Алиенации *

или

Как смъртта се оказва само една обикновена пачавра...

    Ноември. Месецът от годината, който най-добре рисува истинското лице на смъртта и умирането. Всичката тази гнилост, всичката тази тишина и нарастващ мрак... Каква сковаваща прегръдка на отчаяние... Топлите отблясъци от очите на живота са се изгубили сякаш завинаги, смехът и песента са отекнали някъде далеч в зацапания спомен за лятото и топлината. Умът не си спомня нищо от доброто, светлото и красивото. Душата  е покосена долу в гнилочта, застинала в някаква поза на последна надежда, прилича на мизерен войник разкъсан от жестока бомба, сякаш въобще не е разбрала, че е вече само една жалка пихтия и още си мисли че препуска във въодушевен бяг.

А ето как всъщност изглежда лицето на смъртта: прогизналите с мръсножълта вода дървета, изстинали и сгърчени, са по-черни от всякога, почти като овъглени, те са дълбоките бръчки на челото и; от самото начало, ниско долу от полузамръзналата кал, до самия край на безкрая се издига завеса от сиво-кафява течност... или някаква гъста лепкава пара, може би - не зная. Гледам я от доста дълго време и забелязвам, че се скапва много бавно надолу, но толкова бавно, че на мен да ми се стори, че идва като сладка дрямка - неустоимо съблазнителна за клепачите. Тази именно свличаща се пихтия е лицето на смъртта. Виждам, че изпод тази призрачна плът дрезгаво се пропива някаква златисто-розова светлина - вероятно това е последният стон на убитото слънце.

Но какво беше това слънце? Някакъв спомен от живота, увиснал като парче дрипа на зимен трънлив храст. Лукавият вятър си поиграва с него и го оставя сам, за да го довърши после нощта.

*Алиенация - англ. "alienation"- отчуждение

 В психологията: душевно състояние обособяващо личността в изолирана, субективна мисловна среда.

А хоризонта?... Хоризонтът е тънка, зацапана рана с разрошени, стърчащи пущинаци, оттам се носи аромат на гниещ бъз, и на прясно сковани ковчези от гробищата.

Нито е неделя, нито е празник, нито се е случило бедствие, нито е Задушница, нито времето е чак толкова лошо, но далеч наоколо не се забелязва нищо живо. Няма и птици. Няма врани, гълъби, гларуси, врабчета дори няма... Защо ли, къде са? Нито следа и от улични кучета, а винаги е имало...

Какво се е случило? Напрягам слух, задържам дъх, но долавям единствено пукота на ситните капчици втечнена мъгла как тупкат по разхвърляната шума.

Затварям очи. Главата ми тежи ужасно, челото ми е студено, твърдо, а очите горещи и болезнени. Повдигам лице и с все още неотворени очи поглеждам небето.

-Хей, небе... Какво става с теб? Когато отворя очи, те моля да ми дадеш знак, че си добре- светло петно, лъч, облаче, птица... каквото и да е, само кажи нещо...

Отварям.

Калната завеса сега е още по-плътна, надипля се на огромни бръчки, пада на тежки парцалени катове кашеста мъгла. В двата края на хоризонта се провесиха два белезникава стълба от дъжд, мъглата в средата съвсем се изсипа, отваряйки над себе си черна бездна от дъждовни облаци в силует на злорада беззъба усмивка.

Пред мракобесното величие на този монумент, на този разкошно безмилостен портрет, всяка съпротива на волята, като че ли придава още повече виртуозност на шедьовъра. Отразявайки се в очите ми, като в две локвички топлина, тя - смъртта само може да бъде още повече наградена. Тогава по-добре да мълча. Тогава по-добре и сърцето ми да мълчи...

Плътен букет от протегнати клонести ръце ме скрива и аз не смея да трепна.

Дишам възможно най-незабелязано. Тя ще усети всяка открадната глътка ноемврийски въздух. И може би ще ме познае...

Деветнадесет.

Преброих до деветнадесет и повече не издържах.

Изглежда че всички обичат да мрат през ноември.

