Глава XXVI

   Създалата се ситуация предизвика голяма суматоха и поводи за много въпроси, които нямаше как да бъдат зададени наведнъж. За това малко по малко всички се разотидоха за поне кратка пауза на психиката и ума. Цялата информация, струпала се за веднъж от Даника и Данаил, успя да поразбърка редиците и настроенията. Войниците в главите им трябваше да проведат нова строева подготовка, а емоциите по възможност, да отстъпят място на разума.

   Дани успя да задържи Орлин, като леко го дръпна за ръкава и му кимна. Искаше да поговори само с него.

   - Какво има, Даника?

   - Не знам. Ти ми кажи! Сега, след като разбра за Никол, нещата по-различни ли са за теб?

   - Ти знаеш, че тя е моя...

   - Братовчедка? Да! И сега искам да ти кажа нещо, което е само за твоите уши. Спомних си гласът- да! И казах за него на всички. Но си спомних и още нещо, което не знам от кого е било изречено.

   - Което касае... нея?- Дани кимна- Моля те, кажи ми! Не ме жали!

   - Думите звучаха по следния подобен начин „И братовчедката на полицайчето се дърпаше доста... Дърпаше се като теб!“ Така вързах две и две. Едва ли ти помагам много, но искам да знаеш, че Никол е борбено момиче, искам да знаеш, че е жива! И не ми се сърди, че желанието ми е да отида при Мария. Тя наистина има нужда от помощ.

   - Ами, ако само ти си способна да ги намериш?... Така де, далеч по-бързо от нас?

   - Вие намерихте другите две, нали?

   - Но все пак... Радост... Можеше...

   - И с мен, тя пак нямаше шанс. Никой не трябва да се обвинява за това.

   - Кажи го на Слави! Защото той се чувства лично отговорен за нея.

   - Трябва да се насиля, да се опитам да си го спомня, но как? Памет на сила не се връща!

   - Знае, знае тя кога да се завръща. Как си спомни името на Андрей?

   - Кой е Андрей?- изненада се Даника.

   - Как така? Та ти каза името му преди малко? Той е другото момче, той е твой приятел- също като Слави!

   - Явно съм казала само име, без реално да си спомням човека зад него.

   - И това ще стане... с времето. А до тогава- страх ли ще те бъдеш в присъствието на Слави?

   - По-скоро ще се чувствам неловко, да- определено ще ми бъде доста неловко и неудобно.

   - Именно! За това сега ще отидем при Никол с него. Но Андрей ще бъде с теб!

   -Добре! Може пък той да успее да ми помогне, или аз да успея да си го спомня. Уплаших достатъчно и двамата днес. Ще понесат ли още моето присъствие.

 - Какво говориш, Дани? Такава всеотдайност аз никога не бях виждал до сега, такава жертвоготовност, човещина и доброта! Всичко биха направили за теб, всичко! И невъзможното дори! Сам се убедих в това. А аз съм човек, който трудно се доверява...

   - Но и човек, който вярно преценява!- усмихна се тя. Това го стопли- Благодаря, Орлине! Благодаря ти за всичко!- и излезе от стаята...

   - Ех, Дани... Защо си толкова...

   - Толкова?- Снежана се беше вмъкнала вътре- Толкова каква?

   - Александрова, не така де! Да стъпваш по терлички е добро полицейско качество, но да подслушваш...

   - Да подслушвам? Та ти си говориш сам на глас!- направо впери погледа си в него и като че ли започна да копае навътре с надеждата, че ще изрови нещо- Много си труден на емоции ти, много...

   - Давай да разпределяме хората и час по-скоро да спасим момичетата!

   - Не е ли очевидно? Аз, Дани и Андрей и ти, Слави и Данаил? Не е сложно.

   - Нищо не е просто, Снежана, нищо... Но да- тъй да бъде. Ще държим постоянна връзка, нали?

   - Тъй вярно, Страхилов!- ухили се тя и направи нещо като козируване с два пръста.

   - Не ме гъбаркай, Александрова! Хайде, събирай екипите! Ако имаме успех и всичко се развие благополучно, може пък да си поискаме и помощ отвън.

   - Кой знае, Орлине, кой знае...

