Глава XXV
Всички я гледаха с полуотворена уста. Отново появила се беше като гръм от ясно небе, отново посадила объркани чувства във всяко едно сърце, което в момента стоеше пред нея. Погледите им бяха забити в нея, а тя се срещаше с всеки по отделно. Някои познаваше, с други сега се запознаваше... Когато срещна този на Слави, Даника рязко се изправи. Пръстите ѝ потрепериха като просвирване на пиано- задавено и плахо. Пристъпа напред към него, но някак неуверено. Той настръхна инстинктивно и отстъпи назад. Колкото повече доближаваше очите му, толкова повече вените и жилите ѝ се изпъваха. А нейните се напълниха с гняв, но и със страх. Тя разпозна тези очи- същите, които пронизваха главата ѝ, в онези странни моменти. Тя застана толкова близо до него, че вече усещаше дъха ѝ, но... някак си пареше и вледеняваше едновременно. От някъде из под дрехите си, тя извади нещо остро. Студената пот, която полепваше по дланите ѝ, добре изигра ролята на смазка, така че да го обърне удобно в ръцете си. Светлината в момента блуждаеше и играеше със сенките пред премрежения ѝ поглед... Замахна към него.
- Ти беше, нали?- изкрещя Дани- Ти беше този, който се осмели да ми посегне?!- очите ѝ се напълниха, говореше през зъби. Даже плюеше, защото трудно се контролираше- като освирепяло куче на каишка, чиято паст зее с мешана пяна от кръв и слюнка.
- Даничка, какво говориш? Това съм аз, Слави!- панически отговори той.
- Така ли било? Ти ли си? А кой си всъщност?- и замахна. Беше ножица, но Орлин я видя и хвана ръката ѝ. Боже, колко сила имаше тази ръка. Голяма съпротива му оказа.
- Дани, опомни се!- добави Андрей!
- А ти кой си? Негов помощник, приятел, какво си?
- Дани, спри се!- намеси се и Орлин- Те наистина са твои приятели! И двамата!
- Не! Не! Не... отново изкрещя тя- Очите никога не лъжат!
- Даника, успокой се!- включи се и Снежана. Тя започна да се гърчи в ръцете на Орлин. Сега освирепялата приличаше на безпомощно животинче. Забиваше пети в пода и продължаваше да крещи. Снежана бръкна в чантата си. Извади електрошок и пусна по тялото ѝ ток. Дани за миг отново се сгърчи и после се отпусна в безсъзнание.
- Какво правиш, бе, Александрова? Какво беше това?- изкрещя Орлин, но и момчетата я обградиха.
- Не ме съди! Трябваше да се направи нещо! Какво ще правим сега, в болница ли ще я заведем?
-Не, ще я оставя да легне в моя кабинет! Иначе може пак да избяга... Нали, Александрова?- с назидание и ирония добави той.
- Отивай!- каза тя- А, вие, къде? Само да сте мръднали! Видяхте какво стана, нали?- Андрей дръпна Слави назад. В този момент това момче претърпя най-големия психически срив до сега. Загуби ума и дума. Сълзите просто капеха, клепачите дори не се затваряха. Това, което чу от нейните уста, това в което тя го обвини... Направо го сряза, съдра го на две.
- Слави, недей така!- започна Снежана- Момче, моля те върни мисълта си и чистия си ум!- той се обърна към нея. Изгледа я кухо, изгледа я празно. Сега умът се бе отделил от тялото му. Тя му удари шамар... отново. Но той далеч не свърши същата работа като преди. Даже нищо не свърши. Сякаш енергията му се загуби или привърши- Слушай ме сега! Чуй ме много внимателно! Исках да се уверя първо на сто процента преди да ти го кажа, но по всяка вероятност ти не си единствен... Аррр... хвана коленете си с ръце- Не си единствено... дете! Имаш...
- Какво каза, Александрова?- Орлин се беше върнал, тя изпъшка и се изправи.