Алеята, на която стоя, е глух разклон от пътя за гробищата. От тук съвършено незабелязан и необезпокояван преброих за този кратък ден деветнадесетте шествия на катафалката и тътрещият се след нея грохнал автобус, а там вътре- в корема му, се мърлушеха някакви изцъклени хора-риби, облечени в еднакви нафталинени балтони, стиснали еднакви, набързо отскубнати букети. В замътнелите им глави се давеха еднакви мисли:  за еднаквата  участ, на еднаквия човек с еднаквата пръст...

А катафалката - новичка, но мързелива, носеше се по надупчения път като листо по кротка река. Шофьорът ловко залъгваше дупките, сякаш имаше някакво значение дали трупът ще се раздруса малко за последно или още цяла вечност ще гледа така невъзмутимо горе в капака на ниско падналото над челото му небе; или пък сякаш ще се разбуди...

-Кой да се разбуди, мъртвеца ли? Или шофьора?

Нещо хладно, нещо черно облъха гърба ми...

-М... Да... Впрочем мислих си за мъртвеца, но сега като спомена... Да, той и шофьорът е доста дълбоко заспал. Не, по-скоро е като нестинар, носи се по жаравата, а под краката му е меко и безчувствено като по мръсния му килим в хола.

-Сигурна съм, че вътре натиска педалите по чорапи, които парното облъхва с топлия си бензинен дъх. Несъмнено в кожения салон вътре е провиснала миризмата на лепкавите му чорапи, на мокри карамфили и някаква китайска смрадлива пластмаса от обувките на мъртвеца. Не, не съм сигурна, а го зная.

-Аз пък винаги съм си представял, че в катафалката мирише на сапун от изкъпаната плът и на парна ютия от поръбения панталон на трупа. А също и на надигаща се  гнилоч от стомаха му, която пролазва от ноздрите на пожълтелия нос. Той може би е издъхнал докато е лапал мазнички, топли кюфтета? Облите, втасали пръсти, попили миризмата на чесън са лепкави от сплюнчения хляб... Съвсем по-слабо се усеща дъха на дървото и лака от ковчега, ако разбира се, той не е направен от по-непретенциозната, но по-разумна разновидност - фазера...

-Защо обаче? Защо им е на хората да се затварят в кутии под земята, та било то от махагон, тапицирани с черен сатен с позлатени обкови, панти и дръжки?... Недоумявам... Защо ми ги пращате такива като на интервю? На кого искате да ги представите така спретнати и дипломатични?... На мен? Та аз въобще не разговарям с тях, не водим никакви преговори, не постигаме споразумения, не се впечатляваме с ласкав език и обноски... Всичко това е... как да се изразя най-не засягащо... смешно ми е някак си... Престанете да го вършите това най-после, отегчавате ме... изнервяте ме, побърквате ме! Аз не съм вече онази  смърт, каквато се помня. Похабявам се, бавно и сигурно, чертите ми вече съвсем се загубиха, заради вас нещастници, заради вас, а даже и през ум не ви минава, да ме почетете с повече страх, с повече агония, с повече мизерия, безумие и ужас... С повече объркване, безпътица, отчаяние! Твърде бързо свиквате, твърде бързо забравяте... А на мен така не ми се живее повече. Искам ви онемели, искам ви с хлътнали очи, с кокалести пръсти да припалвате свещици, и да виете... да виете и да скимтите.

А каква смърт бях само!..

Хубава бях за последно може би през четиридесетте години на миналия век. Хранеха ме направо с булдозери, пълнеха ми устата с голи-голенички, бели телца... М-м-м, Втората Световна война! Обичам я, тя е сред най-добрите ми приятелки, наред с чумата през Средновековието... и Светата инквизиция също, да, също и тя... Но, това са отдавна минали времена и сега съм принудена едва ли не да се... моля? да прося или какво?

-Достатъчно чух!... Не ми се говори повече, тръгвам си. Благодаря за компанията... все пак.

-Казах ти го на теб, защото знаех, че ще ме разбереш! Не съм искала да ти досаждам... А ти какво, да не би да очакваш да ти се извиня сега? Та аз съм самата смърт за Бога! Не дължа нищо на никого, затова каквото съм ти казала е било от... просто така от... от добро чувство, от благосклонност дори. Дано това не ти звучи някак обидно, но...

