Шакир е котаракът на фрау Агнес от село Лешник, Нейдеградско. А тя е пенсионираната учителка по немски, която преди работеше в една пловдивска гимназия. Преподаваше немски език, защото е германка по произход. Не е задължително, разбира се, всички учители по немски да са родени в Германия, но това си е бонус, спор няма. А и тя си имаше съответното образование с дипломи от два университета – една от Лайпциг и една от Пловдивския – защо да не работи жената?
След като с мъж ù, Панайот Славеев, се оттеглиха на заслужена почивка, продадоха си апартамента в Пловдив и се преселиха в Нейдеградско, да са по-близо до дъщерята, която е омъжена в Гърция. И до бащата и сестрата на господин Славеев, които съответно живееха в Нейдеград.
Не съм ви казвала още, че Нейдеград се намира в Южна България, на петдесетина километра от българо-гръцката граница и на почти още толкова от Пловдив. Значи, някъде по средата. А на самата граница пък е Туково – друг град, за който също още не сме споменавали. А си струва! Защото туковци и нейдеградчани се мразят и в червата, въпреки че живеят отдалечени едва на трийсетина километра и са си най-близки съседи.
Всичко се случило, когато се решавало кой да бъде областен град след поредното административно деление на страната. Веднага след Освобождението, когато имало още окръжия, а не области, Туково, като голям и добре развит град, заслужено станал окръжен център. Обаче не задълго – след около петдесетина години и двете селища били „понижени“ със статут на околии и влезли в Пловдивска област. След 1959 година били закрити всички околии и се създали нови окръзи с общини. И ето ти неприятна изненада – Нейдеград, вече почти изравнен по население с Туково, спечелил битката и бил обявен за окръжен, а след 1998 година – за областен център, и си е такъв и до ден днешен – нещо, което туковчани за нищо на света не могат да забравят и простят. И техният град бил процъфтяващ и с развита промишленост и култура, но бил прекалено близо до границата, а като е център, трябва да е истински, а не да се намира някъде из южните покрайнини и от него да започват не четири, а само три посоки – на север, запад и изток. Разбирали това туковчани, но не можели да приемат да бъдат подчинени на Нейдеград, след като в миналото те командвали парада.
А нейдеградчани само се подсмихвали доволно и току подхвърляли по някоя язвителна реплика от рода на: „Ама как си представяте да сте областен център с това име?“ или: „Ей, туковци, къде живеете?“ , „Ами тук, къде другаде?“, отговаряли си те и се заливали в смях, от което жителите на Туково вътрешно побеснявали, но не можели да възразят, защото имали тоя грях на душата – да дават мъгляви и неопределени пояснения, когато ги попитат за посоката или къде се намира нещо. Отговорът на подобни въпроси от тяхна страна винаги бил: „Ей тук!“ или „Оттук, а после натам!“
Затова им се подигравали от Нейдеград. И оттам дошло и името им, имал градът стари – и византийски, и османски имена, но никой вече не ги помни, освен историците.
Но да не мислите, че само в Туково са разсеяни и неориентирани. Не, ами! Отвъд границата, от която Туково е само на два километра, на горе-долу толкова разстояние, има един гръцки град, който се зове не как да е, ами Едополи. Което ще рече същото, защото едо на гръцки значи тук, а поли – град. И те са развейпраховци като северните си български съседи. И при тях има само три посоки – този път на юг, изток и запад.
От Едополи е и Ставрос, мъжът на Кристина, дъщерята на фрау Агнес. Затова, фрауто и господин Славеев, пенсионираният учител по физическо възпитание от същата пловдивска гимназия, се преместиха да живеят в Лешник, което село се намира близо до Туково и представлява нещо като вилна зона на туковчани.
Да ви разказвам ли откъде идва името Лешник? Не? Добре. Само ще спомена, че преди това село се е наричало Гнидобрадово и е съвсем обяснимо защо впоследствие са му дали друго име. И ще уточня, че сега лешници и лески в Лешник съвсем няма, но има много борове и други иглолистни видове, както и един вековен дъб на Момчилова кория, насред тучна поляна, оградена от юг и югоизток с рядка дъбова горичка.