- Това, което се опитах да кажа и на теб няколко пъти вече... Слави има близнак... брат-близнак!
- Как така?
- Страхилов, помниш ли онази жена? Която дойде при мен с една доста странна молба и поиска нещо?
- Имам спомен, да!- фиксира я с поглед и сниши тон- Сигурна ли си, че искаш да водим този разговор тук?
- Вече няма значение! Аз така или иначе му казах!
- Това до някъде обяснява реакцията ѝ.
- Не само я обяснява, ами дава още един отговор. Били са двама- Радо и... Човекът „Х“. Ами, ако това е той? Ами ако това е вторият в двойката?
- Нещо не ми се връзва пак!- каза Орлин.
- Ще ти обясня теорията си, но нека първо да помогнем на момчетата, нали? Слави?
- Така ли се казвам аз, Снежана? Това ли е името ми всъщност?- с леден тон и жест от ръце на човек изгубил всичко за един миг. Така прозвуча сега той.
- Слави, недей, моля те!- отвърна му тя с тъга в гласа.
- Ела, братле! Ела малко на въздух. Тук се изчерпа!- довърши тихо Андрей и го побутна, за да го подкани.
- Снежана?... Какво беше всичко това?- скръсти ръце Орлин и я погледна косо.
- И аз се почувствах безпомощна. Наложи се да му кажа! Орлине, той се срина!
- Трябваше ли наистина точно сега да му го кажеш?
- Не! Може би... не! Но трябваше да го кажа на теб... по-рано и... Сега вече ще го направя!- пое си дълбоко въздух- И така, вече ти споменах за онази жена.
- Такаа?
- Казва се Янина, ако си забравил- да ти припомня.
- Добре, продължавай!- Снежана говореше малко като засрамена в момента.
- Случаят ѝ наистина ме заинтригува и аз се разрових на дълбоко. Е, до където ми позволиха държавните архиви. Но човекът, който наистина ми помогна, беше Ирина.
- Как така?
- Запознават се с Янина, около година или две- тук не съм сигурна много- след бягството на Ирина, там в същото село, където се е криела и тя. С течение на времето, те се сближават и Янина ѝ доверява тайната си- какво всъщност я е довело в онази нощ там...
- Все още не разбирам!- вече по-меко продължи Орлин.
- Това, което свързва съдбите им е един мъж- злощастният чичо на Ирина, оказал се и баща на децата на Янина. Тя забременява с близнаци, но не го разбира до момента на раждането, а дори и тогава успяват да я заблудят, но все пак... съмнението е посадено и остава в нея. Покълва и прораства до все по-силната вяра за съществуването на двете ѝ деца. И вече стъпила на краката си, тя иска да ги намери! И знаеш ли? Имам снимка! Искаш ли да я видиш? Успях да се сдобия с нея с голяма доза късмет. Направена е преди единадесет години. Погледни я!- и му я подаде.
- Но това е... Слави!
- Дали? Дали наистина е той?- тя започна да го обикаля- Загледай се, Орлине! Хубаво погледни очите!
- Все още нищо не виждам!
- Лявото око!- натърти Снежана- Погледни външният край на лявото око!
- Има бенка!
- А! И когато видиш Слави след малко, загледай се дали има същата! Защото тези очи, които Дани е гледала в онази зловеща нощ, са същите тези, които ти гледаш на снимката сега!... Но това не са очите на Слави!
- А чии са?
- Знаеш ли, има поверие, суеверие или както там искаш го наречи, според което съдбата белязва убийците- сълза в крайчеца на окото- тук е естествена. При изпечените или достатъчно превъртели такива изроди, обикновено е татуирана. И знаеш ли защо?
- Не знам, но искам да ми кажеш кой е на снимката!
- Защото не могат да плачат! И по свой извратен начин, така „жалеят“- направи кавички с пръстите си- убийците за собствените си жертви!
- Снежана, не се отплесвай!