-Отвратителна си. Не самата ти, искам да кажа, че начина по който си убедена, че ни превъзхождаш и притежаваш е... отвратителен. И съвършено неоснователен. Нали разбираш, ти не си нищо повече от едно неизбежно явление, което всички знаем, си стои там някъде в несъществуващото бъдеще и чака. Сега... много добре ми е ясно, че за повечето от нас умирането или както насилено шеговито се казва: "умирачката", е нещо, което трябва да ти се случи възможно най-късно, но дотогава всичко да се прави, като че ли никога няма да се свършва. Именно тези нещастници са най-уплашени когато се докоснат до теб. О, как са ти опротивели такива обаче, нали? Как ти идва да ги избълваш обратно всичките до един, до последната смрадлива душичка...Но аз не съм от тях. Мисля за теб много често и трудно би ме изненадала с нещо.

-Точно за това те чувствам близък... - тук смъртта направи някаква внезапна пауза, сякаш прехапа някакви думи, които щяха да изпълзят от устата и. Стори ми се... че щеше да каже, че се нуждае от мен или нещо такова.

-Добре, благодарен съм ти, но предпочитам да те допускам в мислите си само толкова колкото аз преценя, а не да ми словоохотничиш така. Знам за колко специална се мислиш, но ще ти кажа, че не си ми интересна заради това ти кокетничене и елегантничене. Нахалството ти даже много ме отблъсква. Друго е, което мен ме привлича, но никога не би го разбрала, при никакви обстоятелства. Искам да си вървя вече, може би някой друг път бих се опитал да обясня... Ще измисля нещо дотогава.

-Ти? Да ме поставяш в собствените си условия? Сигурен ли си?!

-Та ти непрекъснато го правиш с нас.

Погледнах към един изсъхнал бодил, болезнено извит във въздуха. Отгоре някаква клонка се опитваше да му свали трънливия венец с трепереща от вятъра ръчица.

Точно това исках да и покажа! Но тя е лишена от такива очи... Тази гледка ме разсея и аз забравих колко бях разтърсен от разговора си преди малко. Тя стоеше все още зад гърба ми и аз не смеех да се обърна, за да не ме заговори пак. Не ми бяха останали никакви сили вече, беше ми невъзможно да се държа, да изглеждам студен и уверен. На нея и е лесно това.

Поех бавно напред встрани от пътя. Наоколо ставаше вече виолетово и гъсто. Докато се разполагаха над света, тишината и мракът се заговориха приятелски , аз се загърнах дълбоко преминавайки покрай тях. Не ме забелязаха. Или поне си дадоха вид. Дали са ме видели да говоря с нея?... Х-ъ-ъ... Не знам...

Излъгах я. Нищо не измислих през идните дни. Опитах ли се въобще? - не помня. Знаех и чувствах, че ще трябва да се доверя на интуитивното си безумие, което ме владееше всеки път щом я срещах. И се отпуснах напълно през дните, по пътеките вървях без да се тревожа за посоката, сутрините се будех без да се обадя на нито един приятел, вечер се прибирах късно без да поглеждам иззад рамо. Заключвах ли вратата през тия нощи през които бях сам? Не помня. Поздравявах ли съседите когато се разминавахме? Не съм сигурен. Отговарях ли като ме питаха? Питаха ли ме въобще? По улиците как съм пресичал, как съм се бръснал без да съм се порязал? Не съм ли се порязал?

Проверих - не съм.

Гледах лампата, гледах закачалката, отделих много време и за дръжката на вратата, разгледах как са се изтъркали месинговите барокови орнаменти, как по-дълбоките части са се напълнили с мръсотия донесена от хиляди различни ръце, събрана от хиляди различни места, през всичките години. Тази сграда е стара, била е един от първите хотели в града. Това обяснява защо е толкова неудобна за сегашното си предназначение - западаща частна клиника.

Чакам поне един час пред кабинета на психиатъра.

