Почувствал внезапен студ, Джъд отвори очи. В първия момент не разбра къде точно се намира. Преди секунди беше на брега на Езерото на нимфите, оплакваше умиращия Звездец, нещо силно го удари по главата, а после…
Момчето се огледа тревожно. Наоколо беше тъмно, но се чуваше шуртенето на вода, а в дъното на помещението трепкаше бледо зарево, на светлината на което се различаваше каменната ниша със статуята на Сабазий-Загрей. Очите на великана бяха затворени, до ниската маса стоеше непокътнат кратерът, а малките пирамидки, които вчера малчуганът беше нахвърлял в делвата, отново бяха наредени на масата, сякаш никой не ги беше докосвал. А той самият лежеше на одъра, покрит със зейрата. Дрехите, донесени от Джуджилейла, с които беше направил заблуждаващото чучело, бяха изчезнали. И не само те. Нямаше я храната, съдовете, одеялата…
„Братята на Сабазий ли са ги взели, докато ме е нямало? Но как? Те не могат да влязат тук, твърде големи са! А аз огладнях. Не бих отказал в този момент резен самун ...