- Добре!... Снимката е правена в дома за сираци тук- в Смолян, малко преди въпросният младеж да избяга от там.
- Слави също е сирак!
- Да, но къде е захвърлен? Спомняш ли си?
- Не!
- В Благоевград! Тази снимка ме подпали когато го разбрах.
- Тогава... кой гледам на снимката?
- Там са го кръстили... Явор!
Дани лежеше видимо спокойна на канапето. Но в главата ѝ вилнееше буря. Страшна. Вятърът гонеше преследвачите ѝ и ту ги караше да бягат срещу спомените ѝ, ту далече от тях... Мъгла, гора и дърво. И тя е завързана безпомощно за него. Срещу нея отново застанаха тези очи. Тя крещеше на сън, крещеше и на глас. Но този път чу нещо, нещо, което излезе от сянката, нещо което не бе чувала до сега в страховитите си спомени- един дрезгав глас- от гърло с прорезна рана „Ще бъдеш грозна за всички!“- това повтаряше той в главата ѝ сега.
Отвори очи. Боляха я. Изправи се в седнало положение, защото усети, че ако се изправи рязко, може и да падне. Толкова силно ѝ се виеше свят сега. Постоя така десетина минути. Изправи се полека. Чашата вода, която стоеше на бюрото, ѝ се услади. Тя върна живеца и свежестта в нея. Отиде до прозореца и се загледа. На пейката отсреща. Там седяха онези двете момчета, които бяха срещу нея преди малко. Единият беше навел глава и я скрил в ръцете си. Другият топло по приятелки, бе сложил ръка на рамото му. Дожаля ѝ. Преди малко направи опит да му пробие гърлото, но сега я болеше от това. Странно защо, нали очите му ѝ проговориха... И все пак- тези не я гледаха така, както онези в главата ѝ. Спомни си и думите на Светлана, спомни си какво ѝ разказа тя, което силно я накара да се замисли. Изтича към вратата и за миг отново се спря...
- Братле, моля те недей! Ела на себе си! Бъди отново моят приятел! Върни ми човекът, когото познавам!
- Андрей!- не го бе наричал така, от как се бяха запознали- Тя ме мисли за чудовище! Аз съм изродът в очите ѝ! Аз съм раната в душата ѝ и черното петно в съзнанието ѝ.
- Недей така, Слави! Не чу ли какво ти каза Снежана?
- Че имам близнак? Да бе! Как не?
- А защо не? Ти не познаваш родителите си! Ти си изоставен от тях. Ами, ако е така и кошмарът на нашата Дани, е именно той? Близнаците си приличат и вероятно тя ти посегна точно заради това! Не разбираш ли? В теб тя вижда него!
- А как мога да бъда сигурен в това, Андро? А? Как?- разкрещя се Слави. Очите му се насълзиха. Скръсти ръце на тила си- Извинявай, братле. Не си ти човекът, на който трябва да говоря така. Но кажи ми- да се доверя ли на всичко това? Да по-лесно е, защото лесно ме оневинява в нейните очи, но истина ли е?
- А защо да не е? Поговори със Снежана!
- Добреее!
-Не, не, не! Не така! Сериозно ти приказвам! Поговори с нея! Може би наистина има какво да разбереш?
- А до тогава? До като го разбера? Как ще гледам Даника? Тя как ще гледа на мен? С погнуса? Не, брат, не бих го понесъл!
- Ами тогава не се гледайте! Но имай смелостта да останеш! Не бягай! Само така ще стигнеш до истината! Само така ще си върнеш Дани!
- Давай да се качваме горе!
Орлин отиде при Ямурлийски.
- Данаиле, искам да ми направиш една услуга!... Амм... Добре ли си?- той беше скръстил ръце на бюрото и положил глава върху тях.
- Кажи, шефе! Какво има?- беше плакал.
- Не, наистина те питам, добре ли си? Защото...
- Не съм... Не съм, Страхилов, но работата ми помага да не мисля за това!