Десет минути за всяко нещо, което гледам, докато чакам. Шест пъти по десет минути прави един час... Гледам табелка с надпис "изход", отзад-напред "дохзи" - звучи интересно... гледам сако закачено на закачалката, топло е, вече си мечтая за първия сняг навън... под десния джоб на сакото - етикет, пише : "New maN", което като се обърне наопаки пак се чете по същия начин...жената отвътре хленчи все повече и все по-малко и се разбира, казва че е трудно, много трудно... казва, че всичко е непосилно трудно, дори да си среше косата... повтаря най-често "вярвате ли ми?" , "нали ми вярвате, докторе?"

-Каквото и да правя, чувствам, че хем съм аз - хем не съм аз. - убеждава го тя - Аз сякаш не съм аз, а някоя друга: аз съм долу, а другата малко отгоре - не знам коя от двете съм аз... говоря, ходя, гледам, ама сякаш през чужди очи... И от време на време вземам големия нож от шкафа, а няма какво да се реже - всичко ми е сготвено... А другата казва... а... аз казвам: "има, има какво да се реже" и  режа по ръцете, без да боли...

Ние сме в тясно и високо антре, пред нас са само две врати, столът под мен лепне, попил е твърде много пот, не моята, а от задниците на всички тези отрепки, които се мъкнат тук... мъжът до мен не откъсва поглед от ръцете си, разглежда ту едната, ту другата... едната врата е за кабинета, другата за манипулационната... по-мръсната би трябвало да е за кабинета... това е отвратително- плешивият окаян човек си гледа ръцете точно като мен - и аз го правя постоянно... и все пак той не е като мен, аз не съм като него, симптомите може да са същите, но аз ще се излекувам по-лесно...

-Да... Да! Да, да, да... -докторът повтаря само това и нищо друго... Какъв доктор е тогава? ; ако този не е за мен ще го разбера веднага щом го погледна и ще си тръгна. Няма да го търпя и на мен да ми говори така като на... На плешивия му призлява, ставам, той се свлича на освободения стол, вратата зад мен се е отворила, една ръка в бял ръкав ме придърпва за рамото, друга изтиква готовата пациентка.

Влизам... сядам... бързо се престорвам на свеж и търся в погледа му дали ме разкрива. Той се освобождава от халата, отпуска се на облегалката на стола, свлича се леко надолу и си сваля очилата.

-Какво ще ми разкажеш за себе си?

Оставам. 

-За един пътник и неговите въпроси.

-Хм... Ако до пет и половина... - той завъртя очи по циферблата на стенния часовник - ...успеем да разберем за къде е тръгнал този пътник, ще е добре, имам още трима... Шегувам се... давай, давай...

-Просто пътувах във влака, на който са пътували всички преди мен и на който пътуваме всички заедно точно в този момент. Все същият стар ръждясал влак, който от самото начало на света скърца и тропа по едни и същи релси... Спира еднакво при едни и същи гари и после винаги еднакво си  тръгва от тях.

Пътувах и с мен пътуваха въпросите на живота ми, като неслучайни пътници, защото няма нищо случайно. Дишах заедно с тях смрадта на зацапаното купе и се разбирахме само с поглед...

Няма ли как да се предвиди всичката болка която ни връхлита? Няма ли пътища, по които не дебнат убийци? Няма ли прозорец през който не прииждат гледки на насилие? Какво е душата?: призрак, сянка или полъх от откъснатите ми крила?

"По рождение съм ангел.

Но болка пожелах -

и ето имам -

и кръв, и вени,

устни в болка осолени.

Погален гасне този залез

със дим-

съмнение,

целувка-хлад.

Душице моя,

воално в сянка остани,

не искай,

не дишай,

не трепти -

надежда угаси.

Така полезно е да се мълчи...

Изчезване на видимия лик,

роза за мен от смъртта.

 Чер плащ на мойте рамене

стъкан от вашата утеха.

Как? Не можахте ли час

в Гетсимания с мене да бдите?

Къде били сте досега,

безгласни мои ангели,

безвластни мои мечти,

дали сирак не съм?

Дали не бях призван

на тоз позорен стълб

на връх безсилните си вопли?

Уморен.

Оловни ръце от прегръдки,

железни гърди,

нащърбени длани,

рамене раздробени

и срам...

Уморен.

На место где крилата бяха -

две вечно пресни рани.

