпнати черни очи. Облечен беше в тъмновиолетова лъскава роба с широки ръкави, с извезана на гърдите копринена буба и две мравки – на ръкавите. На главата си носеше черна кадифена шапчица с прикрепено отзад пауново перо с три разноцветни очи. На върха на шапката беше пришита едра бяла перла, от която излизаше дълъг червен пискюл, чиито ресни обхващаха горната част на темето. В лявата си ръка мъжът носеше голяма порцеланова ваза, с изрисувана на нея птица райска мухоловка от едната страна, а от другата – рояк скакалци. В дясната си ръка стискаше дървен жезъл, приличащ на старо чесало за гръб, с кръгъл, накъдрен по краищата и вдлъбнат в средата накрайник от нефрит. Мъжът беше придружен от старец и старица, облечени в същите копринени роби, старецът – в оранжева, с избродирани пчели на гърдите и молци на ръкавите, а старицата – светлосиня, с изображение на жаба и гущер отпред и черни хлебарки на ръкавите.

  – Князът на насекомите Чун Ван4 с помощниците си – обясни Пушкин. – Мирабела те е послушала, Дун!

  – А тъй! – каза доволно бившият огнен дракон. – Върнахме се към извора. Какви бяха тия измишльотини за триумвирати и тям подобни!

  – Те пак са си триумвират, нищо, че единият от тях е жена. Но сега са отделни личности. Тя искаше да разнообрази малко митологията, да има принос в темите и в сюжета – опита се за кой ли път да защити жена си Габриел.

  – И в резултат се самопреписа и наблъска Книгата с гърненца и треволяци. Гърненце тук, перуника там, хопала-тралала, Дребосъче! Повдига ми се от тия дребосъчета, да знаеш. Да си се придържа към митологията! Тя е априори разнообразна – нищо не може да се прибави или да се извади от нея. Всичко вече е казано! – продължи да мърмори Дун.

  – Да, и сега какво се получи – не врат, ами шия – обади се Джъд. – Няма гърненце, има ваза – Матадор и Персефина с тяхната ваза мейхуа с огризки ряпа да ядат!

  Дун се пресегна към Джъд и сложи ръка на челото му.

  – Ама ти какво си се фиксирал върху тая ряпа? Добре ли си? Само повтаряш – ряпа да ядат, ряпа да ядат. Гладен ли си? Имам един останал кроасан на Додона в раницата, искаш ли го? Е, не е ряпа, но става за ядене.

  – Опитвам се да предпазя нашата авторка от „разнообразяване“ с клишета. Посочвам ѝ къде се повтаря. Или къде е като ехо на нещо, което вече някой друг е писал. Това е като магична формула – казвам ти, дъще, сещай се снахо!

  – Ама не може героите да казват на авторката си какво и как да пише! – избухна Дун. – Докъде ще я докараме, ако слуша всички?

  – А, дойде на моето! Теб да те слуша и да разкарва гърненцата, а другите – не. Да видим сега какво ще направи оня млад старец с вазата!

  – Какво, какво – да се придържа към мита и всичко ще е наред.

  – Митът е от няколко реда – другото ще трябва да измисли сама.

  – Винаги го е правила. Сега пък ти започна да я нападаш. А преди малко я защитаваше. Лъчезор и Тютюлка ще ни се разсърдят. Това е от тяхното поле.

  – Не е! Тяхното е Под чертата. А Зида няма да се побере във вазата – прекалено голяма е.

  – А в гърненцето щеше, така ли?

  – Мирабела щеше да измисли нещо.

  – Ами да мисли и сега! Какво ѝ пречи?

  – Зида не може на този етап да бъде прибрана във вазата – намеси се Пушкин. – Сюжетът клони в друга посока. Няма никакво значение какъв е съдът.

  – Но се беше получил някакъв миш-маш – упорстваше Дун. – Гръцка хидрия, Египетска тъма и китайско-севернокорейско-турски триумвират – манджа с грозде!

  – След похода на Александър Македонски гърците са навсякъде. Няма отърваване от тях. Ако беше…

  – Тихо, деца! – скара им се Джиа. – Укротяването на богомолката не може да започне, докато се карате!

  Спорещите млъкнаха най-после и се залепиха на прозорците.

  – По-добре сега спри амфибията – прошепна Джиа на Габриел. – Вниманието на богомолката е заето с тези там горе и тя ще ни изпусне от поглед. Ако не се движим, няма да ни вижда. Да не пречим на работата на служителите на господин Пушкин.

  В това време двамата мъже и жената се бяха приближили до богомолката, която прекъсна танца си и впери в тях цепките на очите си, които сега горяха в кървавочервено.

