– Тъй, тъй! Виждам, че пак сме на коня, тоест – пред компютъра. Пишеш ли, сладурче, пишеш ли? Пиши, пиши, че имаш каши за оправяне!

  Алибей Симън внимателно, почти любовно затвори вратата, облицована с мебелно фолио, имитация на тъмнорозово парагвайско дърво кокоболо и надникна любопитно зад гърба на писателката.

  – Уф! – въздъхна с облекчение Мирабела. – Появи се най-после!

  – Появих се, появих се, сладурче, къде ще ходя! И то не как да е, ами пеша, през вратата се появих! Ама не през оная с главна буква, дето вече я няма, ами през това посмешище печално на врати влязох, дето му стърчат краищата на фолиото и си личи, че са небрежно, ох как небрежно залепени! Да знаеш нещо по въпроса?

  – Как се лепи фолио ли? – оживи се Мирабела. – Много е трудно. Ръбчетата трябва да пасват на формата на вратата. И ако много ги накъсваш, после се отлепят…

  – Не за глупавата ти врата ми е думата, уважаема, ами за това!

  Алибей с един скок се озова до компютъра, наведе рошавата си, посивяваща вече грива към Мирабела, постоя известно време така, а после я стрелна с черните си, тесни очи, които сега излъчваха неподправена мъка, примесена със зараждаща се ярост.

  – И тъй, ти вече нямаш рог – констатира унило Мирабела, като избягваше погледа на дяволоида.

  – И дяволоид вече не съм – изръмжа Алибей. – И опашка си нямам, нито пък пискюл оранжев и пухкав накрая, защото как ще имам пискюл, като няма на какво да е закачен той, а? Ами копитата ми – скъпоценните ми копита, инкрустирани с още по-скъпоценните камъни Сваровски, те къде са бе, Мирабела? Знаеш ли? Добре поне, че си ми оставила елегантния скъп костюм, ама вече не е раиран, както аз си знам, ами е дюс. Скучно-о! И божествения артрит си ми взела, а ноктите ми са толкова обикновени, че чак ми се плаче! И да беше само това!

  Алибей се надвеси над писателката, която се чудеше да се разсмее ли или да се изплаши, а накрая реши да не прави нищо, ами само слушаше разярения си гост.

  – Кралството, което така и нямаше да оглавя, се изпари яко дим, заедно с краля, кралицата, и любимата ми сестра, които не бях виждал от няколко столетия. Заедно с целия Хадес! За Емпуза и Мишелъв не ми е жал, нито пък за глупавите динозавруси. Пък и в Бергамския музей остана един игуаноидиот, който стига за всички заедно. Но къде ми е внукът? Защо синът ми и снаха ми са бездетни, а?

  – Маймунската шарка… – опита се да вметне Мирабела.

  – Знам! – изрева Алибей. – Това са въпроси само за разгрявка.

  – Емпуза и Мишелъв са в Германия – каза с укор писателката. – След избора на Илинда всички основни герои от „СО-вид“ се преместиха в тази Книга, защото нашата беше унищожена. Илинда ни спаси! Не се оплаквай!

  – И какво ще заповядаш да правя аз в тази Книга без рог и опашка, без брошки, без внук, пак без Оливия и с абсолютно непотребни син и снаха! Добре, че поне тях си оставила! И говоря български! Аз, принцът на Касиопея, който се гордееше с безупречния си мандарин, с оксфордския си английски и с още петнайсетина езика, ме караш да говоря на варварския ти, немелодичен език…

  – Ей, по-полека! – засегна се Мирабела. – Аз не наричам твоя език мяучещ, въпреки че мога, нали? Да не се обиждаме! Мен друго ме тревожи.

  – О, ти си разтревожена! – каза саркастично Алибей. – Най-после!

  – Светът сега е един.

  – Именно! Няма паралелни Светове, няма наблюдатели, няма нищо!

  – Да, добре поне че ангелите са останали! И Габриел. Нямаше да понеса липсата му. И сега няма дяволоиди, ами най-обикновени, прозаични дяволи.

  – И племенникът ти Трайчо има рогца и опашка, а аз нямам. Каква несправедливост! Да ти „помага“ някакъв сополанко!

  – Но ти откъде знаеш? Пак ли си хакерствал? Ама нали Алексис почина от шарка?

  – Да – каза мрачно Алибей. – Сега се налага аз да правя някои неща. Собственоръчно. И това доживях на стари години. Според Теорията на Тай в тази реалност съществува само един Свят и всички магични Същества са наблъскани в него. С изключение на динозаврусите и призраците. От тях са останали само Вергилий и емпусът Разнобрад, които оживяха по вълшебен начин. Сега обаче има някакви допълнителни, които ги нямаше в Световете.