Изтръгнати,

обезкървени,

конвулсно трепкат във праха

и без да знаят тез крила

напевно пляскат още-

свободни все така. "

                                                                                                 * "По рождение съм ангел"

Навлязохме в тунел.

Няма ли изход през който да си идем без да се подлагаме на безкрайни душевни терзания? Но нима всеки изход не е и вход? И то съвсем не само в смисъла на  двете посоки, дори и само в едната посока пак изхода е и вход. Така например би било по-правилно да се казва: "влизам навън", отколкото: "излизам навън"... Или пък : "слизам на влака", вместо: "качвам се на влака" , "събуждам се в съня" , вместо: "събуждам се от съня" и други такива... Тази не особено бистра мисъл привежда ума към мъчителни игрички на думи и скрити смисълчета, и ако не бяха те като буболечки, които досадно полазват съзнанието, може би биха станали с времето съвсем обикновени като миенето на зъби или връзването на обувки. Това обаче много прилича на лудост и няма да го допуснем, защото държим да сме нормални, по-нормални от всички, възможно най-нормални!

Но кое всъщност минава за опасно и кое за обикновено? Инстинктът ни никога не греши за това - всичко, за което съществото има някаква изгода или нужда, е съвсем обикновено и с него се свиква най-лесно. Дори не само свикваме, но и се пристрастяваме. С упоритостта на програмирани машини се опитваме да вършим и изпитваме всичко по само един желан начин, всеки друг е мъчителен и дразнещ. Животът държи да бъде глезен, той иска да му даваме само най-доброто и ако не го правим ни се отплаща с дълбоко нещастие. Животът иска да живее дори когато ти решиш да се откажеш от живеенето.

Но ако спра? Какво ще стане ако за момент спра? Колко изкусителен е този въпрос, нали? Светлината е винаги пред очите ми - затварям ги. Дишането ми е непрестанно - задържам го.

Затворил съм всички врати и прозорци, мълча и нито звук не достига до мен.

Но мислите? Как да спра потока на мислите? Това е съвсем невъзможно, мисълта никога не се спира, може само да се разширява да се разрежда, но никога не спира. Даже да огранича мисълта единствено до факта на съществуването си -пак мисъл има. Това е абсолютния минимум, който не се преодолява, за което е  виновно времето.

Времето естествено не е нищо друго освен часовника, който го измерва. Да... По-точно часовника не е уред за измерване на време, а за създаване на време. Ако той спре? Мозъкът е също часовник с махало непрестанно повтарящо едно и също движение - между миналото и бъдещето - две невидими, илюзорни реалности, по средата на които се генерира трета - настоящето. Е, ако моят часовник спре аз едва ли ще разбера за това... Ако умът ми умре, ще е като  изпадане в една безкрайно дълга пауза между точка "А" и точка "Б" ,но тъй като вече време няма аз никак няма да забележа липсата му или липсата на движение, което е едно и също. Ако не достигна и не задмина  точка "Б" оставам завинаги увиснал в едно безкрайно проточено настояще по пътя за "А"...Това обаче казано съвсем относително разбира се, и което е реалност за един страничен или абсолютен наблюдател.

Мигването с очи  или съня също могат да са една такава безкрайна пауза, ако махалото на часовника увисне някъде по пъта на амплитудата си.

Тик-так... тик-так... тик-так... Махалото е порядъкът, който умът се опитва да сътвори, сам си създава условия за живот, ритъм : утро-вечер, слънце-луна, усмивка-сълза, вдишване-издишване, раждане-смърт.

Тогава честно казано живота- такъв какъвто го виждаме, такъв какъвто се случва, какъвто го наблюдаваме, не е нищо повече от функцията на нашето механично съзнание, нищо друго освен упоритата работа на мишината за реалност наречена мозък.

Препускащите образи от  прозореца на моето купе всъщност са напълно статични, движат се не те, а влакът.

Добре, някои ще възразят, че машините нямат съзнание, чувства, желания, за това и между човека и машината или между човека и животното има непреодолима бездна. Именно нея някои са склонни да наричат душа. Но дали ако имаме душа -т.е. някаква независима субстанция обособена в подсъзнателните слоеве на личността ни, тя ще е в състояние да ни постави по-високо от животните и машините?

