33.2 Светът Маяковски – „Вместо епилог“

  Той зачете на глас:

  „Казвам се Александър Пушкин и съм пътешественик във времето – първият и последният в историята на човечеството, с едно изключение. Втори беше моят спасител, но той не се брои, защото дойде по принуда. Моята история нашумя на времето, но на по-младите читатели тя може да не е известна, затова ще я разкажа наново. Вече съм на преклонна възраст и нямам какво да губя. Някои може да осъдят постъпката ми, други – да я приветстват. Аз не търся одобрение или защита – действах така, както смятах за най-добре при създалите се обстоятелства. Роден съм на брега на Залива на ангелите, близо до град Ница, Франция, на 21 март 2030 година. Баща ми – Гаврила Пушкин1, беше физик от руско-украински произход, а майка ми – Мирабела Йорданова – българска журналистка и преводачка. По бащина линия съм потомък на руския поет Александър Пушкин. След Ковид пандемията и Руско-украинската война родителите ми се преселили във Франция, първоначално в едно селце край Ница, после – в самата Ница и накрая – в Париж. Освен френски, говоря свободно руски, украински и български, както и английски, който изучавах няколко години в Лондон. Баща ми се занимаваше с изследвания в областта на квантовата физика и пътуванията във времето. От малък се увличах по литература – четях в оригинал най-големите поети на страните, чиито езици владеех. Но най-много се възхищавах на невероятния гений на поета Александър Пушкин. Завърших литературна критика в Париж и готвех докторантурата си върху творчеството на своя знаменит родственик, когато случайно се озовах в лабораторията на баща си в негово отсъствие и видях пробния модел на Машината на времето. Той много ми беше разказвал за работата си и бях в течение на всичките му постижения и неуспехи. Тъй като бяха обсебен от творчеството на Александър Сергеевич, нямах търпение баща ми да завърши Машината и се надявах да съм един от първите, които ще я изпробват. Исках да отида в 19-ти век и да се срещна с великия поет, да поговоря с него и да се върна обратно. Така щях да напиша достоверна и непредубедена дисертация, черпейки информация направо от извора. Бях се подготвял дълго и старателно за това – изучих писмата му и спомените на съвременниците му, запознах се подробно с епохата и с нравите в тогавашна Русия. Тъй като от малък се отличавах с феноменална памет, знаех наизуст всичките му стихотворения и поеми и сюжетите на всичките му прозаични произведения. Баща ми беше казал, че Машината още не е съвсем готова, но когато я видях там, не се стърпях и реших да я изпробвам. И тя работеше, макар и не съвсем точно. Пренесе ме в средата на 19-ти век, но доста по-рано от параметрите, които ѝ бях задал. Машината беше настроена на Санкт Петербург, в последната година от живота на поета – малко преди да бъде застрелян, а аз пристигнах седемнайсет години по-рано – през пролетта на 1820 година, и то не в Санкт-Петербург, а в Таганрог. Пушкин беше отседнал там със семейство Раевски в бившата къща на градоначалника Папков на път за Крим и Кавказ. Оказа се, че е болен от възпаление на белите дробове, тъй като по пътя се къпал във все още студените води на река Днепър. Помнех този епизод от живота му – щеше да оздравее и да отиде с Раевски в Крим. Но това не се случи, защото стана нещастен случай. Почина пред очите ми по време на една самотна разходка на кон из околностите на Таганрог. Бях го проследил и се надявах да поговоря с него, но той падна от коня и си счупи врата. Това беше толкова неочаквано за мен! Един от най-великите поети на всички времена беше мъртъв! Та той още не беше навършил 21 години! Ами произведенията му – „Кавказкият пленник“, „Евгений Онегин“, ами плодотворната Болдинска есен, където щеше да напише повече от 50 произведения? Нима всичко това нямаше да се състои? Ами моята дисертация? Честно казано, тогава бях повече загрижен за собствената си научна кариера, отколкото за съдбата на поета. Погребах го в гората. Облякох дрехите му и взех коня му. Бях със седем години по-възрастен от него, но винаги съм изглеждал по-млад, отколкото съм в действителност. Освен това бях негово почти съвършено копие – приликата беше толкова голяма, че в студентския театър винаги ми даваха ролята му. А и съзнателно му подражавах – бях си пуснал бакенбарди, имах същата прическа, същото поведение и маниери. Реших да се представя за него. На първо време ще наблюдавам и ще си водя записки, мислех си, пък после ще видим. Никой от обкръжението на Пушкин не разбра за подмяната. Единствено приятелят му още от лицея Николай Раевски, с чиито родители пътувахме за Крим, забеляза, че има промяна, но го отдаде на преживяното тежко заболяване. Когато разбрах, че Машината на времето се е повредила, толкова се бях вживял в ролята си, че първоначално дори се зарадвах, че се е случило. С течение на времето почти повярвах, че съм истинският Пушкин. Но той беше гениален поет, а аз? Аз имах няколко стихотворни опита, но те не можеха да се сравнят с брилянтните му стихове. Но защо да пропадат напразно? Трябваше да ги запазя за поколенията! Така започнах малко по малко да ги възстановявам в паметта си и да публикувам нещата, които успявах да си спомня, и да живея живота му – такъв, какъвто знаех, че е бил.

