Наденал си примка и стяга за спомен с мъка си спомня

и бавно ръка си протяга за кой ли път в тъмнината.

Свел главата, върви, като без душа лицето,

 погледът празен - огън в него вече няма.

Душа като празна ваза, тихо, че студът се чува,

идващ отвътре и всичко затриващ.

Не би бесило погубило това, що само сърце усеща,

не би полета спряло на птица в небето, рееща се волно.

Най те думата ранила плахо изречена,

изпепеляваща без милост и пощада.

Речена не да ранява, а да щади душата,

а бавно я трови без милост.

И веч кога път не остана да бродиш,

ще спомниш за смътния спомен, ще кажеш без мъка

в сърцето, живял си, за да оцелееш.