Глава VII

   Орлин излезе доволен от стаята. У него се прокрадна надежда, а колкото и да не си го признаваше я беше позагубил. Само за ден, само за няколко часа, Александрова го накара да повярва, че е възможно наистина да вършат работа- ефективно и в екип- без спънки, натяквания от по-високо, или пък мрънкане. Не! Наистина в този момент той беше щастлив.

   - Хей!- извика Снежана. Стоеше на вратата- Ами къдрицата?

   - Какво за нея?

   - Правили ли сте ДНК- анализ?

   - Изпратихме проба в София, защото ние разбира се не разполагаме с необходимото оборудване, но още чакаме резултат. Защо питаш?

   - Виж снимката на Мария. Виж косата ѝ.

   - Смяташ, че е нейна? Радост- петото момиче, което изчезна също е чернокоса и къдрава.

   - Да, но виж хубаво, огледай снимките.

   - Е различно къдрави са, ама все пак къдрицата е срязана с нож или ножица.

   -Тази обаче е естествена. Ще намеря и други снимки на Радост, но съм почти убедена, че не е родена къдравелка, нито че черното е естествения ѝ цвят.

   - Искаш да ми кажеш, че и къдрицата е на Мария, не само парчето плат- два пъти от нея в два плика... И пясъчен часовник, който и без това така или иначе е най-големият ни хикс. Добре, Александрова, днес си в стихията си, провери го! Аз ще дойда след малко!

   Снежана разпръсна снимките на момичетата на бюрото си. След това ги подреди в реда на изчезването им- не че и преди не бяха, но може би по някакъв начин искаше да го усети по-силно и по-близко до себе си. Отдолу постави листчетата с предметите към тях. Започна да ги оглежда внимателно една по една. Мария- първата жертва, изглеждаше лъчезарно момиче, докато Радост някак си не отговаряше много на името си, което не значеше нищо разбира се. Светлана, Александра, Никол, Иглика и Паулина- това бяха другите момичета- всичките от различни краища на България, което беше и логично, тъй като именно забележителностите ги бяха довели тук по тези места.

   - Я да видим коя колко е спортувала от вас?- поразрови се в сведенията, с които разполагаха от близки и роднини... Резултатът не закъсня. Тя се оказа права- всички бяха настоящи или бивши спортисти, но пък колко и бивши да са, след като бяха и толкова млади- конна езда, гребане, спортна гимнастика, плуване, биатлон, синхронното плуване при Никол, художествена гимнастика и лека атлетика- и по-точно троен скок- До тук добре!- тя взе телефона си- Здрасти, Мише, удобно ли е? Нека разговорът да си остане между нас. Ще можеш ли да ми придвижиш една проба по-бързичко? Аз ще ти кажа данните, става ли? Добре, много ти благодаря, ще чакам да ми върнеш обаждане! Така- да се надяваме, че и тук нещата ще се случат по-бързо- отново погледна снимките- Защо ми се струва, че все още търсиш идеалната? Или пък недостижимата? Нищо случайно няма в рисунките и реда на пращането им, нали? Искаш да си поиграеш с нас, да поддържаш интригата...

   - Сама ли си говориш?- тя се извъртя рязко и ококореният поглед се смали и се вля в доволна усмивка.

   - Щом не си и отговарям, Орлине, значи все още всичко е наред.

   - Не се претоварвай! Искам те с бистър акъл.

   - Кой го казва? Между другото- още добри новини. Утре най-вероятно ще имаме резултат от пробата, като помолих да сравнят кръвта от трите места.

   - Чудо! Как бе, Александрова?

   - Задействах връзките си, като признавам се възползвах от приятелските си взаимоотношения с вече бившите ми колеги.

   - Липсва ли ти? София, лудницата?

   - На този етап, макар и твърде кратък- категорично не!

   - Май е имало защо да дойдеш тук, нали?

   - Въпросът е двустранен. Хайде помогни ми само да налепим снимките в кръг върху дъската и да си ходим вече.

