А къде е котето?
След смъртта на съпругата си старият скулптор вече седем години живееше сам. Синът му отдавна замина извън страната - уж само да види как е. После работата му потръгна - беше инженер-конструктор на медицинска апаратура, а у нас по онова време нямаше пари за такава дейност. Дъщеря му също преди години замина с мъжа си да живее в крайдунавски град заради работата му, но се приспособиха към средата и си останаха там. Имаше и трима внука. Бяха вече големи, всеки си гледаше работата и семейството. Е, идваха, наглеждаха го, канеха го, но той се справяше и сам. Самотата му споделяше шестгодишен котарак - черен, лъскав, гальовен. Щеше май да забрави да говори, ако не беше Мър, Мърко, Мъри. Излизаше за пазаруване, понякога се разхождаше из квартала, и до докторите ходеше, но не много често. При една от тези разходки видя, че нещо работят в малката квартална градинка. Беше занемарена от дълго време, през нея само минаваха. Отдавна нямаше пейки, а то всъщност и почти нищо не беше останало, освен няколко доста стари дървета и два-три безформени храста. Зарадва се и започна почти всеки ден да наглежда работата. Направиха ниска метална ограда, очертаха една централна алея - за повече нямаше място, и няколко вливащи се в нея пътечки. В най-широката част започнаха да изграждат нещо, май чешмичка, и тогава му хрумна да попита за техническия ръководител, на когото предложи една от своите скулптури. Подаряваше я. Не искаше заплащане. Ако я одобрят. Техническият каза, че ще говори с проектанта - да му донесе снимка и размери. На другия ден ги донесе, проектантът пожела да види фигурата, посети го в ателието и прие предложението. Имаше още някои формалности - комисии, одобрение... И когато градинката стана готова, един котарак "кацна" на постамента над чешмичката. Това беше неговият Мър - грациозен, самовлюбен и надменен - в позата, която старецът много харесваше: когато ставаше от сън, Мър се протягаше, проточвайки предните си лапички напред, после издигаше гръбнака си в дъга, снишаваше главичката, изтегляше задничето си назад и нагоре, и вирваше пак дъгообразно опашката. После идваше да се погали и да поиска каквото беше решил да поиска: храна, да му се отвори някоя врата, да се качи на коленете му и да почне да мърка... Старецът му беше направил още една скулптура - така, както често го виждаше на шкафа в ателието - в цял ръст, приближил четирите си лапи, защото мястото беше малко - по-голямата част там горе беше заета от различни нереализиране скулптурни фигури или макети - извисил дъгообразно гръбнака си и вирнал самоуверено опашката. Главата му леко приведена, а очите изразяват любопитство и високомерие - "виждаш ли ме къде съм, ха достигни ме, де!" Но скулпторът предложи първата, беше му по-мила.
И после се почна...
Двама приятели се срещнаха на единия тротоар край градинката: "Ей, как си? Ще се забравим. Нека се видим след работа. Сега бързам." "Съгласен. Къде?" " Тук, на котката под опашката." "Каква котка?" "Ето я, погледни наляво! Довечера в шест."
После младеж се обади на своето момиче: "Довечера в седем на котката под опашката. После ще решим къде да отидем."
Разтревожена жена се обади на приятелката си: "Искам нещо да споделя с теб. Ела в четири на котката под опашката."
Хората не знаеха на кого пръв му хрумна тази фраза, но те я възприеха толкова естествено, сякаш казваха: "Довечера в шест у нас, пред киното, пред магазина..."
Кой знае дали старият скулптор разбра колко популярен стана неговият котарак. Той не общуваше с хора, които ходят по срещи. В началото около чешмичката имаше три пейки, после станаха шест, а след това по дължината на алеята се наредиха още няколко - три или четири. Беше претъпкано винаги, но пък хората не се застояваха много, те само се срещаха там и после поемаха нанякъде.
Имаше едно момченце, което често молеше баба си да го повдигне, за да докосне муцунката на котарака.
Някои го пръскаха с вода, шегуваха се, но май всички го харесваха.
Минаха години. Настъпиха промени. Телефонните услуги се разшириха. Хората уговаряха срещите си в крачка. В началото на градинката построиха модерно кафене и с това отнеха една четвърт от нея. Изчезнаха няколко храста и една цветна леха, запазиха обаче старо дърво, което попадна в откритата му част. За да пестят водата, а и за да върви онази, която се продаваше в бутилки, спряха чешмичката. Пейките намаляха - бяха остарели, изгнили от влагата, изпочупени. Не ги боядисваха вече, не ги поправяха, не ги подмениха. Котарака забравиха - никой не се сещаше за него, не го поглеждаше, не го споменаваше. А един ден дори изчезна. Чешмичката осиротя, градинката - и тя.
След време отново направиха подобрения, изместиха центъра около нова скулптурна фигура, по-голяма, хубава, посветена на заслужил човек. Младите се отбиват в кафенето и дори не знаят, че зад него има чешмичка, от която някога бликаше освежаваща вода. За котарака се сещат само възрастните, които в младостта си са се срещали под любопитния му поглед или зад вирнатата му опашка и се питат: "А къде е котето?"
© Лидия Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря, Силвия! Хубав ден ти желая!
-
Хареса ми. Поздрав!
-
Благодаря, Калине!
-
Хареса ми!
-
Благодаря, Станев! С растежа на годините и носталгията по миналото расте, защото всяко време внася своите промени.
-
Промените раждат носталгия.
-
Хареса ми!
-
Тъжната усмивка н живота. Интересна история. Хареса ми. Поздрав!
-
Благодаря на всички.
-
Еееех!
-
Прочетох с удоволствие!
-
Готино и с послание. Хареса ми накрая как вероятно несъзнателно/ но това е даденост, най ценни са техническите умения за които не си мислил и не си се трудил, те са естествени/, та забърза темпото с кратки изречения и нещата станаха живи, в началото бяха по тромави. И стана динамично, и бързо за четене! Хареса ми много, това, че има заглеждане в малкият детайл (една опашка на котка)- нещо дребно което влече след себе си последствия и цял един живот. Поздрави!
-
Харeса ми, макар и малко да ме натъжи...
Поздрави -
Хубав разказ!