Или душата е не подсъзнателното ядро, а всичката онази натрупана върху първичното ни същество восъчна маса, която извайва тленния ни образ?

Разликата между нас- съзнателните същества и онези, които смятаме за безсъзнателни е тази, че ние имаме свобода а те - не.

Животното няма интелектуалната свобода, а машината няма моралната свобода.

Нали има интелектуално осакатени хора, останали или родени без всякакъв интелект - къде е тогава душата? Какво става с разликата с животното? В този случай няма личност, няма свобода, няма избор, няма праведност, няма погрешност, няма душа, такава която да страда за своята участ, която да желае възмездие и свобода. Да, те могат да страдат за това, че не получават обич например, но ако не им се покаже тази липса те няма да я забележат. Затова за такива същества казваме, че са невинни и чисти, оправдани дори ако извършат зло. Те сякаш нямат души в себе си. Техните души са в нас, защото ние се поставяме на тяхно място, а те не се поставят на нашето..Както и Бог се поставя на наше място без ние да можем да се поставим на Негово, затова притежава душите ни.

Машините ни превъзхождат многократно във всички интелектуални измерения с изключение само на едно - творчеството. Това е така, защото нито една машина няма моралната свобода да избира, на нея не са и заложени нравствени категории, и само за това тя е по-долу от човека. И в този случай няма личност, няма свобода, няма избор, няма праведност, няма погрешност, няма душа, такава която да страда за своята участ, която да желае възмездие и свобода.

След всичко казано до тук обаче, не мога да заобиколя истината ,че и ние сме също толкова машини колкото машините и също толкова животни колкото животните. Но толкова много се гордеем със способността си да чувстваме, мислим, творим, да избираме, че не можем да си дадем сметка, че ако участта на животните и машините е да нямат свобода, то и ние не сме извън този съдбоносен кръг. Никак даже!

Ние - хората, сме дори още по-окаяни роби. Макар свои собствени робовладелци не спираме да се наказваме, да се наставляваме, да си налагаме мислене, чувства, избори, да се лишаваме от свобода... Борим се срещу себе си в една война, която по жестокост е напълно сравнима с тази на хищникът, който разкъсва жертвата си за да задоволи глада си.

Но докато, както казва един герой на Достоевски, тигърът разкъсва със студена прагматичност, то човека проявява една невероятна форма на душевността си като разкъсва със собствен почерк и артистичност.

Не. Душата не е независима от нас, тя не е живот в живота или тяло в тялото. Тя се проявява навсякъде в нас и около нас във всичките форми на доброто и злото и винаги изразява нас такива каквито сме, така както гените ни се изразяват в телесния ни вид. Душата не е короната от Бога, с която да пристъпваме царствено в този свят. Душата е по-скоро отговорност, тежест, бреме, което ще пренесем по пътя си. Не душата е тази, която ще ни напусне след смъртта. Ще ни напусне само болката. Не душата е тази, която ни краси, казвам го дори само поради факта, че не може да се срещне нито една съвършено красива душа. За това пък има съвършено красива болка. Да, това, което ни краси е... болката. Тя е, която ни убива, тя е тази, заради която грешим и страдаме, от която задъхано бягаме и се крием. Жалко обаче, че е толкова странно, иронично нагласено всичко, а именно, че колкото повече бягаме, толкова по-близка и по-силна е тя - болката. И толкова по отровна е... Аз се досещам какво трябва да се направи. Ще се отпусна. Ще я обикна. Цялата, всичката болка - и моята и чуждата ще обичам повече от душата си, защото не е възможно някой да се впрегне да извърши нещо добро за другия, ако не познава страданието лично, лице в лице. Вероятно за това най-типичното качество на тези, които имат достойнството да се нарекат човеци е именно способността за истинско страдание, което е единственият симптом, че някой е жив.

Тези, които не страдат най-вероятно въобще не са живи или въобще не се хора. Едно от двете или двете заедно.

Добре, обаче... След като толкова непреодолимо сме свикнали да виждаме, чуваме, усещаме само това, което можем, какво сме всъщност ние?