   - Това пък защо?

   - Имам предчувствие.

   - И какво е то?

   - Не е много ясно формирано в главата ми още, но всичко едва сега започва и вероятно предстои да се случи нещо голямо. Не знам какво и не знам до колко ще е добро- тя надигна поглед към него, той се усмихна с жална насмешка.

   - Как добро бе, Александрова? Къде във тоя...

   - Добре де, не се изразих подходящо, но... Но сме в играта. Така да знаеш! И взаимното доверие и комуникация са ключът към успеха- тук Орлин леко се смути и без да иска погледна надолу и опипа джоба си, тя се направи, че не забеляза- Нали?

   - Да, да, точно така!

   - Искаш ли да те закарам?

   - Не, ще отскоча да проверя още нещо.

   - Както искаш, до утре тогава.

   - Чао, Орлине!- и той излезе. Тя постоя срещу кръга още десетина минути и тръгна.

   Седеше на дървените стълби и гледаше планинските върхове и боровете. Все още никой нямаше бяла шапка. Чаша чай грееше краката и ръцете ѝ. Беше метнала едно елече върху плетения пуловер. Очите ѝ бяха влажни. И сутрешният студ помагаше за това, но не той бе причината, но тя добре се възползваше от прикритието му.

   - Дани, влез вътре, ще изстинеш!

   - Постой тук малко с мен, татко!- той отиде до нея, седна и я прегърна.

   - Какво се случи вчера? Андрей ми каза, че си говорила с баба Нада.

   - Говорих е силно казано. По-скоро само слушах и в един момент започнах да усещам как олеквам. Чувствах се безсилна и безпомощна. Чувствах се някак си празна. И въпреки всичко изказано, ми е трудно да ѝ повярвам... Татко, ти знаеше ли че имам брат?

   - Брат? Не! Но когато се сбогувах с майка ти, тя ми каза, че е бременна. И повече от това за съжаление не знам. Тя ли ти го каза? Нада?

   - Да, живи са и двамата!

   - И искаш да ги намериш?

   - Искам да ги видя, да!

   - Разбира се, че искаш. Няма и да те спирам. Нямам и право- тя облегна глава на раменете му.

   - Ще изчакам сезона да свърши. Тогава ще видя какво ще предприема.- той я целуна по челото.

   - Каквото и да решиш, с теб съм!

   - Знам, татко, знам. Има и още нещо... Тя го погледна така, както малко дете търси позволение от някой- Вчера старицата изпадна в едно такова, особено, бих го нарекла даже странно състояние- Мирослв леко потръпна- Хвана ме за ръката и се вцепени. Потекоха и сълзи от очите. После тялото ѝ се разтресе. Каза ми много странни неща.

   - Какво ти каза?- с известно безсилие в гласа го изрече той и хвана здраво ръцете ѝ със своите две.

   - В общи линии да се пазя.

   - Само толкова?

   - Татко, та тя нареди цяло стихотворение и нали се сещаш, че като разбрах за... брат си, не бях много способна да го запомня в този момент.

   - Даника, по-сериозно трябва да се отнасяш към тези неща. Не вярваш- добре! Но имай едно на ум винаги.

   - Не мога да си позволя да се страхувам от нещо, което няма форма или име, в което няма нищо конкретно и може би е само внушение.

   - Даника, престани!- гласът му се разтрепери.

   - И с какво страхът ще ми помогне? А и ти не си човек, който би ми казал да се страхувам. Или има още нещо, за което не знам?

   - Не е така, Даника!- изправи се той, като тук вече говореше с назидателност. Но в очите му имаше наистина страх и тя го виждаше- Тя може и да не говори с факти, но когато ѝ се случи да изпадне в такова състояние- странно, както ти го нарече, по-добре внимавай! Наистина...Внимавай!

   - Но, татко, аз не исках да...