  По време на Болдинската есен успях да напиша онези произведения. Ставаше бързо, защото нямаше какво да измислям и да редактирам – знаех всичко. Бяхме в карантина, аз бях изолиран от останалия свят, нищо и никой не ми пречеше и това стана най-плодотворният период в творчеството на Александър Сергеевич.

  След това се ожених за Наталия Николаевна – не защото бях влюбен в нея, а защото така беше написано в историята, а аз не исках да я променям. Измислих някакво оправдание за даден на младини обет за въздържание, за да обясня нежеланието си да бъда интимен с нея. Как бих могъл – та тя ми се падаше пра-пра не знам коя си баба! Така неволно я тикнах в ръцете на императора и този грях ще ми тежи цял живот.

  Знаех и кога ще умра. Но не исках. Живееше ми се! Тогава се появи Александър – братът на Николай Раевски. Познавах го от преди, но никога не станахме особено близки. Той беше висок, строен красавец и жените въздишаха по него. Дори в Одеса си съперничехме за една и съща жена – Елизавета Воронцова, жена на граф Михаил Воронцов – нашият пряк началник тогава. Графът не ни понасяше и двамата, но жена му беше благосклонна. Твърдяха, че се правила на влюбена в мен, за да прикрие аферата си с Александър Раевски, не знам. Нея в Трета част съм я описал под името лейди Вита. Елизавета ми подари пръстен със сердолик. Подобни камъни имали още няколко дами в града – донесла ги от едно от пътуванията си във Франция вдовицата-гадателка фрау Кирхоф. Но тогава не знаех, че Воронцова е подарила още един камък – вграден в медальон, на моя съперник Раевски. На смъртния ми одър той дойде при мен. Оказа се, че също е пътешественик във времето. Връщането назад е възможно само по пряка кръвна линия. Озоваваш се там, където са живели прадедите ти. Баща ми го изпратил назад във времето, за да ме спаси. След това използването на Машината било забранено. Забранени били и всички опити с естеството на времето. Баща ми и неговите сътрудници в Парижката лаборатория открили, че съществува така нареченият Закон за унищожаване на причината, който гласи, че ако в един и същи отрязък от време съществуват едновременно причина и следствие, следствието унищожава причината. С пътуването си назад аз бях убил своя далечен прародител Александър Пушкин. Този закон бил открит малко след заминаването на Раевски. Той също неволно беше унищожил своя прародител и беше заел неговото място.