- Какво има, бе, човек?- Орлин клекна до него, за да не слушат останалите.
- Жена ми, Орлине... Умира!
- Как така, бе човек, Лидка? Сериозно ли?- беше потресен. Данаил нищо не му бе казвал до сега... Той поклати глава и очите му отново се напълниха.
- Рак!... Знаела е, че е болна, но го е скрила от мен, заради детето. Когато е разбрала, че е бременна, е решила, че детето ще живее- не тя!
- Братле?- сложи ръка на рамената му- Съжалявам, наистина... Аз...
- И какво от това? Ха... Казвай какво има, хайде!
- Само не се предавай, нали? Чу ли ме? Ей, момче!- хвана го за яката на ризата- Чу ли ме наистина... Не се предавай!... Нали?- той кимна- Искам... да провериш нещо!
- Добре!
- Намери телефона на медицинския университет във Варна. Свържи се с „Учебен отдел“ и поискай досието на Радомир.
- Ама, Страхилов? Те нали са се запознали там където тя е учила? Тя не беше ли завършила нещо историческо? Древни езици и култури? Не беше ли това.
- Така е, но ботаника и история- връзват ли ти се на едно място?
- Що? В днешно време почти всичко можеш да учиш навсякъде!
- Прав си, Ямурлийски, но все пак. Тук случаят ми мирише на друго.
- На гнило?
- Направо на мърша! Направи това, което ти казах и разбери какво ще излезе. Имам усещането, че зайчето ще изскочи от някъде!
- Явно от някъде там?
- Ами... ще чакам да ми кажеш... Нали?- вдигна палец- Знам, че ти си човека!
- Имаме ли фамилия на тоя Радомир?
- Не... за съжаление, но да се надяваме, че нехарактерното първо такова, ще ти свърши работа. Имай малко вяра, де! Все и нас трябва да ни провърви някога! Не е ли така?
- Така е, шефе! Ти си оптимист!
- Реалист с оптимистични наклонности!- каза Орлин, намигна му и затвори вратата.
След това отиде в кабинета си. Тя стоеше до прозореца. За да не я стресне, затвори малко по-шумно след себе си. Чувстваше се странно около нея. И не можеше да си обясни защо...
- Добре ли си?- попита той.
- Да, вече съм по-добре! Благодаря! А те? Те как са?
- Интересен въпрос, за човек, който им се нахвърли.
- Трудно ми беше да се запозная с тази жена!- обърна се Даника и го погледна право в очите- И знаеш ли? Страх ме е от нея! Ужасява ме! Тов ново мое лице, това ново мое „Аз“... Не съм сигурна, че го искам.
- Това е инстинкт! Предпазна реакция, нормално е!
- Дали? Да се нахвърлиш върху човек с идеята да го убиеш?... Е нормално? Едва ли?
- Интересно, че виниш себе си!
- Какво имаш предвид?
- Да разбирам ли, че сега не си сигурна, в това което каза?
- Не съм! Не съм сигурна в нищо в себе си, в нищо, което спомените ми показват. До тук пъзелът само се къса или прави резки завои в лабиринтообразни движения.
- А очите? Онези очи, за които говориш?- тихо каза Орлин- В тях сигурна ли си?- доближи се до нея.
- Да! В тях, да! Но вече има и глас, а гласът не е същия!
- Не е същия?- любопитно попита той.
- Очите никога не лъжат, но след това, което видях, не съм сигурна, че принадлежат на човека, когото обвиних и в съзнанието си го убих, за щастие ти ме спря да не направя нещо глупаво и наяве. Но те не ме гледаха по същия начин. Те бяха топли, нежни... докато аз не предизвиках изненада и страх в тях... И мъка. Но гневът го нямаше, нямаше ярост. „Без вина виновен“- така ме погледна този човек.
- А спомни ли си името му?
- Не, но с лека ръка го хвърлям в затвора с постъпката си, а не трябва!
- Името му е Слави!
- Слави?