   - Сега отивам да оправя един покрив, а ти хубаво си помисли!- и тръгна. Направи две-три крачки и спря. Не се обърна- Когато загубих майка ти, „състоянието“ беше същото... Скри се зад ъгъла, изтри очите си- Не така, само не и тя, само не и моята Дани- тихо прошепна той. Тя пое дълбоко въздух и погледна нагоре.

  - Да взема и аз да се поразтъпча малко!- остави чашата на верандата и скръсти ръце, загръщайки елечето си...

   - Ямурлийски, как е? Готов ли си?

   - Е как бе ,Страхилов, естествено!

   - Черньо къде е?

   - Ей сега ще го доведат от кучкарника- Орлин погледна към прозореца- Снежана беше там.

   - Май не е много щастлива, а?- попита Данаил.

   - Със сигурност не е много доволна, защото ѝ казах да остане тук. Сам се сещаш, че не ѝ се понрави много.

   - Разбирам! Гледай да не я ядосваш. Струва ми се, че не го заслужава.

   - Жена на място е! Няма да има проблем. И да- не го!

   Те тръгнаха. Снежана отиде до гардероба, извади чантата си. Бръкна, за да вземе тефтера и от нея изпадна едно листче.

   - Защо ли въобще се захванах и с това? Поне потвърдиха името и датата на раждане на сина ѝ. Сега ще трябва да прозвъня на всички домове в Благоевград, но когато имам време. В момента има и по-важни неща. Отиде отново пред снимките- потропваше с гумичката на молива върху тях- Всички до една сте способни да му се противопоставите. Това ли е едно от нещата, заради които ви е избрал? За да ви подчини може би?- телефонът ѝ звънна.

   - Да, Мише!- Удобно е, кажи, слушам те!- това, което чу я накара да се усмихне- Много ти благодаря! Може и да ми се наложи пак да ползвам услугите ти. Няма проблем, надявам се? Добре, още веднъж, благодаря! Чао!- всичко записа в тефтера и седна на компютъра.

   Орлин и Данаил вече бяха в гористата част на каньона.

   - Бях забравил колко е красиво тук!- каза Орлин.

   - Аз пък за първи път идвам!- отвърна Данаил.

   - Срамота, Ямурлийски, тукашен си бе!

   - Е така е, ама не съм много по ходенето аз.

   - Да не те нося на гръб на обратно?

   - Глупости, мен повече си ме мързи, това си е.

   - Ще те кача на гърба на Черньо!?

   - Ааа не, той гледа само как да ме заръфа.

   - Значи му показваш, че те е страх.

   - Ами какво да направя?

   - Като за начало го гледай в очите и се опитай веднъж да застанеш срещу него?

   - Лесно ти е на тебе. На село имаш по-голямо от това, разбираш се и по принцип с тях- ти си красивия, аз съм грозния, тъй го приеми.

   - Да бе, кучетата това гледат, така да знаеш.

   - Абе каквото и да говорим трудно ще ме накараш!- Орлин изпъшка и поклати глава. Леко се засмя.

Виж, огледай се- послушай водата, как гали скалата- тук тиха и спокойна, там буйна и пенлива. Лятото дърветата хлад ти пазят, сега постилат златен килим...

   - Абе ти си бил много романтичен бе, Страхилов!

   - Ценител съм на красивото, а това тук приятелю... как да не ти хареса. И като стигнеш върха, цял Смолян виждаш.

   - Слушай, Орлине, сега сериозно! Искам да ти се извиня за ония ден!

   - Не се кахъри, но мисли... Мисли малко по-дълго друг път! Знам, че го направи за мое добро, но понякога този стремеж се превръща в „мечешка услуга“- кучето се разлая и рязко дръпна Орлин напред. Едвам се удържа да не падне.

   - Какво има, Черньо?

   - Изглежда подуши нещо. Ти му даде парчето плат, нали?

   - Да! Тръгвам с него.

   - Давай, ще ви догоня!- той побягна с кучето. За кратко време се изкатериха доста на високо. До един по-голям камък, то се спря и започна да души и да рови.