   Ноемврийският аромат вече бе наситил въздуха. Изпълнил го бе с влага, липса на слънце и осезаем хлад- силно наситен есенен аромат, но цветният шарен килим вече отстъпваше на калта от дъждовете и сивият воал, който обгръщаше оголените клони на дърветата.

   Всички се качиха по колите. Двете групи водачи потеглиха в противоположни посоки. Едните към гората, другите към върха. Сега оставаше само едно- да попълнят четвъртото място в автомобила...

Даника стоеше отпред, Снежана караше, Андрей се разполагаше със задните седалки. Средата го устройваше идеално, защото можеше да я наблюдава. Още не можеше да прецени, дали неговата приятелка беше момичето, което сега гонеше с поглед бялата линия на пътя и едва примигваше.

   - Защо каза одеве, че Мария има по-голяма нужда от теб?- наруши мълчанието Снежана, а и обичаше да си я провокира.

   - Защото не ѝ остава много. Желанието да се бори вече силно отстъпва на отчаянието, безверието и безразличието. А и физическото ѝ състояние никак не е добро...

   - А това от къде го знаеш?- отново попита детективът.

   - И да се опитам да ти обясня- нито ще ми повярваш, нито ще ме разбереш! Приеми, че просто знам... и толкоз!- по лицето на Андрей прибягна лека усмивка, защото току-що, той долови нещо наистина познато- онзи инат беше там и сега се показа, а на Александрова ѝ се наложи да понастъпи егото си, за да не се захапят наново, а и... знаеше, че има право.

   Пътят с кола до там не беше дълъг. Вървенето обаче, което им предстоеше, никак не беше малко. Свряха колата набързо встрани от пътя, колкото да не пречи и тръгнаха нагоре по разкаляната и доста хлъзгава горска пътечка. Водата се чуваше от самото начало, но за да видиш първия водоскок, трябваше да си повървиш.

   - Равните обувки ще ти пречат, Снежана!- каза Дани. Нямаш сцепление с калта.

   - Аз ще ѝ помагам където е нужно!- отвърна Андрей, Снежана разшири очи и повдигна глава, но не се обърна за да го погледне, Дани не реагира.

   - Добре, тръгваме уверено и с по-бързо темпо тогава!

   -Дани!- отново се включи Андрей с лека уплаха в гласа, че за първи път ѝ проговаря, след болезнената и кунфузна ситуация, а за ответната реакция не бе сигурен- Знаеш ли къде точно в каньона на гората е момичето?- тя се обърна и го погледна.

   - Знам!- и се усмихна. Тръгна напред.

   Вярно бърза крачка, широка имаше, но тя сякаш спря да стъпва на земята. Приличаше на сърна в подскоците и придвижването си и на абсолютна тигрица в устрема и непоколебимостта си напред по пътя. При все, че Андрей беше мъж и неин колега, добре сложен при това и доста атлетичен, гърба ѝ виждаше само в продължение на минута. След това тя се изгуби от погледа и на двамата.

   - Какво ли е станало с моята Дани?... тихичко каза той, което не бе достатъчно, за да убегне от острия слух на Снежана.

   - Не се отчайвай!- сложи ръка на рамото му, той се почувства странно- преживяла е доста, страдала е много и никой не е наясно точно колко. Но трябва да ти кажа, че за такава травма, тя доста бързо се връща към себе си, макар и толкова болезнено. Ужасяващи гледки видяхте и вие двамата, ударът и по вас не бе малък.

   -Кажи ми, Снежана, Слави наистина ли има близнак?- погледна я силно навътре с предизвикателство.

   - Никога не бих си позволила да излъжа за такова нещо. Дълго време ми трябваше да го разбера, но повярвай ми- и капчица съмнение да имах, нямаше да си позволя да му го кажа. Ето, погледни- тя бе взела снимката със себе си- Това той ли е?- той я взе и я огледа внимателно.

   - Не! Това е добро негово копие... много добро бих казал, но бенката при Слави е на друго място.

   - Браво, нищо не ти убягва, младежо!

   - Кой знае колко по-млад от теб не съм! И да- наблягам на детайлите.

   - Добре... Добре... вдигна ръце Снежана.