  – Охохооо! Самият повелител на насекомите е благоволил да дойде лично да ме посрещне! – изсъска маската. – Имай предвид, обаче, господарю Ван, че аз отдавна вече не съм под твоята юрисдикция, така че не можеш да ми заповядваш. Аз самата сега съм господарка и заповядвам на другите. По-добре си прибери могъщата ваза – дори и да успееш да ме напъхаш там, все нещо от мен ще остане навън и аз ще се върна, както вече се е случвало многократно. И една песъчинка да остане, ще се регенерирам и пак ще ви нападна.

  – Ами хубаво! – съгласи се миролюбиво мъжът с жезъла. – Всъщност аз идвам с мир. Нося Жезъла на желанията и мога да ти изпълня едно, стига да обещаеш да не закачаш имението на моя сегашен господар – Александър Сергеевич Пушкин. Какво ще кажеш?

  – Ще кажа – ядец! – изсмя се високо Зида и размаха остри крайници, готвейки се да поднови танца си.– Моето желание вече се изпълнява. Само трябва…

  Тя погледна натам, където преди малко се беше приземила амфибията, но нея я нямаше. Пътят и нагоре, и надолу беше пуст и само вятърът свистеше между побелелите дървета и вдигаше пухкави облачета снежен прах.

  – Къде е? – изпищя Зида и се метна надолу.

  Профуча напред-назад в тясната просека между дърветата, надничаше из короните им и в стърчащите от снега коренища, скачаше в преспите и ровеше из тях, плъзна се като мътна, жълтеникава сянка и над заледената река, но амфибията беше изчезнала безследно.

  – Къде е той? Моят любииим! – закрещя неистово тя и воят ѝ преви клоните на близките дървета и нахвърля още сняг в преспите.

  После ужасяващото насекомо се метна към мъжа в лилавия халат, който я чакаше спокойно край пътя.

  – Ти, подъл нещастник! – викна Зида. – Къде си го скрил? Казвай или ще ти отхапя жалката глава и ще я изям, докато крайниците на тялото ти са още живи и мърдат.

  – Нямам представа за кого говориш – каза невинно мъжът. – Ние тук с теб си бъбрихме най-любезно. Никакъв любим не съм виждал. Вие да сте видели някого? – обърна се той към спътниците си.

Те завъртяха глави отрицателно.

  – Ти ще ми платиш, ще ми платиииш! – закани се Зида.

  – Щом си рекла – ще ти платя – каза Чун Ван и вдигна високо Жезъла. – Ще бъде компенсация за това, че неволно ти отклоних вниманието и така допуснах твоят любим да избяга. Ти обаче не го мисли много! Щом е духнал при първа възможност, не си е струвало, от мен да го знаеш. Кажи ми сега какво искаш!

  Пътешествениците се бяха скрили с амфибията под една скала край пътя и следяха със затаен дъх случващото се между Чун Ван и богомолката..

  – Чун много добре знае какво иска тя – прошепна Пушкин. – Зида съвсем не е глупава, но е просто едно насекомо. А при богомолките инстинктът за продължение на рода е по-силен дори от този за самосъхранение. Преди много векове, когато Хадес беше унищожен и емпусите дойдоха на Маяковски, Косила ги прокле и те се превърнаха в Зида и хрътките ѝ. Те са всъщност едно огромно колективно същество, което се разпада от време на време и се събира само при чифтосването. Но тук е коварният замисъл на Косила – това Същество е уникално – няма втори екземпляр, с който да се чифтоса. Зида може само да изяде хрътките по време на танца и после да ги изплюе обратно. Те са част от нея, не са отделни индивиди.

  – Абе тая работа с гълтането и плюенето си има определено название в сексологията, ама хайде да не скандализираме Критиците и младото поколение – ухили се Дун.

  – После Косила – продължи Пушкин, – изпрати косъма си Сифилис в земята на Египетската тъма, за да се застрахова.   Той уби сума ти пустинни хора и Същества, но Зида оцеля по някакво чудо. Тя все се надяваше, че на Маяковски може да има и други емпуси като нея. Прерови цялата страна, но не откри никого от своя вид. Оттогава прави набези из съседните страни и търси да срещне някой богомол, измъкнал се от лапите на коварната болест и оцелял и досега. Но няма. Тя е сама на Маяковски. Затова е толкова зла и неумолима.

  – Искам да се размножа! – викна чудовището. – Искам малки сладки яйчица в топло, надеждно защитено гнездо от пенлива слуз! Искам след това излюпени няколко стотици мои подобия със заострени главички и рогца да пълзят наоколо, да ловят снежни мухи и снежни бълхи и да ме радват. Искам да отгледам достойна смяна, която да ми позволи да се оттегля в пенсия и да обиколя Маяковски. А след няколко месеца спокойно да премина в по-добрия Свят. И какво стана? Вместо няколко месеца, живея вече стотици векове. Това е непоносимо! Непоносимо! Нещо против дребното ми желание?