Селото не е голямо – с две махали, но си има смесен магазин, шивашки цех и бръснарница. Откъм пътя за Туково се простират нивя, ливади и баири, където туковчани са построили през годините множество вили. Вилната зона постепенно се съединила със селото и сега представлява негова своеобразна трета махала.
Ето тук се заселиха преди години семейство Славееви и си живееха добре и в сговор. Дъщерята и зетят често ги навестяваха, а и те от време на време пресичаха каменния мост над река Бърза и ей го Едополи, отсреща – с белите къщя с китни дворове и най-много четириетажните блокове, с малките, уютни таверни с жива музика и лъскавите, отрупани с какво ли не витрини на магазините.
Допреди чудовищната инфлация през 2022-ра в Туково беше много по-евтино от Едополи и по улиците на южния български град можеше да се чуе често гръцка реч – прескачаха съседите на пазар и бяха доволни – хем евтино, хем качествено. И туковчани не се оплакваха, печелеха добре и търговията процъфтяваше. После цените започнаха постепенно да се изравняват, а заплатите и пенсиите все не ги догонваха и пообедняха нашите сънародници, а гърците вече си стояха повече в Едополи – защо да се разкарват за няма нищо!
Но на Славееви парите им стигаха – бяха още сравнително млади и в добро здравословно състояние, нямаха много разходи, отглеждаха си по някой и друг зеленчук в градинката и успяваха да свържат двата края.
Е, имаше и една-две лъжички катран в тоя медено-идиличен и безоблачен пенсионерски живот, но без хич съвсем не може, нали?
И пак в името беше белята, не в друго. На фрауто името, искам да кажа – Àгнес, с ударение на а-то, по законите на немския език, име не много често срещано из нашите български ширини. И като всичко чуждо и непознато, беше приемано ако не с неприязън, то поне с недоверие, а понякога и с насмешка. Та за насмешката ми е думата.
Докато бяха в Пловдив, проблеми нямаше – все пак голям, цивилизован град, почти в центъра на страната. Пък и респект имаше от познатите на семейството, и най-вече от учениците и родителите им. Но откак Славееви се преместиха на село, авторитетът на бившата учителка започна да се разклаща, а то и съвсем да се измества, от неблаговидното определение – пенсионерка. И нещата получиха неочакван и не особено приятен обрат.
Обичаше нашата фрау да се облича ярко и натруфено, несвойствено за възрастта и положението си, и това предизвикваше одумки и възмущение сред селските клюкарки, а и не само сред тях. А дечурлигата, усетили нагласата на възрастните, се чувстваха свободни да изразяват шумно и неблаговъзпитано настроения, които родителите им се стараеха да поприкрият зад уж любезните си усмивки и готовност да окажат всякаква подкрепа на новоизпечените си съселяни.
Тъй че нерядко можеше из главната улица на селото, наречена гръмко и съвсем незаслужено Стъргалото, да се види следната картинка: върви си безгрижно и ужасно неблагоразумно нашата фрау – на високи токчета, с шарените кашмирени поли, пъстри копринени шалове, баретки, панделки и финтифлюшки, нагримирана и начервена, с идеална, покрита обилно с лак фризура, а след нея четири-пет малчугана се прокрадват, изненадват я в гръб, дръпват я за развяващите се фриволно разнообразни части на облеклото и после с викове: „Бау-фрау, агне, агне, -цсссс!“, се разбягват на всички страни, смеейки се неконтролируемо и ужасно обидно.
И най-неприемливо беше това непростително смесване на идеята за агнеца и звука, който издава изкусителката на Адам и Ева, а именно – лукавата змия. А къде в цялата тази зоологическа градина се вместваше лаещото куче, беше неясно. Разбира се, примерната протестантка фрау Агнес беше възмутена от дъното на душата си от тази атеистична гавра с невинното ù рождено име.