   Клонките и листата сякаш сами правеха път на краката ѝ. Сякаш всяка пречка сама се отдръпваше пред нея. Стигна до най-високия водопад и се спря. Затвори очи и се заслуша. Елиминира сблъсъка на водата в камъка, на шумящите от вятъра листа и горски звуци. В главата ѝ сега бе тихо, плашещо... тихо. Това наостри още повече сетивата ѝ. Но... Глух тътен накара очите под клепачите ѝ да се раздвижат. Наведе се и опря ръце в земята. Вибрацията усети и там, а с нея вече имаше и посока. Изстреля се бързо натам. Стигна до един по-голям камък, който имаше вид на срязан на две, а кухата му част, се бе потрупала с листа. Тя седна отгоре му.

   - Мария?- извика Дани- Марияааа?- нещо промърда като че ли, тя се изправи- Марияааа?- засили височината на гласа си.

   - Азссс- проскърца някой и една ръка се плъзна из под листата на кухата страна на камъка. Дани я отрови набързо и я притегли към себе си. Беше натикана вътре като плод в утробата на майка.

   - Шшшш, спокойно! Вече всичко ще бъде наред- Краката на това момиче бяха в окаяно състояние- дълбоки некротизирали рани, причинени от още по-дълбоки разрези- отвратителна миризма на гной, гангрена и разпадаща се плът.

   - Той... Той...

   - Спокойнооо, недей, събирай сили сега!- Даника преви коленете ѝ, приближи ги плътно до тялото ѝ и я обхвана с ръцете си. Като че ли някаква песен се понесе около това мрачно място. Усили се, глухият ритъм на сърцето на ранената девойка- също. Конски тропот ехтеше в земята и сякаш раздираше тъмнината... около тях. Не далеч от тях имаше и туристи, но никой не им обърна внимание, което беше странно. Сякаш невидима пелена разделяше погледите им от тях.

   - Имаше... Тук... Беше... Някой... Виках... Никой не ме чу...

   - Сега вече ще има кой да те слуша, Мария, сега вече ще има- В този момент дотичаха Андрей и Снежана. А това, което видяха направо ги порази...

   Слави стоеше до Орлин. Данаил беше отзад. Доста си помълчаха в началото на пътя. Много неудобство в неизказаното мълчание имаше сега. А и как иначе. Никой не беше наясно сега, дали това което изрече, не би било стъпка накриво... Пампорово наближаваше, кулата на връх Снежанка- също. „Как може да си сигурна, че е тук? И че е кулата, а не пещерата?“- все още се питаше Орлин, но когато тя се изправи пред него, в съзнанието му изникна „драсканицата“ на така нареченото „вретено“. Сега вече и той бе сигурен за мястото.

   - Хайде, момчета!- провикна се Орлин, вече слизайки.

   - А дали не я е провесил на самата кула?- иронично и горчиво каза Слави- Или отново я е завързал на скала около нея?

   - Нима никой нямаше да я види, ако беше на кулата?- вмъкна Ямурлийски.

   - Знам ли?- вдигна рамене Слави- Извратеното му съзнание и съвършени действия, явно могат да скрият всичко навсякъде.

   - Ти си с най-голям опит тук сред нас!- застана пред него Орлин- Ти водиш, Слави- ние слушаме!

   - Но нали ти е брад‘чедка? Така де- братовчедка? Рода ти е?

   - Точно заради това! Емоцията е грешен водач! Не трябва да прехвърля здравия разум.

   - А моят?... Здрав ли е моят сега,... полицай?- погледна го с мъка и отчаяние.

   - На теб разчитам, Слави!- твърдо по мъжки му отговори Орлин.

   - Давайте да огледаме! Да не се вайкаме много!- каза Данаил и тръгнаха.

   - Ще тръгнем от високо към ниско!- каза Слави. Първо отиваме най-отгоре на Панорамата, след това на долното ниво. Аз имам грижата да погледна между двете части- междинката.

   - Но там са само антени!- каза Ямурлийски- Нали е телевизионна кула?

   - Точно заради това!- достатъчно луд за връзване е тоя!- изплю яда си през зъби Слави.

   След като Страхилов разясни на служителите каква е ситуацията, с молба да не вдигат много шум, направиха така, че е единият асансьор го писаха извън строя с табела „не работи“ и той бе на разположение само за тях. Естествено това породи недоволство, но пък къде не се случва нещо да се развали.

   Качиха се в панорамното кафе. От там бързо излязоха на терасата. Слави направи три мигновени кръга, като заби спирачки само на едно място, в което се загледа и без много много да се церемони, свали въжетата от рамото си, овърза се и метна магнитния клин нагоре.

