4.

             Едва се устиска да не запее от радост, след като разговорът им приключи. Постоя още малко в стаята си, колкото да опита да се успокои и да прикрие емоцията си и отиде в кухнята. Баща му седеше на големия миндер, вторачен в телевизора, попиваше новините, току поцъкваше с език или смръщено пускаше по някоя тиха попържня. Майка му се суетеше между печката и масата, подреждаше паници и чинии, а наоколо се носеше ароматът на детството му – вкусна гозба, домашен хляб и мирисът на горящите дърва. Седна на масата мълчешком. След малко срещу него седна баща му. Докато майка му права разчупваше топлия домашен хляб, Иван протяжно изрече:

             - В сряда заминавам за София.

             Жената бавно отпусна ръце на масата, както държеше хляба,  вторачи се с изненадан и питащ поглед в него и замря. Баща му се сепна и след миг, без да го погледне, избоботи:

           - Аз пари за софийските ку*ви нямам! ‘ко намериш някой да ти даде бадева немъчени пари – заминавай дет’ щеш...

            - Марине! – опита се да го спре майка му.

            - Ти да мълчиш! – ядно се сопна баща му. – Зарад теб е на тоз хал!

            - Що зарад мен, бе Марине? - простена тя

            - Млък, че... – сви юмрук старият.

           Пред очите на Иван за миг се изнизаха няколко от многото страшни картини на детството – майка му, по комбинезон, свита на земята в ъгъла, закрила главата си с ръце, скимтяща при всеки удар и ритник; той и сестра му – по пижами на прага на стаята, вкопчили се ръка в ръка до кръв, хлипащи безшумно с разширени от ужас и страх очи... Баща му разпасан, с колана, сгънат на две в едната ръка, с другата притискащ сестра му към стола, за да не избяга – удря, псува и крещи: “Ку*ва в къщата си не ща! Ся ше ти изкарам целия ку*валък” – а тя беше само на тринайсет и всичко беше заради една изрязана от намерено нейде навън старо списание снимка на артист, забодена на стената до леглото ù с ръждиво кабърче... Сестра му след две години избяга в съседно село при един стар ерген, на години повече от баща им, поживя с него, докато навърши осемнайсет и след това се запиля из големите градове, така и не се омъжи, но си роди момиченце, а това окончателно затвори за нея вратите на бащиния ù дом – поне докато старият беше жив... Най-мъчно му беше, че само няколко пъти беше виждал племенничката си, а тя го обожаваше... Майка му, като беше сама вкъщи, ревеше и кълнеше, жалеше за дъщеря си и за внучката, но пред Марин не смееше и дума да обели.

           Тишината в голямата кухня беше абсурдна, гънеща се от напрежение, неизказани думи и непоказани чувства. Никой никого не поглеждаше.

            - Отивам в София на работа. Ще намеря пари, ти твойте си ги дръж – и да ми даваш – не ща ги.

            - Не щеш ти, не щеш – щеш, ама няма – не спираше да боботи Марин, но понеже никой не му отговаряше, след малко млъкна.

            Вечеряха, без да разменят и дума.

            На другия ден пообиколи братовчедите си, взе от тоя-оня по 20-30 лева назаем, докато се събраха към стотина и си приготви сака с дрехите. Накара майка си да напълни голямата пътна чанта с буркани и домашни мезета, притури бутилка ракия и две шишета вино. Вечерта във вторник срещу сряда легна рано, за да се събуди навреме за първия автобус.

            Цяла нощ сънува Мариана – не с дънките и розовата блуза, както беше на снимката, която му изпрати, а облечена в красива синя рокля – сънуваше я усмихната и как двамата вървят през нацъфтялата кайсиева градина, той пее някаква песен, а тя го гледа нежно в очите... ”Май се влюбвам” - мислеше в съня си...

5.