   - Тук ли, момче?- и той се наведе- Какво има? В долната част на камъка имаше няколко капки кръв. Той ги снима с телефона си. Кучето се обърна и залая по посока на водата.

   - Какво намерихте?- Данаил дотърча.

   - Общо взето нищо- няколко капки кръв на камъка.

   - От там ли е минал, виждам натам гледаш?- Орлин се наведе до кучето и го почеса.

   - От тука ли е минал, Черньо?- той излая.

   - Явно това е „Да“!- каза Ямурлийски.

   - Какъв човек си ти бе, какво животно си в главата си?

   Даника вървеше бавно. Вдишваше дълбоко. Във въздуха се носеше аромат на дъжд и леко натежаваше, но нея я успокояваше. Прокарваше пръсти през кората на дърветата. Откъсваше по някоя и друга борова игличка и я поднасяше към носа си. Обичаше мириса на смола. И така по пътя обратно стигна до вкъщи. Чашата не беше на верандата.

   - Странно!- качи се по стълбите. Огледа се. Беше паднала долу. Дръжката се беше счупила, но когато я вдигна, се оказа, че и цялата е напукана- Нямаше вятър. Някоя птичка сигурно е прехвърчала по-ниско. Жалко, харесвах си я. Но какво си имаме тук? Я виж ти! На гредата под покрива висеше нещо. Откачи го. Беше метално и сребристо, седем лъчево слънце- Прабългарският символ на хановете. Това наистина е странно. Интересно кой го е оставил обаче. И какво означава? Пак ли ми се намеква нещо? О, я стига, Даника- и твоята глава се размъти. Но пък на мен ми харесва и ще го задържа. Кой да го е оставил- може би същият този, който ми е счупил и чашата- подхвърли медальона в ръката си няколко пъти и го прибра в джоба си.

   - Здравейте, имете пратка! Ще помоля за един подпис.

   - Какво е това?- Александрова се показа зад ъгъла.

   - Пратка, госпожо- отговори куриера.

   - До кого е адресирана?

   - До управлението.

   - Дай я на мен, младежо! Благодаря- взе пакетчето със себе си и се качи в кабинета си.

   - Това ли е, което си мисля? Подателят е анонимен!?- взе макетното ножче и я отвори- сложи ръкавицата, но бързо я върна обратно и взе телефона си.

   - Орлине, получихме плик?

   - Какъв е предметът този път?

   - Копче.

   - Оранжево като осмоъгълник с шест дупки?

   - Точно!

   - Идвам! Почти стигнахме.

   - Това не е на добре...

   - Не минаха и петнайсет минути и двамата дойдоха. Изключи сирената. Явно я беше използвал, за да се придвижат по-бързо. Взе стъпалата на две, на три и отиде при нея.

   - Какво е надраскано този път?

   - Ще ти покажа, но първо седни и се успокой, моля те! Копчето е на братовчедка ти, нали?

   - Нейно е, да!

   - Ето ти листчето!- той го помириса първо- Пак същата гадна миризма. Рисунката изобразяваше нещо като пръчка или шиш с две плътни кръгчета, които бяха „нанизани“ на него- по-голямо и по-малко, а точката кръв беше по между им.

   - На нищо не ми прилича!- Снежана го хвана за раменете.

   - Слушай ме сега много внимателно! В момента не си в състояние да мислиш! Афектиран си. За това само ме слушай! Погледни ме, Орлине! Искаш ли да знаеш на какво ти мирише?

   - На какво, Александрова, моля те просветли ме!

   - Танацетин. Така се нарича и се съдържа във Вратигата.

   - Това пък какво е?

   - Растение, билка, трева- и аз не знам. Маслото му е жълтеникаво, но на въздуха потъмнява и сменя миризмата си. С това са напоени листчетата.

   - А ти от къде знаеш?

   - Е до преди малко рових в Гугъл, ти как мислиш?

   - Не, неее, имам предвид как въобще разбра какво да търсиш, какво е...