   - Ей, момче, къде хукна, бре?- извика Данаил.

   - Слави, какво правиш?- повтори Орлин подир него.

   - Откривам си гледка!- ехидно отвърна той.

   - Ще си счупиш главата, не го правиш нарочно, нали?- извика Страхилов.

   - И така да е, полицай, пука ли ти?

   - Разбира се, че ми пука, бе човек! Какви са тия приказки?

   - ‘Айде сега! Първо брад‘чедката, после мене мисли!- и се изстреля нагоре, а те двамата заградиха място около себе си, което естествено предизвика вниманието на хорските погледи, но полицейските значки възпряха въпросите... поне за момента. Изминаха петнадесет минути. И както хукна, така и тупна обратно при тях. Със скок се приземи и на двата си крака и застана отново пред тях.

   - Нека погледнем и долното ниво, ама според мене тя е в подножието на кулата- рида „Буковата планина“.

   - Какво те кара да мислиш така?- попита Орлин.

   -Елате с мене и ще ви покажа!- и слязоха на долното ниво. Слави бързо се ориентира кой прозорец да си отвори, че даже се и хвана за него и седна на перваза.

   - Ама ти наистина си търсиш белята май, а?- пусна като забележка с лек укор Данаил.

   - Цял живот, полицай, цял живот... отговори Слави- Ела, Орлине, виж- нали не те е бъз от високо?

   - Не! Като тебе не мога, но... не.

   - Вършиш работа. Виж, погледни нататък!- и го накара да проследи посоката на пръста му- Виждаш ли боровия кръг? Брой от тука- четвъртия. Не смяташ ли, че в клоните на короната му се е „заплел“ някой?- тук Орлин го изгледа с възхита. Явно опитът си каза думата- знаеше на къде да гледа това момче. Нямаше значение мотивацията му сега- той го видя от двеста метрова кула, погледът му явно знаеше къде да търси.

   - Давайте бързо да слизаме и да отиваме натам!

   Слязоха от кулата, излязоха от там и асансьорът отново заработи. Стрелнаха се на бегом към мястото, за кола и не помислиха. Още петнадесет-двадесет минути... Стигнаха. Наистина там имаше човек. Наистина там имаше жена. Завързана във възможно най-високата част на бора с разкъсана бяла, окаляна риза и наметка, приличаща чувал от аба, поразкъсана за място на глава и рамене. А главата ѝ висеше надолу. Краката ѝ обаче бяха забили пети в клоните с най-голяма възможност за това и присвити в коленете. Ръцете бяха разпънати да два "„иглени ръкава“.

   - Никол!- изкрещя Орлин- Никооол!- косите леко помръднаха, после се повдигна и вратът, брадичката и носа се показаха, а после и очите. И когато успяха да фиксират гласа, тлеещият плам в тях, направо избухна в пожар.

   - Ори! Ори, ти ли си?

   - Да, Николче, не мърдай! Сега идвам!

   - И да искам- не мога!- в смехоплач отвърна тя. Като закована съм тук.

   - Ори?- закачи го Слави.

   - Шшшт, тихо сега! Идвам, Никол!

   - Недей, нека аз!- каза Слави. Бързо ще я сваля, не бой се. Вярваш ли ми?- и го погледна.

   - Вярвам ти!- също толкова уверено му отвърна Орлин.

   Слави нарами въжето и се покатери нагоре.

   - Защо не се върза, бре?- извика Ямурлийски.

   - Въжето е за нея, не за мене!- извика Слави.

   - Ники? Николче? Сега при теб се качва Слави! Той ще ти помогне да слезеш!- извика ѝ Орлин.

   Слави бързо премяташе клоните през ръцете и под краката си. Един бор едва ли представляваше трудност за него. Когато започна да се изравнява с тялото ѝ обаче, нещо го жегна силно. Дожаля му, може би заради гледката и за миг пробягна мускулна тръпка на слабост през тялото му, но той се овладя, пое дълбоко въздух и продължи. Толкова нежна и толкова много ранена. Дълбоки рани със следи от засъхнала кръв, която въпреки калта, все още си личеше между и по краката ѝ. Под ризата му се стори, че видя прорез върху корема, може би не дълбок, за да е жива, но плътта бе зашита като с телбод. Изравни се с погледа ѝ и въпреки, че главата бе наведена... Същите очи като на братовчед си, със загадка, че може би са се усмихвали някога, със същата доза дивотия в тях, която може би бе и причината Никол да е жива. Следите от борба си личаха. Не се бе оставила и за миг. Това го възхити.