Ние ли  сме чувствата, мислите и желанията или те са тези, които живеят вместо нас? Ние ли ги създаваме или те създават нас? Те не са ли само повърхността покрила моето същество, което е невидимо, но стенанията му само изплуват на повърхността като мехурите от сетният дъх на удавника?

Ето една песничка, която съчиних за всички пътници.

Мелодия няма, обикновено с времето тя сама зазвучава  във всяка глава:

"Хора, хора... - същества пътуващи в простора.

Пейзажи на запуснати лица

текат надолу в шепите на Вечнoст.

Хора, хора... - кратки проблясъци, кадри в паметта на Бога.

Звук на кухи сърца -

звук на прибойно вълнение,

а на брега - отломени желания -

безжизнени, безцветни, потребени.."

*откъс  от  "Два пъти мъртъв"

-Хареса ми онова за спирането на часовника. Там очевидно имаш предвид мен, макар че, честно казано, въобще не схванах смисъла на сравнението. Но... не, не, не! Нищо не ми обяснявай, замълчи!

Доктор Владиков си е отишъл докато съм разказвал? А тя кога е влязла? Стените ги няма, ние сме навън, седим на някакви разбити стъпала. Устните ми са сцепени дълбоко, косата ми е ужасно заплетена, кожата на палтото ми изподрана... Над главите ни олющени арки сключват сводовете си като две по две преплетени ръце. В краката ни са разхвърляни угарки от едни и същи цигари. Смъртта пуши твърде много.

-Всичките ни разговори съм ги записал, знаеш ли?

-Много са писали за мен. За мен може би най-много! Какво ме интересува какви си ги драскал там?!Какво ново ще кажеш на хората? Ама чакай, та ти нищо конкретно не си казал за мен, аз нищо конкретно не съм ти казала за себе си...-тя се прекъсна сама, сменяйки за секунда нервния, докачлив  тон с отровен сарказъм.

-Скъпи?...ти нали въобще не се залъгваш, че... ще си интересен с тази тема? Защото, хм... онази с качулката и косата... нали разбираш, това отдавна е страхотна безвкусица, приятелю!... Още повече, че за мен няма какво да излъжеш - аз съм си смърт и винаги съм си била една и съща за живота. Не можеш да ме направиш нито по-хубава, нито по-грозна, нито по-приятна, по-лека, желана или каквото там ти е хрумвало на теб и на всички други преди. А и каквото и да напишеш аз никога не бих си направила труда да го прочета. Няма ли да ви се изясни най-после, че смъртта не я е грижа за вас? Тя е напълно отделена, откъсната, отчуждена от вас... По природа тя е най-подобна на черна дупка. Тя не излъчва нищо, само поглъща. Никой не я вижда, до момента, в който нещо или някой не започне да пропада в нея. За този нещастник, който се озове в колосалната и гравитационна прегръдка, няма спасение, а за тези които гледат отстрани, тайната ще си остане още по силна, защото никой не може да се върне за да им я открие.

-Лъжеш. Грижа те е за нас , по точно за това от нас, което не можеш да притежаваш. Този, когото не го е грижа, даже не се сеща за това..

Мен не ме тревожи въобще кой ще го чете това, нито дали ще се чете въобще. Предварително ми е ясно, че с теб съм станал и ще ставам все по-смешен. Но себе си съм прежалил. Сега обаче ме подсещаш, че ти никак не си схванала моята идея. Аз не искам да обяснявам, да изяснявам или да разбулвам някакви мистични тайни за тебе. Всичко, което си го говорим, си остава между нас - това и на двама ни трябва да е ясно. Едва ли ще загубя нещо освен малко време, докато си говоря с теб.

-Не се усещаш даже как ме обиждаш.

-Как?

-Ставал си смешен с мен, така ли?

Отдясно, на небето, до един разплут червен облак, с който се хранеше слънцето, сноп от стотици лъчи се прибраха като подразнени пипала на гигантска сляпа сепия. Прилоша ми.

