- Дали?! Аз... Искам... да бъдем заедно, по възможност. Знаеш, че те обичам...

- Не, не знам. Любовта ти е твърде егоистична, ограничаваща, а нямам нужда от това сега. Искаш да имаш всичко, да ми вземеш всичко... Да можеш да ме изоставяш, а после пак да се връщаш. Да ме държиш в напрежение всеки път. Няма да стане! Изморих се вече от обещания...

Обичаш ме значи?!

- Да. Обичам те.

„Обичаш ме друг път! Таратанци! Нещастник!" - пак премълчавам. Поглеждам те и ми се иска да ти фрасна един по лицемерната физиономия. Вместо това се давя в синия цвят на очите ти. Толкова много обичах този цвят... И ръцете ти... Дланите - силни и топли... Понякога, когато ме прегърнеше имах чувството, че цялата мога да се събера в тях. Обичах всичко в теб. И всичко в теб ме караше да изтръпвам. А сега...

Сега седя и те гледам и вече нищо не ми е останало. Нищо.

„Такава е ситуацията" казваш. Да ти кажа ли аз каква е ситуацията! Аз съм нещастницата! Аз! Все чаках. Теб. Радвах се безумно на всяка проява на нежност от твоя страна. Радвах се като куче, което не са го хранили с месеци и изведнъж му подават залък хляб. Подаяние! А ти... Ти... Беше вечно зает да балансираш между мен, нея, работата си... Беше жаден вампир, който е впил зъби в доверчиво подадената му беззащитна китка. Намери почти оголени вени и не можа да устоиш на изкушението да изпиеш от тях всяка капчица кръв, всяко нежно чувство, зародило се дълбоко в душата ми, нали?! А казваше, че душата ми не била моя! Разбира се, че не беше. Твоите сини очи я откраднаха, обрекох ти я доброволно. Каква глупачка! Стоях и чаках притихнала, вечно разбираща, докато ти безжалостно си играеше на влюбен... Но не я напусна, нали?! Тя винаги щеше да бъде Жената, онази далечната, жестоката, твоята мъчителка и господарка... А моето нежно рамо трябваше да е постоянно на линия за теб, за твоите проблеми, за тъгата ти, за хленча, че не искаш да бъдеш сам... Празна съм вече! Иди си от моя свят! Или пък искаш да се разходиш още веднъж по ръба на острието?! Този път обаче...

Този път обаче ще те разпилея. Ще те съсипя. Ще те накарам да виеш от болка. Познавам те... Познавам всяко твое слабо място. Няма вече милост в съществото ми. Няма прошка, няма нежност.

Гледам красивото ти лице и знам, че мога да сторя с теб каквото си поискам. Мога! Но... няма да го направя.

Ако го сторя ще стана точно като теб... Не искам. Не съм като теб.

Все някак ще успея да събера парченцата вътре в себе си, които ти разпиля така безразборно. Ще ги събера и ще ги предложа на друг... Може би и той ще ги разпилее. Няма да спирам. Колкото и да боли. Колкото и малко да ми остане. Ще търся. Ще търся този, който ще има смелостта да ги допълни. Да допълни мен самата.

А сега...
Сега дойде времето да ти кажа просто: "Сбогом!", изтрих те от всяко потайно ъгълче на сърцето си.  Чертите на лицето ти, синьото на очите ти, всеки спомен за теб...  Всичко вече забравих, макар да не подозираш, че мога... До теб е седнала само сянката ми, отвратена, невярваща, но достатъчно силна.  Не затварям вратата, знаеш добре, но по-голямо наказание за теб няма да има - да живееш с мисълта,  че има праг, който можеш да прекрачиш. Дали ще отвориш вратата в полето, дали ще повее само хладен вятър... Кой ли ще стои зад нея?!
- Отивам си, а теб погребах - казах, ставайки. Бавно се отдалечих и през рамо добавих:
- Зад моята врата вече никой не те чака!