  Раевски от 21-ви век носеше медальон със сердолик, който получил от баща ми – Гаврила Пушкин. Той го намерил случайно в една от порутените пристройки на къщата в Ница, където те с мама се установили, преди да се родя. Личало си, че бижуто е много старо. Баща ми поразпитал тук-там и разбрал, че в околността съществува легенда за него – че камъкът бил още от времето, когато елините са основали Ница, под името Никея, което означава „победа“ и че може по магичен начин да пренася хората във времето. Друга легенда гласяла, че медальонът бил донесен от Русия от един дворянин, на име Раевски, който се заселил в Ница към края на 19-ти век и тук починал. Баща ми бил отчаян, защото разбрал, че няма друг начин да ме върне – опитите и изчисленията му показвали, че Машината ще се поврежда всеки път, щом стигне местоназначението си. Тъканта на времето притежавала естествена защита и не позволявала произволни манипулации. Той намерил доброволец – Александър Раевски от 21-ви век, и го пратил при мен. С появата му в 19-ти век оригиналният медальон, притежаван от първия Раевски, изчезнал – следствието унищожило причината.

Първоначално планът беше двамата да се върнем заедно, но после Раевски реши аз да се върна в бъдещето малко след раняването си, където да бъда излекуван, а той да остане и да инсценира смъртта ми, а после да доживее оставащите години от живота на истинския Раевски, за да не се нарушава ходът на историята. Смяташе да отиде в Ница, да остави медальона на своя мъртъв предшественик там, за да може баща ми два века по-късно да го намери и да го изпрати с него назад във времето, за да ме спаси.

  Вместо у дома обаче, аз се озовах на планетата Маяковски – в пространството на Книгата, която предстоеше да напиша. Оказа се, че съм повлякъл след себе си и част от жените, в които някога съм бил влюбен или по някакъв начин са били свързани с мен.

  Маша не беше сред тях. Тя се появи от лампата, защото си бях пожелал да имам любов и камъкът беше изпълнил желанието ми. Стана дъщеря на помешчика Вулф, а после моя жена. Живяхме с нея дълго и щастливо на Нова Земя, докато смъртта не ни раздели. След това аз се върнах с помощта на камъка тук, в Ница, и написах трилогията. Не всичко в нея отразява документално действителността. Истината се преплита с измислицата, както е във всяко художествено произведение. Но това е първата книга, на която стои името ми като автор, истинското ми име: Александър Гаврилович Пушкин, и затова ми е особено скъпа. Аз съм вече стар и не знам дали ще има и други книги след нея. Много се надявам. Надявам се и Пашка да е щастлив на Нова Земя, където остана. Не бяхме сигурни дали, ако се върне с мен, няма просто да изчезне, защото той също беше литературен герой – като Маша. Неговият прототип беше мъртъв от десетки години и не се знаеше дали просто няма да изчезне тук. Но той е вече възрастен мъж, има семейство там и е щастлив.

  Дали има паралелни светове? Не знам. Според баща ми съществуването им е възможно, но засега – само на теория. И в литературните произведения, разбира се. Там те са само игра на въображението, каквото е всяко творчество. Защото заглавието на трилогията „Времена и граници“ може да бъде прочетено и като „Време на игра -ници“. Както в играта на „Вълча опашка“, авторът може да стане герой, а героят – читател.

  Тук Дун се прокашля, а после продължи да чете:

  „Последната част на заглавието може да означава почти всяка игра, завършваща на -ница: гоненица, криеница, цѐпеница, бесеница и още много други. Както в броилката „Ала-бала-ница“ – въпрос на избор. Някои навярно ще ме помислят за луд, след като твърдя, че съм прекарал 40 години в още ненаписаната си книга. Други ще предположат, че съм бил на далечен самотен остров, където съм живял като Робинзон и съм писал книгата. Всеки автор е в известен смисъл изгнаник от обществото и в известен смисъл живее в пространството на книгите си, докато ги пише. Бях там и се върнах, но винаги ще изпитвам носталгия. Защото там се чувствах свободен.

  С тази книга ви предлагам игра, в която няма постоянни роли, няма етикети и винаги има възможност за покаяние. Злодеят може да стане герой, героят да прояви слабост, после да се разкае, да се възгордее, че се е поправил и пак да сгреши.

  Защото всяка книга е своеобразна машина на времето. С нея се пътува бързо и лесно – достатъчно е да я прелистиш нататък – и се озоваваш в бъдещето. Пожелавам ви приятно пътуване, приятели! Но не забравяйте, ако решите да скочите напред, нямайки търпение да разберете какво става нататък, да сложите разделител на мястото, докъдето сте стигнали, за да можете да се върнете обратно, щом пожелаете.

