Айрин.
От пода до тавана стаята беше бяла- толкова бяла, че ако постоянно пребиваваш в нея, сигурно щеше да боли...Ала човекът, който лежеше на леглото беше така обинтован на много места, че от малките дупчици , оставени за очите, едва ли можеше да я види, а в полусънното му състояние имаше усещането, че е закован на пода….Това над него сигурно беше небето, а слънцето отнякъде го огряваше, та също беше бяло... Не усещаше нищо, само едно пламъче мъждукаше и “скачаше” ту в гърдите в ляво, ту някъде в главата. Явно не беше умрял, щом като чу някакъв звънлив глас:
- Добро утро, Айрин! Как е настроението? Сега ще сложим системата…
- Системата… значи съм в болница?- каза го в ума си, тъй наречената Айрин. Значи е жива, ето започва и да мисли, но нищо друго не помръдваше у нея...Сякаш само мисълта е останала, въпреки, че беше с изцяло обинтована глава.
Около нея щъкаше сестрата, също толкова бяла от главата до петите и явно й се говореше.
- Разкажи нещо за катастрофата, къде, как стана? Имаше ...