Въпросът отекваше във въздуха около мен. Какво е магията... Странен въпрос, зададен от непознат. Но и вечерта беше покрита с тайнственост. Навън се беше разразила лятна буря. Небето беше покрито с тъмно сини, почти черни облаци. Единствено светкавиците, които изчезваха зад хоризонта, успяваха да преодолеят тази тъмнина. Влязох в един от пъбовете (често се срещат в Ирландия), когато заваля проливен дъжд. Седнах на бара и си поръчах уиски. След малко до мен седна непознат. Мислех, че е турист, който иска да поговори с някого, но се оказа, че той не беше дошъл, за да разгледа страната или забележителностите. Той просто пътуваше... Беше странен човек, а и въпросът преди малко го показваше. Чудех се какви думи да използвам, за да обясня магията.
- Ами... от това, което съм виждал, магията е всяко действие и дума, които съпътстват даден ритуал. В резултат от думите и действията се случва нещо...
Замълчах, надявайки се, че е разбрал какво искам да кажа. Е, вярно че изречението не беше от най-смислените, които съм правил... Но беше единственото, което успях да съставя в този момент. Непознатият се усмихна и отпи от чашата с уиски, която беше забравена за момент. Когато ме погледна, очите му горяха със странен блясък.
- А не си ли се замислял, дали ако ги нямаше тези думи и действия, резултат пак ще има? Магията е навсякъде около нас... а и в самите нас. Тя се крие в погледите на двама, които се обичат истински... в раждането на нов живот... в красотата на природата и на света около нас. Със сигурност си попадал на места, които са те оставяли без дъх и са те карали просто да стоиш, не можейки да промълвиш и дума... Магията е и в самите нас. Достатъчно е да спрем да казваме „не мога„, „така трябва„ или „не бива„. Ако правим това, което искаме и което идва някъде дълбоко в самите нас след време, когато погледнем назад, ще разберем, че сме живели нашия собствен живот и сме го изпълнили със смисъла, който сме му предали ние. Трябва да повярваме в себе си и да се борим до край. Просто трябва да открием детето в себе си... то е скрито дълбоко в нас... Успеем ли да го намерим, ще се научим да ценим малките неща. Стената, която изграждаме и зад която се крием с думите „не мога„ „Не трябва„ „не бива„ ще рухне. Тогава човек ще може всичко... да лети... да говори без думи... всичко, което сега ни се струва невъзможно.
Това, което говореше, ми се струваше абсурдно. Започнахме да спорим... като всеки убеждаваше другия в своята истина. Мислех го за луд, но докато го слушах, имаше моменти, в които усещах, че съм на прага да разбера нещо, което ще промени света ми. Но тази истина оставаше скрита. Все едно се опитвах да уловя слънчено зайче, направено с огледало на стената от малко дете. След известно време непознатият се изправи и ми подаде ръка.
- Време е да се сбогуваме. Виждам, че не мога да те убедя, но се надявам някой ден да го разбереш сам. Така както животът убеди мен... Дотогава довиждане.
Подадох му ръка. Ръкостискането беше кратко. След това той ме погледна... и се стопи във въздуха.
|
|
