Защо слънце, а не дъга? А защо не просто дъжд?
Влага, тъма, студ и екот на стъпки... Самота. А вървях надолу по пътя съвсем не смутена. Обстановката бе тежка. Валеше. Мисълта ми бе насочена в много посоки. Искрено блуждаеше из реалността и това извън нея. С прикрито объркване се опитвах да си обясня проблемите си, които и сама не успях да формулирам точно. Валеше. Но дъждът не ме притесняваше, само разсейваще объркването. Караше го да се слива с влагата наоколо. Водата не мокреше само материята. Навън бяха само капки, а в съзнанието ми бушуваше океан. Бях пленник на стихията, която неосъзнато, но можех да контролирам. Можех да управлявам и силата на емоциите, които в момента бушуваха. Но аз не бях смутена. Дъждът измиваше всеки мой страх и той потъваше в асфалта, след това в почвата, а накрая се разграждаше на малки частици и чакаше... своето време. Моята слабост...
© Симона Todos los derechos reservados