  – От българските приказки са. И от митологиите на племената, живели по нашите земи.

   – Нека видя!

  Алибей нетърпеливо придвижи курсора и подсвирна.

  – Добре си се погрижила да объркаш още повече нещата! Вашите земи, а? България на четири морета. А после аз съм бил грандоман!

  – Не е вече България – каза тихо, някак неохотно Мирабела. – От предишното е останало само названието на езика – български. А иначе сме Мадара. Наследник на Одриското царство.

  – Не, сладурче, не сте Мадара. Това звучи прекалено… семпло! Сега сте Мадарска Балканска федерация, със столица Слънчевград, предишна Плиска. Охо – мегаполис, заема територията на двете стари столици на България – Плиска и Преслав, плюс Шумен между тях, минава през Провадия и стига чак до Варна. Варна, пристанище на Слънчевград? Пак преписваш!

  – Аз не… – понечи да възрази Мирабела, но Алибей отново подсвирна.

  – Чак до Балтийско море на север, на юг до Средиземно, на изток Черно, на запад – Адриатическо. Бива си те! Мадарското царство е бившата България, Влашкото – това трябва да е Румъния, Сръбско, с всичките му драбнавости, Полско-Литовско, даже и Естонско.

  – За естонците се поколебах малко. Те са угро-фини, обаче Финландия е към Скандинавското, а Унгария оставаше при нас. Затова присъединих и естонците. Скандинавците си имат фиордите и остров Гренландия!  

  – А Гърция? Избутала си я в Крит?! И как възприемат тези уважавани представители на една от най-древните цивилизации в Европа факта, че сега Атина не е тяхна столица, а е град от Мадара? Ами Акропола? И той ли е български? Критска Елада – толкова ли ти се откъсна от сърцето? 

  – Стига им! Силата на едни винаги е за сметка на слабостта на други. Как ще заповядаш да направя българска империя иначе? Не мога да раздувам Земята като балон. Територията ù е ограничена – измърмори Мирабела. – Победихме елините  неколкократно, отблъснахме попълзновенията на Киевска Рус, от която те смятаха да вземат завладените наши територии, но не успяха. Мадарските царе Самуил и Иван-Владислав ги натикаха в миша дупка чак в Крит. Киевска Рус отстъпи, а сега е част от Полско-Литовското царство. Няма Византия в този Свят. Имаше Мадарска империя, после стана федерация. Загубихме Персия обаче.

  – О, все пак сте загубили Персия! Александър Македонски какво мисли по въпроса?

  – Не мисли. Още при траките го отблъснахме, а после, когато Персия ни нападна, им го върнахме тъпкано – Ситалк превзе Персия, но за кратко. Но и това ни стига.

  – Как няма! Обаче май изпускаш нещо.

  – Какво?

  – Турция! Къде ти е Турцията, бе момиче?

  – Ей тук! – каза бързо Мирабела и тикна с курсора миниатюрното триъгълниче между Сирия и Армения, с център град Ван. – Това е Османското царство, което никога не успява да се превърне в империя. Селджуците завладяват за кратко Мала Азия, но после са натикани около езерото Ван и там си остават.

  – Ама ти набързо ги натика насам-натам, раз-два и готово! Обаче пак забравяш нещо.

  – Нищо не забравям. Всички съм обмислила.

  – Българския си език забравяш, девойко! Бъка от турски думи. Как ще го изчистиш? Ще търсиш в етимологичния речник всеки път, когато се съмняваш в произхода на някоя дума ли?

  – Нищо няма да пипам! – каза намусено Мирабела. – Народите си влияят, независимо от това къде се намират и колко големи са, особено в сегашната епоха на глобализъм. Пък и в турския език има много арабски думи. А Анадолското царство е част от Мадара. Там живеят много османци.

  Алибей се вгледа в екрана.

  – Както и арменци, кюрди, араби, грузинци и кой ли още не. За мен това не е аргумент, но нейсе! На Хайредин това със сигурност няма да му се хареса. Нито пък на бабичката Теодору, която оживя.

  – Не оживя – въздъхна Мирабела. – И нея я отнесе маймунската шарка. Сега всички са само в един вариант, забрави ли? Остана само дъщерята Елени, но тя е медицинска сестра в Америка.

  – Е, поне ти се е улеснила работата. Няма да чертаеш таблички със Светове и Герои, за да не ги бъркаш. Но аз неслучайно те попитах за езика. В друга Книга сме…

  – Да, живеем всъщност в Омагьосаната планина от приказките на леля Русана. Но сега страната се казва Мадара. Тук дори родният ми Кърджали не съществува. Има само едно малко градче Ахрида на брега на Арда и това е!