  Време е да се сбогувам с вас. А може би трябва да ви кажа не „сбогом“, а „здравейте“, защото вашето приключение тепърва започва. Ето така се завърта времето и началото става край, а краят – начало!“

  Дун млъкна, затвори корицата и се качи при останалите.

  – Това ли беше? – попита Габриел.

  – Това беше – каза Дун. – После започва Първа Книга „СО-вид“.

  – Абе не беше чак съвсем „не много дълго“, ама нейсе! – обади се Джъд.

  – Поне разбрахме как предговорът се превръща в епилог – засмя се Дун. – Дано на читателите да не им бъде скучно – много неща бяха казани в този пролог-епилог.

  – То и ти правеше квантови скокове във времето из страниците: „Само да надникна!“ – изимитира го Джъд.

  – Това е едно, но как е възможно да се озовеш в книга, която още не е написана, а? – попита заядливо Дун.

  – Във въображението си! – каза Джъд. – Той човекът го обясни, ама кой да зацепи?

  – Ами аз четях, как да зацепя?

  – Ако всички читатели са като теб, жална им майка на писателите – изкикоти се Джъд. – Габриел да каже, нали бащата на Пушкин е негов прототип? Той е физик, все пак.

  – Във времето някои неща се случват преди други. Но не е задължително те да са в миналото. Може да са в бъдещето – каза не много уверено Габриел.

  – Но как така? Нали миналото затова е минало, защото е минало? А бъдещето е бъдеще, защото още не е настъпило – не се предаваше Дун.

  – Обаче на мен раната на главата ми от удара в стената, когато Косила ме метна в Теглилната крипта, още не ми е минала, значи не е минало, ами е сегашно! – намеси се Сивин.

  – Сегашно перфектно! Като в английския – извика Невянка.

  – Моля? – направи се на ударен Дун.

  – Резултатът от миналото е това, което е в бъдещето. Следователно миналото е в бъдещето, а не обратното.

  – Ако нямаш машина на времето. С нея резултатът по някакъв начин отива в миналото при причината и възниква едновременно с нея. И тъй като е невъзможно резултат и причина да бъдат в един и същ отрязък от време, резултатът е унищожил причината – затова първият Пушкин е загинал. Затова са забранили пътуванията във времето – резултатът винаги ще унищожава причината. И се получава парадокс. Пушкин е бил гений и се е измъкнал по свой начин, но е платил висока цена. Пък и не всички са Пушкин!

  – Като каза парадокс, ето ти един – продължи Дун. – А. Г. Пушкин от 21-ви век не е писал произведенията на А. С. Пушкин от 19-ти век, само ги е преписал. Те са останали в историята като произведения на А. С. Пушкин, които после А. Г. Пушкин е преписал. Кой тогава е написал тези произведения?

  – Мда – каза Джъд. – Костеливо орехче.

  – Това може да се обясни с наличие на паралелни светове – обясни Габриел. – В някой от Световете Пушкин не е загинал като млад и е написал всичките си произведения.

  – Малко като нагласявка ми звучи! – каза със съмнение Дун.

  – Ами ние? – попита Невянка. – Така ли ще си стоим на рафта като призраци? Нали щяхме да ходим на новата Земя?

  – А, това е лесно! – засмя се Дун. – Я да се направя и аз малко на пророк! Само момент! Три, две, едно… сега!

  От книгата се подаде Разпределителят.

  – А, ето къде сте били! – извика той и в гласа му се чувстваше явно облекчение. – Молим сърдечно за извинение! Станала е грешка. Вместо на 113нз, съм ви пратил на 112нз. Тук не ви е мястото.

  Той се разпери като ветрило, разделителят с номер 113нз светна и погълна пътешествениците. На рафта остана само книгата „Времена и граници“.

  В този момент побелелият мъж зад масата, който раздаваше автографи, вдигна глава към рафтовете и махна на няколко младежи, които бяха тръгнали да излизат. Те му махнаха в отговор.