Но това бяха само малки облачета в рая, наречен село Лешник, както и упоритото нежелание на благоверния ù Панайот да навестява често баща си в Нейдеград, защото се бяха люто скарали при последното им гостуване там. За какво ли? Ами пак заради „патриотичната“ туковско-нейдеградска тема.
Обаче с какво започнахме ние повествованието? А, да – Шакир!
Всъщност този котарак беше ничий, но фрау Агнес си присвои правото да го нарича свой, защото се навърташе най-често край тяхната ограда и тя редовно го хранеше. През повечето време – с котешка храна в една пластмасова купичка, а в празнични дни – с остатъци от трапезата им с хер Панайот, та се облажаваше Шакир и с месце – знаеше вкуса на разни колбаси, кебапчета, кюфтета, а понякога даже и пържоли.
Беше позагладил черния си косъм и се беше доста поохранил. А какъв красавец беше! Около врата си имаше няколко реда ръждивочервени ивици – като огърлица, и ред мънистени петънца по лапите и в основата на краката, че приличаше на някой негърски вожд в бойно и празнично снаряжение. Една непредпазлива кола беше минала през дясната му задна лапа, още като малко коте, и оттогава походката му почти незабележимо кривеше – гръбнакът му се извиваше като при ориенталски танц, а хълбоците му сякаш мятаха периодически гюбеци. Оттам беше получил и името си – кръстен беше на певицата Шакира.
Отначало тъй го и наричаха – Шакира, без много да се интересуват от какъв пол е, но след като през март се разгони и започна да наобикаля туковското младо семейство, преселило се от Бесарабия, които имаха на вилата си в Лешник осеммесечна ангорска котка на име Мурка, работата стана ясна и принадлежността му към мъжкото котешко съсловие лъсна. Та стана черният котарак определено и категорично Шакир, въпреки характерните за дамите чупки в кръста, с които се придвижваше.
Но не му се отвори парашутът при Мурка! Оля и Вадим не дадоха. Щели да ù карат самец ангорец чак от Анкара, за да получат чистокръвно потомство.
После Шакир изчезна. Съседи разказаха, че последно го видели да се мотае около лек автомобил с оставен отворен прозорец. Какво е станало с него после, не знаеха. Нямаше го цели два месеца. Фрау Агнес редовно му оставяше храна и вода в купичката, но от него ни вест, ни кост. Накрая, когато вече съвсем се беше отчаяла, го видя да души около оградата. Беше порядъчно отслабнал и имаше няколко почти заздравели драскотини по тялото, а връхчето на едното му ухо беше отхапано.
– Ходил е на сватбено пътешествие, но къде? – зачуди се Панайот и остави жена си да се радва на завръщането на блудния котарак.
Минаха още няколко безметежни месеца с чести пирове край оградата и в края на ноември Шакир пак пропадна. Този път отсъствието му продължи малко повече – докъм началото на март. Вясна се после за две-три седмици, изяде няколко кила кренвирши и пилешки дреболии, заглади малко косъма и пак – дим да го няма.
Един хубав пролетен ден, към края на март, решиха Агнес и Панайот да навестят Ставрос и Кристина в Едополи. Натовариха на опела де що буркани с компоти и туршии им бяха останали от зимата и пресякоха триумфално моста над разледилата се и придошла Бърза река, която шумеше и се пенеше, скачайки от камък на камък и после на устремни потоци се спускаше към Едополската долина, напълно оправдавайки името си.
Горите и хълмовете край пътя се бяха пролетно раззеленили, множеството завои не дразнеха толкова фрауто и тя с разведрено сърце наблюдаваше прелитащите зад прозореца на колата прелестни българо-гръцки пейзажи.
После, тъкмо навлизаха вече в околностите на Едополи, вкопчи се тя в ръката на мъжа си на волана тъй внезапно, че едва не предизвика леко пътно-транспортно произшествие.
– Спри, спри! – вика тя и гледа към едно от китните, прясно белосани и чистички блокчета край пътя.