  – Ами стига ти! – озъби се Алибей. – Поне Клисура още си е тук. Но аз друго исках да те попитам. Леля Русана също я отнесе маймунската шарка, нали? А тя беше сладкодумка, с изключително колоритен и експресивен език. Ще можеш ли да пишеш като нея? Твоят стил е друг.

  – Алибей, забравяш едно нещо – аз съм авторката и на двете Книги. Стилът на леля Русана е и мой. Но не е задължително сега да пиша като в приказките. Трябва да пиша като себе си – каза твърдо Мирабела. – Това е единственият начин.

  – Да – замисли се Алибей. – Тук съм склонен да се съглася с теб. Ами аз?

  – Какво ти?

  – Как какво? Виж в какво ме превърна!

  Той се завъртя бързо на пети и измърмори:

  – Не съм ти някаква Дороти с вълшебните обувки, що за условие за преображение си измислила!

  Когато спря да се върти, от елегантния му марков костюм /бежов, дюс, с двуредно закопчаване, къси ревери и джобове с капаци/ не бе останала и следа. Вместо това към писателката се обърна намацано с разноцветна боя лице на клоун, облечен в още по-разноцветни, торбести дрехи и обут в ярки пантофи с извити нагоре носове.

  – Пак си клоун – засмя се радостно Мирабела. – Липсваше ми!

  – Не на мен тия! – разкри прогнили, неравни зъби клоунът и стружките на оранжевата му коса щръкнаха застрашително на всички страни. – Вместо почтената ми дяволоидска външност, сега имам това!

  – А магични способности имаш ли? – полюбопитства Мирабела. – Защото аз още съм русалийка – когато поискам.

  Тя раздвижи за миг прозрачните си криле, а после чинно ги прибра зад гърба си.

  – Имам, имам аз способности – каза мрачно клоунът, бръкна в десния си яркожълт джоб, извади оттам три оранжеви портокала, подхвърли ги небрежно във въздуха и започна ловко да жонглира с тях.

  Ярките топчета весело проблясваха под светещия абажур с форма на маргаритка. Последното се удари в едно от белите, заострени листенца и тупна на бюрото до Мирабела. Тя го хвана, погледна въпросително към Алибей и когато той кимна, започна да го бели.

  Стаята се изпълни с остър, свеж аромат на цитрус.

  – Обичам портокали – констатира доволно Мирабела и пусна коричките в кошчето. – Не са ми притрябвали и хиляда вълшебни ябълки на хеспериди, ако имам дори само един портокал. Или поне мандарина. Имаш чудна способност. Искам още!

  Алибей, върнал се отново в строгия си костюм, я погледна унило.

  – Понижили са ме – каза той. – Вече не съм собственик на автомобилната компания, а само изпълнителен директор. И сега ме прехвърлят в клона ни в Слънчевград. Като поощрение. Ще отговарям за електрическите колесници на войската и личните каляски на придворните. Каляски! Вместо електромобили, представяш ли си? В кой век живеем?

 – Пак в 21-ви – каза безгрижно Мирабела. – Каляските са модерни –  на въздушна възглавница, а конете във впряговете им са крилати – специална порода пегаси, внос от Беотия. Всички са със златни юзди, защото иначе пощръкляват и стават неуправляеми. Дун ги знае тия неща, нали е живял дълго тук. Но ти предпочете този път да дойдеш лично. Защото те помолих.

  Тя се засмя на намръщената физиономия на Алибей.

  – Хайде де, погледни го от забавната му страна!

  – Хич няма да ми е забавно, когато ни унищожат след седем дни. Отново! Трябва дотогава да измислим как да го предотвратим. А ти се лигавиш! И къде е Габриел? Уж ти е ангел, а никакъв го няма.

  – Ангел ми е, но в този Свят не е само мой. Лечител е. Като Лаура. И сега е в Италия, на конференция. С професор Висконти и куп други лечители от различни специалности, микробиолози, химици и генетици търсят цяр срещу маймунската шарка. Трайчо е на училище, оставаш само ти.

  – Добре че училищата не са още килийни – измърмори Алибей, но Мирабела не го чу.

  Тя погледна към кошчето, а после към издутия джоб на шикозното сако на бившия дяволоид и се усмихна.