  От книгата се подадоха главите на Дун и на Габриел.

  – Той ни махна! – прошепна Дун. – Сигурен съм. Онези бяха далеч. На нас махаше.

  – Не мисля, че ни вижда – каза Габриел, – Дори не поглежда към нас. Той е в Реалността сега. Няма как да ни вижда.

  – Не изоставайте! – подаде се пак Разпределителят от книгата, дръпна пътешествениците и тримата потънаха между страниците.

  – Сбогом, приятели! – прошепна мъжът зад масата и затвори последния екземпляр пред себе си.

  После взе бастунчето си, подпряно на стената, и накуцвайки, излезе от книжарницата.

  Навън пролетта плахо докосваше пъпките по дърветата на авеню „Ош“ и те се разпускаха със свенливо ухание. В десния, по-близък край на улицата се виждаше импозантната ажурна кована порта на входа на парк „Монсо“2, а в срещуположния край смътно се белееше Триумфалната арка. Мъжът погледна към съседната сграда с голяма осветена витрина на първия етаж, където вече се събираха хора, облечени в официални дрехи. След около час в престижния салон „Ош“ щеше да се състои коктейл в негова чест. Александър Гаврилович бързо се отдалечи в противоположна посока – към парка, страхувайки се да не бъде разпознат и спрян. След дългите години на отшелничество беше отвикнал от светския шум и суета. Беше погребал жена си Мари, синът му Пол имаше свой живот някъде далеч, а той беше станал почти невидим за околните. Но най-после беше завършил книгата и беше излязъл от полусенките в светлината на последните си благословени години. И може би по този начин си беше осигурил безсмъртие. Книгата му беше своеобразен „нероден Петко“, лелеян и износван почти четиридесет години, който се беше родил най-после и за разлика от този на Маяковски – не за да живее и да умре, а за да продължи да живее и след смъртта на автора си. Тази книга беше неговият билет за безсмъртие, но той трябваше да приеме и недостатъците на новото си положение – шума, общуването с много хора, пътуванията не само из Франция, но и по света – нещо, за което се чувстваше вече прекалено стар и уморен. Ето и тази вечер сякаш нямаше край – очакваше го още едно изпитание. Той ще се справи. Длъжен е! Но малко по-късно. Има още почти час, който можеше да прекара така, както беше свикнал. Имаше нужда от глътка свеж въздух и от няколко минути усамотение. Паркът беше идеалното място за това.

  – Тук съм си почти у дома! – си каза старецът, сядайки на една от пейките срещу полуразрушената коринтска колонада в парка. – Защо ми е да ходя на тихоокеански необитаем остров, след като тук, в най-многолюдния и забързан град в сърцето на Европа има място, което изпълва душата ми с покой и от което черпя сили и вдъхновение. Та тук има дори египетска пирамида! Трябва да направя само няколко крачки и от Венецианското изгърбено мостче, което толкова прилича на това във Вълчотрън, мога да се озова пред пирамидата на Цестий и да се почувствам, сякаш съм в Некрополис.

  Една мравка запълзя по пейката и поетът инстинктивно протегна ръка да я смачка, но размисли и внимателно я бръсна на земята. Мравката заобиколи слънчогледовите шлюпки, които някой небрежно беше разпилял около кошчето за боклук, продължи през бордюра към тревата и се изгуби в пукнатините на кората на старото кленово дърво отсреща. Потънал в мислите си, Пушкин я забрави моментално.

  „Този клен е на повече от 130 години!“, мислеше си той. „Почти ми е връстник! Като лиственицата във Вълчотрън. Всъщност, връстник е на оня Пушкин – Александър Сергеевич, който загина така нелепо. И вината за това е моя. Дали успях да я изкупя?“

  Една шарена чинка кацна на дървото и го погледна с тъмното си мънистено око, пооправи си перата и запя. И някак повече инстинктивно и въпреки хладния вечерен въздух, поетът почувства, че пролетта е тук и няма скоро да си тръгне. На душата му стана ведро и спокойно и той се усмихна. В ума му, непроизволно и съвсем естествено, се появиха стихове:

  А моето дърво сияе

  с отрязания седмовръх.