- Точно така!
- Каза за някакъв глас? Можеш ли да ми кажеш повече?- тя отиде отново до дивана и седна, Орлин седна до нея.
- Прозвуча в главата ми като мечи рев. Одрано гърло, сякаш кървящо, така в главата ми звучи, но не излезе от устата на онези очи.
- Така ли? Става интересно.
- Интересно?
- А, ммм, имам предвид, че това може да е нова следа!- набързо изстреля Орлин, като разбра, че предната му реакция не е много уместна.
- Искам да говоря отново с тях, с момчетата.
- Защо? Моля те, искам да говоря с всички ви. Нека и те да дойдат. Има нещо, което всички искам да чуете!
- Сигурна ли си?
- Сигурна съм!
- Добре, ще те извикам, когато ги събера!- Дани кимна. На излизане, той се провикна:
- Герой си, знаеш, нали?- усмихна се той и я затвори.
Орлин отиде при Снежана. Поговори с нея, или по-скоро поспориха доста дълго време и упорито при това. След половин часова борба, Снежана склони. Събраха се отново, а Орлин доведе Дани. Тя отиде първо при Слави. Без да го погледне. Не можеше. Опитваше се, но не можеше. Той инстинктивно се отдръпна- не знаеше какво да очаква.
- Съжалявам!- промълви тя, без да има силата дори да вдигне главата си- Не е честно това, което направих! И не трябваше! Съжалявам, наистина... С... Слави- като че ли чак сега си пое въздух- така прозвуча.
- Даничка, аз... такова!- той беше като застрелян.
- Искам да разбера коя е Даничка, наистина, повярвай ми! Но на тази Даника ѝ трябва време. Нямам право да го искам, но моля те... Дай ѝ го!- нямаше отговор. В този момент му бе невъзможен такъв.
- Даника, добре ли си?- попита Орлин.
- Да, нека продължа! Сега към всички!- обърна се косо, така че да вижда само Орлин и Снежана- Светлана е вече в състояние да ви помогне!
- От къде знаеш за нея?- попита Снежана.
- Бях при нея, поговорихме си.
- Но как?- недоумяваше тя.
- Не е важно сега! Изслушайте ме, моля! Нападателят ѝ е бил един човек... Един единствен- на нея и на всички останали момичета. За мое огромно съжаление, Радост нямаше късмет. И повярвайте- когато духът ѝ се предаде, изпитах болка непозната за мен, както никога до сега... Но сега съм тук и тая също толкова огромната надежда, да намерим останалите и те да са живи!
- Защо казваш един нападател!
- Защото е един! И очите му не са зелени!- Слави се ококори, а Дани стисна силно очите си и наведе глава- Кафеви са! Ще го потвърди и Светлана. И ако е рекъл Господ- и останалите.
- А ти защооо?- неубедително се вмъкна отново Снежана.
- Защото гласът, който звучи в главата ми, не принадлежи на зелените очи. Имала съм „късмета“, гласът да има помощник. И вярвате или не- принуденият е този, чиито очи помня, а кафевите очи принадлежат на гласа в главата ми и всъщност инициаторът на всичко това.
- Значи искаш да кажеш, чеее...
- Точно така, Орлине! „Мечият рев“ е този, изтезавал момичетата! Търсете него!
- А зелените очи?
- Хммм- тъжно изпъшка Дани- Грешните са вече тук! Другите сами ще намерят „Гласът“!
- Този глас, за който говориш... възможно ли е да е преправен с машина?- включи се отново Снежана.
- Най-вероятно е така!- довърши Орлин- Сега обаче трябва да разберем къде са момичетата. Нека първо открием тях! Животът им зависи от бързината ни! Нали? Съгласни ли сте? Нека нещата да вървят успоредно!
- Добре, давай Дани!- каза Снежана и отстъпи място, за да с видят снимките. Тя се доближи.
- Така, първо отиваме при водопадите- „Каньонът на водопадите“! Там е Мария. И тя чака най-дълго до сега, изключвам Радост.