  – Не съм само аз виновна –  додаде, вече сериозно. –  Илинда искаше да спаси Световете от маймунската шарка и да си върне Перкун-Перун. Но избра погрешната перла. Желанието ù не беше формулирано правилно. Белинда зарази всички от семейството  и затова в новия Свят, след желанието на Илинда, умря. Останалите оцеляха, Илинда си върна Перун, но болестта не изчезна. Защото желанието ù не засегна Хенг Чун и той продължи да заразява. Ако переперуната не беше толкова егоистична и съсредоточена върху отношенията си с Перун, щеше да се сети просто да поиска да няма маймунска шарка. Но тя се страхуваше да не го загуби и затова специално го спомена. Но в Свят, в който съществува Белинда, Перун се жени за нея, а не за Илинда. Защото Белинда е оригиналът, макар и родена при специални обстоятелства. А това се оказа решаващо. Тя беше заменена от Илинда, само защото ти…

  – Защото аз убих истинската Белинда – дъщерята на Юйлин, още в утробата ù – каза съкрушено Алибей. – Цял живот ще съжалявам за това свое решение. Бях заслепен от омраза. Исках да си отмъстя…

  – В резултат на това се появи братът на Белинда – Джъд, което не беше предвидено. Това внесе нови обърквания. Той, впрочем, сега е болнав. Довели са го тук от Ухан. Габриел го лекува. Затова пък синът ти Дун е по-здрав от всякога.

  – И на това благодарим! Това е най-доброто нещо от този Свят, което не искам никога да се променя, чу ли? При никакви обстоятелства! Добре – каза решително Алибей. – Станалото, станало. Световете са унищожени, не можем да ги върнем, поне засега. Какво трябва да направим?

  – Трябва да намерим Белинда.

  –  Но тя нали умря в „Щастливата долина“ в Ухан?

  – Вече не. Удави се тук, в езерото на Трите нимфи в резервата Мадара при една екскурзия на родителите ù. Но не намериха тялото ù. Не е ясно какво точно се е случило с нея.

  – А нимфите от езерото? Не я ли спасиха?

  – Те отдавна не са тук. Емигрираха в Крит след последното поражение на елините от царица Гордяна. Тогава Перун беше в изгнание. Сега живеят в двореца на Минотавъра и не искат и да чуят за нас.

  – Е, това е разбираемо. Но защо точно Мадара? Очаквах Кърджали да стане център на вселената. Съвсем в твой стил!

  – Защото това е Свят, в който властва магията, Алибей. А думата мад/а/ра идва от мъдър, вещ и на няколко древни езика означава нещо подобно – заклинание, магия, предсказание. Тук дълги години се подвизаваше и Разнобрад, който беше смятан за велик магьосник.

  – Добре, залавяй се да  пишеш, а аз ще разуча насам-натам да видим има ли някакви следи от Белинда или сферата. „Обединителят“ остана единственият артефакт от предишната Книга. И не позволявай на онова мърляво хлапе да ти се меси много-много! Ще поговоря с Илинда…

  – Малко трудно ще се добереш до нея!

  – Ще видим! Едва ли е чак толкова нависоко, че да не поиска да види  стария си познайник!

  – Ама ти не гледаш ли новини в Кху Конгси? Не си ли наясно със съвременното положение на нещата?

  – Бях малко зает – измърмори Алибей. – Да събирам шарените топки, които изскачаха от джоба ми всеки път, когато имаше делово събрание на борда на директорите – в най-сюблимния момент! Трябваше да положа доста усилия, за да ме приемат насериозно и да ме оставят на ръководна длъжност.

  – Ами успех тогава! Ако възникне проблем, ще изчакаме да се върне Габриел, той има връзки в двореца.

  – В двореца?

  – Да, в двореца. Илинда сега е нашата царица, жена на владетеля на Мадарската федерация – цар Перун Първи. И както казва той – и Последни.

                                                              Зимният дворецът в Плиска

  Крилете на царицата леко потрепнаха и стражникът зажумя от нетърпимия блясък. Из дворцовите будоари шушукаха, че Илинда може  само с един мах на същите тези криле с изобразени очи на сова по тях да изпепели Златна Добруджа или да покрие със сняг планината Хемус по цялото ù протежение от изток до запад и още да остане. Но Сивин никога не я беше виждал разгневена или неспокойна. Беше изключително уравновесена, умна и се държеше добре с подчинените си.

  Илинда стана от трона и пристъпи към мъжа, коленичил пред нея – с едно коляно, опряно в пода, и сведена глава в бляскав шлем, изпод който се подаваха черни къдрици. Беше облечен в лека ризница, която служеше и като своеобразна бронежилетка – срещу хладно оръжие, куршуми, включително сребърни. Ризницата беше омагьосана от придворната вещица да издържа на климатичните и телесните заклинания на мрачниците, злите хали, самодивите и караконджулите. Носеше и късо копие, окачено с ремък на гърба. Върхът му беше украсен с червена копринена лента, която показваше принадлежността му към царската стража.