  Сред хълмове от лед влияе

  на времето със зноен дъх.

  Ако не беше дървото, на него нямаше да кацне птица, ако не беше птицата, нямаше да дойде пролетта, ако не беше пролетта, нямаше да се разлисти дървото. Има ли значение кое е причината и кое – следствието, след като резултатът е тази чиста и спокойна красота? Не можем да съдим по капката за вира, нито по птицата за пролетта, но какво е вир без вода и какво е пролет без птици?

  Когато чудото не е в сюжета, пишеш чудни думи. Когато нямаш чудни думи, измисляш сюжет. Чудото е чудо, където и да се намира. И пестеливо! Че какво ще да е това чудо, ако е разточително като слънчогледови шлюпки пред здрачната вечерна скамейка в парка „Монсо“? Кротко с чудото, да знаете – плашливо е и е капризно! Пушкин на пейката над реката в Болдино е чудо. Пушкин в парка „Монсо“ – още по-голямо! Слънцето наднича от очите му и няма залязване.

  Мравчицата пише по кората на дървото зигзаги, а лисичката я няма. Защото няма сняг. Има ли алея, парк и дърво, винаги ще се намери някоя мравка да си направи мравуняк наоколо. Тя самичка няма да успее, разбира се. Затова са мравуняците – мравките да имат нужда една от друга. Но писането е занятие самотно. И ето, пълзи си мравчицата със странното име Мравчен киселинен дъжд из парка и невидимо пише ли пише. А Пушкин седи на пейката и дори не я забелязва. И не знае, не знае, че тя всъщност пише вместо него. Това значи да си поет и писател – всичко живо и неживо да пише заради теб. А ако си гениален, и една мравчица стига.

  Хора, не разравяйте мравуняка в парка и не убивайте мравчицата, ще завали!

Край!

https://www.youtube.com/watch?v=hvR5chXoaxg

(Следват: „Изрезки“ и „Критиците“)

1. Гаврила Пушкин – Гаврии́л Григо́рьевич Пу́шкин (ок.1560 – 1638). Предводител, воевода, соколар, дворянин – прототип на герой от пушкинската трагедия „Борис Годунов“. Стрелецки стотник при Иван Грозни и сина му Фьодор Иванович, участник в Кримския поход през 1598 г. като предводител на касимовските татари в големия Серпуховски полк. При Борис Годунов изпада в немилост е заточен в Сибир за две години. След 1604 г. влиза в кръга на приближените на Лъжедимитрий и оттам започва неговият възход. При него Гаврила Пушкин става придворен дворянин и велик соколар (който урежда царския лов със соколи). Следват години на възходи и падения при смяната на властта, но Пушкин винаги взема дейно участие в събитията – на една или друга страна. Изявява се като умел военачалник. Умира през 1638 г. като преди смъртта си се подстригва за монах.

Александър Сергеевич смята Гаврила Пушкин за свой прародител. Но воеводата не е бил такъв. Бил е от друга линия Пушкини. Пряк потомък на Гаврила Пушкин, както се оказва, е била Наталия Гончарова – съпругата на поета.

2. Паркът Монсо в Париж някога е бил собственост на херцога на Шартър, който поръчва на художника Кармонтел да създаде "земя на илюзиите". Той е замислен като градина за удоволствия, която съчетава древност, екзотика и Средновековие, с възпроизвеждането на египетска пирамида и Наумахия, с басейн, заобиколен от коринтски колони, препратка към изображенията на морските битки в римската древност. През 1861 г. е построен мост по модела на венецианските. Той е изработен от камък, имитиращ мрамор. Днес паркът Монсо е една от най-красивите градини в столицата. Тя се посещава от множество хора, сред които майки с децата си, туристи, бегачи и руската общност, която посещава близката православна катедрала "Александър Невски" (1861 г.). Някои идват тук за пикник, разходка или игра на футбол. Паркът е зелено петно в района с разнообразие от птици, привлечени от височината на дърветата, както и от свежестта, предлагана от езерото, в което плуват шарани и други златни рибки.