   - Никол?- тихо прошепна той, тя се извъртя- наистина с голямо усилие. Нацепените от студа рани по лицето ѝ, не скриваха красотата и нежността ѝ- Името ми е Слави. Сега ще ти помогна като първо ще те прикрепя към мен, като използвам въжето, след това ще срежа това на ръцете ти, нали?- тя се опита да се усмихне, но беше трудно явно сега. Той направи това, което ѝ каза- Сега спокойно отпусни ръцете си на мен, върху раменете ми, точно така, браво момиче! Силна си! Сега ще сляза едно ниво надолу и полека ще издърпам краката ти. И бавничко ще слезем и двамата, нали?

   - Ще слезем... да!- тихо и с големи усилия му отвърна тя. Но след десетина минути, вече бяха долу.  Орлин беше извикал линейка. Слави я пренесе в ръцете му.

   - Всичко свърши, Никол! Вече си при мен, Ники! Няма страшно!- никой отдавна не бе виждал инспектор Срахилов в такова състояние- абсолютно човешко умиление и безмерна благодарност.

   - Благодаря ти, Слави, наистина!- тук и той се размекна.

   Орлин кимна на Ямурлийски да съобщи на другия екип, че са я намерили, те им отвърнаха със същото. А когато я качи на линейката, се обади на леля си и със сълзи в гласа и тук-таме в очите ѝ каза да отиде в болницата, и че ще се видят там.

   Даника бе прегърнала Мария като свое дете. Листата хвърчаха вихрено около тях. Стори им се дори, че земята се тресе. Как може тялото ѝ толкова рани и болка да понесе. Ранената умираща спасява. Как? Какво се криеше в нея...

   Вятърът утихна. Даника изпъшка и се отпусна назад, сякаш остана без сили. Андрей отиде да помогне да изправи Мария и я пренесе в ръцете на Снежана. Линейка вече пътуваше към тях, но все пак трябваше да слязат долу. Снежана му кимна, че бавничко и полека, ще тръгнат с Мария, която можеше да стъпва, макар и бавно по земята. Той отиде и клекна до Даника.

   - Добре ли си?

   - Да, добре съм!- и изтърси косата си. Сякаш още един черен слой падна от нея.

   - Сигурна ли си?

   - Да, Андро, не се притеснявай!

   - Как ме нарече?- сепна се той.

   - Андро!- погледна го с усмивка тя- Не се плаши. Знам кой си. Спомените ме връхлитат като приливи. Отлив за почивка няма. Сега вече и тази Даника знае кой си- сълзите потекоха- И двете поднасяме своите най-искрени и големи извинения и... съжалявам за всичко, което ти причиних и което чу от моята уста! Нараних и теб и... него.

   - Ссс... Слави?

   -Съжалявам, но още не си го спомням. Но вече мога да кажа, че очите... онзи змийски поглед, който разцепва главата ми и сега... не му принадлежат и никога не са били негови! Нито те... Нито гласът, прикрепен към тях!

   - Можеш ли да се изправиш?- попита той.

   - Мога, разбира се!- и се изправи рязко, но залитна. Той я подпря на себе си- Добре съм!

   - Знам!- усмихна се той- Сега вече знам това! Инатът принадлежи на тази Даника, която познавам от много, много отдавна...

   Върнаха се в управлението... без Орлин. Отдавна дневната светлина бе отстъпила място на нощта, но въпреки това тази нощ градското осветление светеше по-ярко отвсякога... Дори неговата сянка не успя съвсем да се скрие зад ъгъла.

   Орлин бе отишъл в болницата. Сега и леля му със сигурност имаше нужда от него. Слави и Андрей се събраха и се дръпнаха да си поговорят. Първият умишлено застана с гръб към нея. Дани се почувства неловко и тръгна към тях... трябваше да говори с него, но...

   - Даниии! Даника?- тя се обърна. На входната врата стоеше Ирина. Бе хванала за ръка едно малко момче.

   - Тони?- изуми се със смесени чувства Снежана и се затича към тях...