- Ако обичате,

защо слагате диамантите в сейф?

- Опасявам се, че ако не ги пазя ще ми ги откраднат.

- Тогава, жените, които ходят с диамантени огърлици са смели, не страхливи като Вас.

- Не, не може да разберете. На тях мъжете им ги купуват. Защото красотата трябва да блести, да се показва, да радва. Докато ги носят, да си мислят за тях. Те са такива,защото знаят, че някой сериозен и стабилен мъж им ги е подарил и ги придружава.

- Но прощавайте,

какви са тези, които сами са си ги купили и излезнали без партньор? Безразсъдни?

- Не, определено са забележителни. Но не разбирате, не е същото. Забележителни са тези, които могат и сами. И много често именно с тях трудно може да се разделиш. Дори се сещам за една такава. Най-смелата и красива жена, която съм срещал. И не от всеки приемаше подаръци. Гледа те, танцува с теб, говори ти. И никога не може да ти омръзне. Първо ти отказа да приема такъв подарък. Привлича те и нарочно отблъсква. Толкова нахален ставаш, защото е все едно част от теб. Искаш да чуваш гласа й, да ти пее докато е върху теб и нагло да я заковеш с нещо, което не знае. А тази проклетница, все ти отговаря. Накрая я спечелваш и когато я загубиш, ти оставя диамантената огърлица до обувките си. Проклетите токчета, които толкова те дразнеха да ти почукват около теб. Тези, които тя сама си произвежда и са ти станали фетиш. Накрая ти ги оставя. За какво са му на мъж женски обувки? Взима си картините и така без дрехи си излиза. Коя нормална ще се съблече пред теб и остави рокля с камъни. Боса и по картини. Всяка просто си излиза. Друга ще вземе всичко, продаде и купи други дранкулки. Първоначално си наливаш питие и чакаш да се върне, мислиш, че блъфира. Представяш си как пак навсякъде ще те гаделичка с коса и приготвяш най-любимите ви неща. След нея идват други. Не е същото. Едната задигна токовете и не я видях повече. Друга си поиска огърлицата, която знаеше, че не е за нея, а за тази, с чието име я наричах. И то докато я правих щастлива. И си спомняш за онази вещица, на която закопчаваш  на врата половината си къща, а тя ти говори за енергията на камъните, точки в  тялото, за силата да обичаш. Дори когато ми правиха номера, а нея оскърбяваха, държа ръката ми и се усмихваше. Говореше, че усмивката е най-ценното бижу, което винаги трябва да се носи, цени и пази. Злобата, алчността и завистта разваляло хората. Дори веднъж на гарата намерила портмоне, пълно с пари и го върнала на собственика. Разбира се,той не се реванширал, а за нейна сметка останали ядовете докато го издири. Беше като съвършен, жив диамант.

-  Защо не сте я сложили в сейф?

- Винаги сте силен и уверен,

ако обичате.

Знаех, че дори да се разора, тя ще се огали в мен, погледне с нейния похотлив поглед и ще ми предложи да работя за нея. Тя бе от онези, хора, който където и да ги хвърлиш, просто блести и се откроява.

- Ако обичате,

защо не слагате диамантите в сейфа?

- Онзи проклет, жив диамант офейка, бе прав, никога няма да го притежавам. Вече нямат стойност,

когато обичате.