Наденал си примка и стяга за спомен с мъка си спомня
и бавно ръка си протяга за кой ли път в тъмнината.
Свел главата, върви, като без душа лицето,
погледът празен - огън в него вече няма.
Душа като празна ваза, тихо, че студът се чува,
идващ отвътре и всичко затриващ.
Не би бесило погубило това, що само сърце усеща,
не би полета спряло на птица в небето, рееща се волно.
Най те думата ранила плахо изречена,
изпепеляваща без милост и пощада.
Речена не да ранява, а да щади душата,
а бавно я трови без милост. ...