  – Не, нищо! – каза Чун Ван. – Мога да го изпълня.

  – Слушай, патладжан! – отвори жълтата маска хищната си огромна уста и оттам се откъсна кратък хриплив звук. – Ако и този път ме преметнеш, аз така ще те преметна после, че няма да можеш да стъпиш на жалките си хилави крака, ако и да се казваш Крачун.

   – Вече не съм Крачун, а само Чун – възрази мъжът в лилаво. – Отбелязвам за протокола.

  – Все тая! – изрева чудовището. – Любимият ми изчезна. Малко след като го намерих след толкова години на страдание и лутания. Прерових всичко наоколо, но от него няма и следа. Как ще изпълниш желанието ми?

  – Мога да го върна – каза Чун Ван. – Ето така!

  Той се пресегна нагоре и докосна с жезъла богомолката под коляното на долния ляв крак и извика:

  Звезди изгряват от морето

  и нека да му викат „път“,

  път има, ала сред полето,

  в морето се нарича „съд“.

  Зида изведнъж замря, както си беше – с вдигнати нагоре горни крайници с остри щипци, с отворена уста и полуразперени плисирани криле. Минаха няколко минути, а тя не помръдваше.

  Мъжът в лилавия халат прибра жезъла си, даде знак на спътниците си и тримата се приближиха до амфибията. Пушкин спусна стъклото на прозореца и оттам стисна радостно ръката на Повелителя на насекомите.

  – Благодаря ти, приятелю, че ни спаси!

  – Това ми е работата, господарю – каза скромни мъжът. – Пратих я в Голямото атлантическо море да се чифтосва във въображението си с един ледоразбивач, който прилича на мъжка богомолка. На сутринта ще разбере измамата и не ми се иска да съм на пътя ѝ, когато това се случи. Съветвам те да утроиш охраната на имението. И да изпратиш вестители при бурлюците. Напълно е възможно, след като се провали тук, Зида да нападне техните земи, а те са мирни земеделци и досега са разчитали на нас да ги пазим от парцалените хрътки. Но не мисля, че в момента има нещо, което да е в състояние са спре нея и зловещата ѝ свита. Тя ще бъде бясна и ще руши наред. Вълчотрън е добре укрепен и нас ще ни заобиколи, но другите области на ОПМ, с изключение на Кукя, не са толкова добре защитени и може да пострадат.

  – Ще се погрижа за това, щом се приберем. Искате ли да ви вземем с нас? Возилото на моите скъпи гости е доста бързо.

  – Сигурно, господарю, не бях виждал подобна карета досега. Нищо чудно, че Зида я сбърка с богомол. Но не, ние ще се приберем по обичайния си начин – горе, на скалите. Не искаме да ви бавим излишно.

  – Добре, доскоро тогава! – каза Пушкин и вдигна стъклото.

  Мъжът и спътниците му се обвиха отново в огненото кълбо, с което бяха дошли, то се стрелна в черното небе над платото и кацна на скалите, чието йерихонско зарево вече догаряше.

  Амфибията потегли и всички вътре се разбъбриха с облекчение.

  – На мен славянинът с феса и с френската перука и бабата с боата ми харесваха повече от тия тримцата – каза Джъд. – Шаренички, веселички и миризливички – с това масло от ким…

  – Луд на шарено се радва!– изсумтя Дун. – Но това ме кара да се замисля. Нещата, отпаднали от първите части на Книгата, отиват на Маяковски. А къде отиват тези, отпаднали от Маяковски? Дали не се преместват на някоя друга планета – нещо като Маяковски 2?

  – Да се надяваме, че няма да разберем отговора на този въпрос – каза Джиа. – Ти беше причината за тази промяна. Дано да си си взел поука и повече да няма нищо, което да отпадне от тази Част. Единствено знам, че мястото ни не е тук и колкото по-бързо отлетим, толкова по-добре – и за нас, и за Маяковски.

(Следва)

2. Хидрия – античен керамичен съд. Употребява се не само за носене на вода, но и за събиране на бюлетините при гласуване. Понякога се ползва и като урна за праха на починал човек.

3. Оdd one – който не се вписва

4. Чун Ван – Княз на насекомите/божество – повелител на вредните насекоми, земноводните и червеите. Изобразява се във вид на млад или възрастен сановник с ваза в ръце, в която държи насекоми и гадини. На щампованите картинки нян хуа се рисува с жезъла за изпълнение на желанията Жу-и. Има два спътника – старец и старица. Старецът винаги се опитва да пусне насекомите от вазата, а старицата – обратно – да ги прибере. Чун Ван поддържа равновесието между тях, стараейки се да ги удържа от крайности. Жертвите и ритуалите в негова чест трябвало да го склонят към обуздаване на стареца и поощряване на старицата.