  Царицата се вгледа в младото, голобрадо лице на охранника.

  „Не се страхува, това е добре“, помисли си тя. „Разтревожен е от това, което се е случило, но не е уплашен. Знае, че съм строга, но справедлива. Така и трябва. Аз не съм като онзи ужасен звяр – аватарът на мама – Персефина, която, слава богу, вече я няма. Знам как да управлявам.“

  – Какво има? – попита спокойно Илинда.

  – Брат ви, светла царице! – промълви младежът и лицето му леко потрепна. – Изгубихме го. Само за миг си отклоних вниманието –  берегинята си изпусна обувката в дерето при Малката пещера в резервата. Докато сляза да я взема, господарят вече беше изчезнал. Не се безпокойте! – додаде бързо той. – И друг път се е случвало Дъждбог да се изгуби, ще го намерим. Той е своенравен и надарен с извънмерно любопитство към околния свят, затова изчезва от време на време. Ще преровим целия парк!

  – Езерото… – прошепна царицата и прекрасното ù лице с цвят на слонова кост стана тебеширенобяло.

  – Там има ограда, Ваше Величество. Защитена е със сигурна магия. Никой не може да я премине, камо ли едно дванайсетгодишно дете. Откакто…

  Стражът се запъна и млъкна, защото видя, че конвулсия изкриви нежните черти на господарката на Мадара, а крилете ù непроизволно се отвориха.

   Илинда бързо се овладя, отметна черния кичур коса на челото си, прибра блестящите си криле и заповяда с нетърпящ възражение глас:

  – Намерете го! Незабавно! Пратете всички свободни стражи в резервата! Разпитайте придворните дами, берегините, приятелите му сред болярските деца. Всички! До утре сутринта трябва да е в двореца и да присъства на Церемонията. Цял и невредим!

  – Ще бъде сторено, царице! – изправи се стражът, поклони се почтително и излезе.

                                                                                   /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=HW9yDW5IR1U

  Неформален разговор между Критиците дявол и ангел:

  – Опала-тралала, пак сме тук! Дано на читателите да им е домъчняло за нас!

  – На кои читатели викаш? Ха-ха! Ето че сме вече и в пролога. а ти се притесняваше, че няма да ни има в епилога на предишния роман. Навсякъде ни има нас! Ние сме неизменни  и неизтребими като кокоши тръни по петите на историята и географията.

   –  Абе, че сме като кокоши тръни, вярно е, ама чак пък неизменни! Аз се измених.

  – Е, вместо един рог, сега имаш два. Забогатял си!

  – Обаче вместо в лавата на родната Касиопея, сега бъркам в казани с катран в ада с ей такава голяма вилица. Клише!

  – Клише не клише, това е положението.

  – Но да си дойдем на думата! Тая вашата Мирабела пак ги е забъркала едни…

  – Вече не е наша, а наша. Искам да кажа – наша, обща.

  – Все тая! Ама какъв е тоя Дъждбог бе? Първо дели коренни гръцки думи на измислени представки и си ги тълкува, както ù дойде, сега пък от Даждбог направи Дъждбог! Стига де!

  – Ама тая муха с имерата и еоните ти я пусна, ей! Какво обвиняваш Мирабела?

  – Тя е авторката, тя поема отговорността. Да беше го махнала! Ама е инат. Не ще!

  – Прилага теорията на Тай Уанг. Следва интуицията си.

  – Ама не е едно и също! Дажд- идва от давам, а не от дъжд. "Дай Бог!" ще рече. Това е пожелание. Означава, че всичко става по волята Божия. Какви са тия дъждове и други разни умоизвръщения!                           

– УмоизврАщения – идва от извращавам. Колега, ти в кой кръг на ада си учил граматика?

  – В десетия! Стигнах едва до десети клас, обаче тая дума не идва от изврАщавам, а от изврЪщам – умът на Мирабела си се извръща насам-натам, ту към А, ту към Ъ и стават те едни извръщения…

  – Ако си приключил със забележките, да закриваме седенката, че още в първата глава хвърлихме читателите в безбрежните дълбочини на Мирабелината липса на чувство за мярка.

  – Ааа, ще дойдеш ти на моята, знам си аз! Пък забележки ще има още бол, аз сега само се разгрявам.

  – Разгрявай си се ти, разгрявай, тренирай за казаните с катран. Ха-ха!

  – Ей! Млък!

  – Млъквам, млъквам! Засега.