Послуша я Панайот, отби и спря. Запъти се фрауто към единия вход, а там – нещо се тъмнее и мърда, и на котарак прилича. И то не какъв да е, а черен като нощта, с рижо триредо герданче около врата и с отхапано ухо. А срещу него друг – едър, сив самец с настръхнала козина, настъпва и фучи. Недалече, котка – черно-бяла и грациозна, с бели „чорапчета“ на трите лапички, четвъртата – изцяло черна, „боса“. Грижи се за тоалета си, мие се усърдно и мяучи от време на време като някоя певица от таверните – Шакира ряпа да яде! И се търкаля после по земята, като препил бабанко. Разгонена, значи.
Понечи фрауто да се втурне към Шакир – да го спасява, но се спря. Имаше нещо тържествено и героическо в позата на котарака, което я накара да се закове на място. Спря и Панайот до нея и не мърдат, а гледат разигралата се сцена, готови всеки момент да се намесят, ако нещата излязат от контрол и придобият неблагоприятно за техния любимец развитие .
Двата котарака постояха така един срещу друг, с доближени глави, настръхнали и с издути бузи, гледаха се известно време почти в упор, тупкайки с опашки по тревата. После се раздвижиха, започнаха да се въртят един около друг, предизвиквайки се. Изведнъж сивият зафуча, от устата му заизлизаха слюнки, втурна се той светкавично към Шакир и двамата се затъркаляха из кипналия шибой на кълбо, вкопчени с лапи – драскаха се, скубеха се и се хапеха, като надмощие придобиваше ту единият, ту другият. После скочиха на крака и пак започнаха да се гледат лошо и да се обикалят. Още една светкавична атака на сивия, но Шакир не му отстъпва. Хапе и дращи освирепяло.
Накрая съперникът на черния котарак се предаде. Почна да отстъпва постепенно и сега само отбиваше атаките на явно по-силния и по-разярен Шакир. После подви опашка и безславно се оттегли.
Фрау Агнес понечи да пристъпи към Шакир, но Панайот пак я спря:
– Сега ще създадат поколение – посочи той самката, която мяучеше неистово. – Да не им пречим! Живот и здраве, след някое време може пак да го видим нашичкия край оградата. Не знам как е стигнал чак дотук – пеша или на автостоп, но явно си е струвало. Колко път е бил в името на любовта, да не му се бъркаме в природата на животинчето!
И вярно. Върна се Шакир пак самичък край оградата от тая страна на границата, а гръцката му изгора роди четири прелестни мъничета – видяха ги един път, като бяха тръгнали пак на гости на Кристина. Взеха едното за подарък на внучката Деспина, а тя оттогава не се отделяше от него – глезеше го, играеха си и го охрани неимоверно.
Шакир си остана свободна душа – ходеше си където и когато поиска и явно създаде много още поколения, защото два пъти годишно изчезваше за месец-два. Но винаги се връщаше.
А Панайот се сдобри с баща си.
– На 90 години е – му каза фрау Агнес, след като се прибраха от онова мартенско пътуване до Едополи. – Не можеш да го промениш, а и не трябва. Просто прекарвай повече време с него, ей го де е Нейдеград! Съгласявай се с всичко и не му противоречи – нищо не ти коства! Защото това няма да трае вечно. Сега все още е тук, с нас, и трябва да сме благодарни. После вече ще бъде късно.
Права беше фрауто и Панайот я послуша. Вече не се дразни от локалните шовинистични изявления на баща си. А и старият доста поомекна. Откакто у тях живее котката Бийонсе – една от дъщерите на Шакир, е станал по-сговорчив и много по-отстъпчив.
И понякога даже оставя сина си да го победи на шах – нещо немислимо дотогава. Та той е бивш републикански шампион, има една сюрии купи и грамоти от близкото минало на витрината в хола, не е шега работа!
https://www.youtube.com/watch?v=LbgegkJ9nhc&t=220s
https://www.youtube.com/watch?v=-gEwqvDCxQo
© Мария Димитрова Todos los derechos reservados