Глава VI

                 Главоблъсканици

    Алексис излезе замислена от дома на вещицата. В този миг къщата засия и изчезна на фона на сияещите искрици.

    - Всичко изчезва! - прошепна тя. - Това наистина е едно смахнато лято.

    Момичето влезе у тях и рече на дядо си:

    - Дядо, случайно да имаш нещо за казване?

    - Не разбирам!

    - Да си откривал наскоро нещо сензационно?

    - Да, но мислех да ти го кажа утре.

    - Кажи ми го сега!

    - Аз открих Изгубената империя...

    - Отлично, благодаря ти за искреността!

    Алексис хапна на бързо и се качи в стаята си. „Знам къде се намира Реалния свят - мислеше си тя. - Знам, ама незнам! Мразя, когато някой се изразява така. Да пукна ако дори имам и най-малка представа къде е това! Песента щяла да ми подскаже... Момент да прочета текста!"

    Тя отгърна листчето и зачете на глас:

    - Само в злото има добро, само в смъртта - живот, само във врага - приятел, само в омразата - любов. Танцувала ли си с дявола на лунна светлина? Само в щастието има мъка, само в мрака - светлина, само в унижението - достойнство, само в победата - разгром. Танцувала ли си дъръ-дъръ-дъръ... Ама т'ва да чисти глупости!

    Алексис се замисли: „Само в злото има добро. Какво може да означава това!? Оф-ф-ф-ф... Ако съществува само добро... ъ-ъ-ъ... без зло, злото го няма..., а щом няма зло... ъ-ъ... доброто няма да съществува като понятие, защото хората няма да има с какво да го сравнят и да кажат: „Да, това е лошо, а това е добро!". То ще го има, но няма да съществува в съзнанието на хората. Само в злото има добро, само в смъртта... ами да! И с останалото е така. Смърт - живот, враг - приятел, омраза - любов, щастие - мъка и т.н. Но какво означава „Танцувала ли си с дявола на лунна светлина?" Ау-у, тази загадка доста ще ме изпоти!"

    ...по същото време...

    Стилиян лежеше замислен на леглото си. В стаята бе тихо. Само една муха бръмчеше наоколо. Изведнъж у момчето трепна нещо. Той стана, включи радиото на уредбата си и в същия миг зазвуча пак онази песен. Той я записа на един диск и я въртеше непрекъснато с цел да се сети за нещо конкретно. Стигна до същите изводи както и Алексис, но нищо повече. Той пак пусна радиото. Песента я чу още два пъти. След това започнаха поздрави. Той взе телефона и набра номера, който чу по радио-предаването.

    - Добър ден - чу се приятен женски глас. - Радио MUSIC. Кого искате да поздравите?

    - Ъ-ъ Алексис.

    - Алексис..., а от кого е поздрава?

    - От Стилиян.

    - Добре Стилияне, с коя песен искаш да я поздравиш?

    - Ами с онази, която я въртяхте Non Stop преди малко!

    - Коя ?!?

    Стилиян затвори телефона. Да „коя?", коя бе наистина песента!? Как бе нейното име? Той хукна като луд към къщата на Алексис, а в главата му ехтеше въпросът „коя?". Той натисна звънеца. Дядото отвори вратата.

    - Алексис тук ли е? - попита задъхано Стилиян. Старецът не отговори. Той стоеше като вкаменен и гледаше някъде напред. Момчето се обърна и видя какво бе приковало вниманието на стареца. От другия край на улицата бе... бе празно. Къщата на вдовицата се бе изпарила. Старецът бавно тръгна напред със зяпнала уста. Стилиян нямаше време за чудене. Той влезе в къщата, качи се на втория етаж и започна да отваря всички стаи. В последната откри Алексис. Тя бе легнала на леглото и спеше. Стилиян се прокрадна като шпионин до нея, наведе се над лицето ù, загледа се в малкото и чипо носле и... с всичка сила се извика в ухото ù. Тя изкрещя и подскочи като ужилена. В този миг Алексис зърна тълпи от хора. Милиони, милиарди хора. Всички те влизаха в пещерата, водеща към Атлантида. В следващия момент се появи огромен огнен тунел, който се приближаваше към нея. Тя понече да си отвори очите, но си спомни заръката на хуманоидите от съня си и се остави на видението. Огненият тунел я погълна. След броени секунди тя зърна собственото си лице, после това на Стилиян... и всичко свърши. Алексис отвори очи и видя човека, който я бе изплашил. Тя грабна възглавницата си и го удари по главата.

    - Откри ли нещо? - попита момичето.

    - Ами да, всъщност не. Абе зависи от коя страна ще го погледнеш.

    - Казвай да видим!

    - Името на песента. Как е нейното име?

    - Мислиш ли, че заглавието е ключа към истината?

    - Може би!

    Алексис разказа на Стилиян за срещата ù с вещицата.

    - Значи тя е потвърдила, че песента ще ни подскаже за пътя към Реалния свят! - попита Стилиян.

    - Да, но нищо повече от два-три извода не успях да се сетя.

    - Какви изводи?

    Алексис му разказа за нейното виждане за доброто и злото, любовта и омразата и т.н. Накрая добави, че нищо не се бе сетила за „Танцувала ли си с дявола на лунна светлина?".

    - И аз стигнах до същите заключения - каза Стилиян. - Но имам идея и за дявола. Нищо чудно да не става въпрос за самия дявол. Мисля, че това се отнася до мен..., но като върколак. Не забравяй, че се трансформирам само през нощта.

    - Думата „трансформирам" май не я знам.

    - Идва от „transformation", ако не се лъжа.

    - А да! Той е близко до акъла, ама за тоя, който го има! И сега какво излиза? Трябва вълка отново да те ухапе, за да стигнем до истината.

    Без да отговори, Стилиян излезе от стаята. Алексис веднага тръгна след него. От вън те видяха цялото село, събрало се на мястото, където бе къщата на вещицата. Всички бяха видимо разтревожени за безопасноста си.

    Двамата отвориха вратата на плевнята и видяха клетката на вълка. Алексис и Стилиян се приближиха до звяра.

    - Почакай! - дръпна го момичето. - После как ще се излекуваш?

    - Не помниш ли? Хуманоидите казаха, че ще се оправя, щом стигнем Реалния свят.

    - Но пък вещицата каза, че можем и да спрем да съществуваме, след като си изпълним мисията.

    - Едната страна лъже, но не знаем коя!

    - Ще правим к'вото трябва, пък да става к'вото ще!

    Двамата замълчаха. През този ден бяха изговорили океан от думи. Изглеждаха някак измъчени, а напрежението им се отразяваше зле.