- Чакай, чакай!- учуди се Орлин- Знаеш и коя къде е?
- Знам!- не откъсваше поглед от снимките- Да продължавам ли?
- Да, разбира се, моля те!- отвърна той.
- Никол- Орлин прехапа устни- е на връх „Снежанка“!- и посочи рисунката на вретеното- Иглика е на „Чаирските езера“- посочи кръговете със стрелка надолу- И съвсем близо до нея, е Александра- на „Орлово око“- посочи купчината камъни със стърчащото нещо- А Паулина- тя е при речните перли в пещерата.
- „Ягодинската“!- допълни Андрей!
- Точно така!
- Значи можем да се разделим на екипи!- каза Орлин- Аз ще тръгна към Пампорово и връх „Снежанка“. Дани, идваш с мен!
- Не!- отсече тя- Мария ще има по-голяма нужда от мен! Аз отивам на водопадите!
- Добре тогава... Слави, ти ще дойдеш с мен, а Снежана и...
- Андрей!- изплю изведнъж Дани и го погледна. Всички замълчаха. Той се стъписа- Аз... май ще ви изчакам отвън... аммм... Обсъдете го, вземете решение!- и изхвърча през вратата. Всички бяха слисани. Не знаеха какво да кажат или как да реагират сега.
- Но от къде знаеш всичко това? От къде си толкова сигурна?- отново с недоверие попита Снежана.
- Знам! Просто... знам. Явно имам връзка с тях, не мога да ти кажа защо.
- А от къде идва убедеността, сигурността ти?
- Не знам!- тросна се Дани, защото може би вече се изнерви- Може би ти ще ми кажеш!
- Момичетааа!- намеси се Орлин, но преди да имат шанс дори да се позамислят една друга, се разнесе вик.
- Страхилоооов! Страхилоов!- в стаята влетя Ямурлийски.
- Кажи, Данаиле, какво има?
- Радомир... Умрял е!
- Какво?- извикаха и Слави, и Андрей, и Орлин- всички чуваха. И тези в коридора също.
- Искам да кажа- много отдавна е умрял, а тоя който търсите, му е взел самоличността.
- Моля те, поясни!- каза Снежана.
- Обадих се както ми каза! Свързаха ме- изпратиха и досието. Оказва се, че Радомир... истинският, изчезва преди шест години- отличен ученик, рязко прекъсва и напуска университета, странно, нали?- всички мигаха на парцали- При тях обаче не са шест!
- Как така не са?- каза Орлин.
- След мистериозното прекъсване, той отново се появява година и половина по-късно. Жив и здрав, леко променен, кажи-речи същият... Да, ама не! Но кой ли обръща внимание на зубър? Не щеш ли обаче зубърът някак си изведнъж става готин и търсен... пич.
- И разбра всичко това от „Учебен отдел“?- все пак се включи се пак Страхилов.
-Не разбира се! Рових се и по медии и вестници. Свързах се и с родителите на истинският Радомир. Но този, който се представя за него, успява да докара жената до лудница. А и как? Тя твърди, че това не е синът ѝ, но някак си никой не обръща внимание. Бащата явно също не е бил настоятелен и жената претърпява психически срив. Разрових се и за събития и около времето на изчезването. Не щеш ли- по същото време имаме удавен младеж- оплетен в стоманено въже на тетраподите на буната. Интересен начин сам да се убиеш, нали? Писали са го самоубийство...
- Браво на колегите!- иронично каза Снежана.
- За всичките зловещинии, които изговори, изглеждаш доста щастлив, Ямурлийски! Малко е плашещо!- тези думи бяха провокирани, може би и заради разговора им по-рано.
- Е, как, началник? Виж какво всъщност излезе?
- Имаме ли фамилия?
- Тошев!... Радомир Тошев!
- Да, Данаиле, едно зайче изскочи!...
© Каролина Колева Todos los derechos reservados