   - И до там ще стигна.

   - Продължавай тогава.

   - Кръвта не е на Мария. Още повече, не е човешка- Орлин се оцъкли- телешка е. И тук вече съвсем ще те изненадам, сигурна съм! Къдрицата не е на Мария. Не е и на Радост.

   - Стига бе, на кой тогава?

   - Не зная, но е изкуствено оцветена и навита.

   - Но това не се връзва с копчето на Никол.

   - Така е, аз също не знам кое с какво се връзва изобщо.

   - От къде разбра всичко това?

   -Помолих моята приятелка, която работи именно в лабораторията в София, така да поускори нещата и... донесе резултат. Всъщност аз ти споменах вчера?

   - Ще можем ли да разчитаме на нея и за напред?

   - Абсолютно!

   - Браво на теб, Александрова, наистина. И съжалявам, но да- бях забравил. А аз какво- намерих само една кръв върху един камък- показа ѝ снимката.

   - Как „само“, бе Орлине? Това означава, че сме хванали следа.

   - Хванали сме... вятъра за опашката- тя хвана лицето му с ръка и го обърна срещу себе си.

   - Орлинее, събери се- такъв не ми трябваш- ни на мене, ни на нея- и извърна глава към снимките.    - Знаеш ли какво? Имам идея!

   - Слушам те!

   - Подателят е анонимен, нали?

   - Мхм.

   - Знаеш на колко време праща пликовете. А куриерската фирма една и съща ли е?

   - Да.

   - Ами да помолим да засекат адреса на подателя, да бъдат подготвени- два-три дни преди това.    - Какво пък? Може да излезе нещо. Какво ще кажеш?

   - Ще кажа, че за пореден път ми натри носа!

   - Е, хайде сега, ние полицаи ли сме или какво?

   - Ти- да, аз започвам да се съмнявам в себе си- гледаше към снимките ядосан, но малко по малко погледът се промени, смекчи се и той се изправи бавно от стола, веждите се повдигнаха нагоре- Я почакай- преди малко ми каза, че кръвта е телешка, нали?

   - На листчетата- да!

   - Ами парчето плат- върху него също имаше, а дадох и на кучето да го подуши и то намери камъка с кръвта по миризмата. И къдрицата може и да не е на Мария, но тази кръв със сигурност е! С какво беше парчето плат, с коя рисунка?

   - Със стълбичките.

   - Ами, ако това все пак наистина са места, но праща по нещо от друго момиче, не от същото място? За да ни обърка?

   - Ще кажа, че отново стана полицай!

   - Трябва да го проверим, Снежана, защото ако е така, Мария е някъде при водопадите.

   - Браво, колега, ама това вече утре!- той отпусна рамене- Пиеш ли бе, Орлине?

   - Случвало ми се е.

   - Дай да отидем някъде да те напия тогава!

   - Ама още е шест часа бе, Снежана!

   - И? Ако ти е проблем часа, първо ще те черпя кафе и после те мятам на уискито.

   - Ти мене?

   - Ми че кой? И тука мога да те изненадам. Хайдеее- и взе да го дърпа за ръкава.

   - Изчакай, Снежана... Трябва да ти кажа нещо.

   - После, после!

   - Не, сега! Каза, че доверието е двупосочен път. Тогава е редно да видиш и това- и ѝ подаде бележката. Тя я прехвърли дава-три пъти.

   - От кога я имаш?

   - От три дни.

   - Смяташ ли, че това може да е...

   - Нищо не изключвам. Въпреки, че прилича на помощно послание, но може и да е капан.

   - Коя е „Тя“, кой е „Б“? Една от седемте или пък осма?

   - Не знам, Снежана, но нека облакът в главата ми стане по-мътен, ако разбира се все още си навита и не ми се сърдиш?

   - Глупостиии... Ама не го прави де!- и го сръга с лакът.

   - Тръгваме ли?

   - Ти водиш, аз още нищо не знам.

   - Към бара...