-А ти усети ли се като каза за себе си, че си безвкусна отживелица? Ти си едно безнадеждно студено... създ... не, не създание, а по скоро образувание, една емоционално фригидна и душевно стерилна твар. Едва ли има в теб нещо, което дори да се уподоби на любов. Не ти не само не си способна на любов, ти се храниш с нея, по същия маниакално-шизофреничен начин, по който анорекстичките се тъпчат, а после бързат да повръщат. Пръскаш се от жлъчна завист като гледаш щастливи, обичащи и обичани хора. Ненавиждаш ги защото те карат да се чувстваш като изрод, точно каквато си, твоето най-сладко, наркотично удоволствие е да ги унизиш, да им откъснеш любовта от ръцете, да ги накараш да се почувстват излъгани и самотни парчета плът, малки живи кукли, които са поставени съвсем беззащитни, на произвола на твоите прищевки...

Това не знам защо го казах. Усетих се изстинал и обезкръвен... На никоя жена не бива да се говори така, особено на такава, която никога не е раждала, няма и да роди.

Притъмня. Рано беше, но притъмня доста.

Внезапно, след дълго мълчание, през което време вероятно тя е прехвърлила в ума си стотици начини как да ме унищожи, смъртта се наведе над локвата пред себе си, дръпна един кичур коса назад, все едно че и пречеше и каза бавно, почти с въздишка, но с такава въздишка, с каквато майките се примиряват с непослушните си деца, и с която преглъщат несправедливия си гняв към справедливото им непослушание:

-Не знам. Не знам какво си намислил, но трябва да ти кажа, че нямаш право да се държиш  така с мен.

И те предупреждавам, че съвсем няма да е малко времето, което ще изгубиш. И така все още ли искаш да продължиш? Сигурен ли си?

Как е възможно, как е възможно да е чак такава самовлюбена кучка, такава самоуверена и бронирана, егоистична кучка?... Как така ще ме пита дали съм сигурен? Ето така ми звучи това "Сигурен ли си?": "Хей, момченце, какво, да не би да се уплаши? Ела, вземи си бонбонче де, нищо няма да ти направя!" Издишах пара от гърдите си и видях, че тя ми завидя за това. Завидя ми, че дишам.

През кожата си, чак навътре до кръвта в костите си почувствах, че на нея и харесва да я унижавам по този начин. Аз ще и дам живота си, тя ще ме залъже, че ми  дава честта си. Позволява ми да и говоря така дръзко и прямо, защото и доставям  някакво необяснимо за мен мазохостично задоволяване...Не е изключено и да иска така да ми внуши вина, което е неустоимо оръжие за  такива хронични добродушковци като мен, особено ако е облечена в образа на търпящата, онеправданата и неразбраната. Ако успее или ако вече е успяла, може да направи всичко каквото си пожелае с мен. Трябва ми друга стратегия. Спешно!

Аз съм луд.

Да, аз съм луд. Как иначе да си обясня ситуацията, че си говоря със самата смърт, като с някаква... Не... Не мога даже да го помисля, а как тогава да го напиша или да и го кажа?

Най-търсената убийца стои до мен на едно повалено дърво в гората и си говорим, караме се като някакви невъзможни любовници!

Къде съм аз? Да, това е гора, но коя гора? Каква гора? Къде има гора в този плешив град?!

Огледах се с малко себеналожено спокойствие, въпреки сериозно обезпокоителния факт, че не зная къде се намирам и как съм дошъл до тук и започнах да схващам.

Този ред с ниски храсталаци, шипки, млади дъбове, подпрени един в друг стари орехи, на трупа на един от които седя, приятно заоблената земя на ямки и хълмчета... Тук-там в ямките диви ягоди...

Аз съм  в зоологическата градина. По-точно в онази по-голямата, подивяла част, която някога е била парк от една резиденция. Надолу и надясно, в дъното на парка, по алеята след двора със зубрите и конете на Пржевалски, на самия завой към изкуственото езеро, като се продължи малко напред през тревата и после наляво, зад един ред от гъсти храсти... После още малко навътре... При падналия орех съм. Сега вече знам със сигурност и се чувствам доста по-спокоен.

-Тръгвам.

-Кога ще се видим пак?

-Казах само, че тръгвам. Засега само това мога да кажа. После... Ще видим.

Какво съм и се заобяснявал?!  Никога повече няма да и се вържа на тая... на тая...

Хм... Помислих си "пачавра", но не го казах нито на глас, нито на ум, просто си представих една истински гнусна, бездарна, неспособна, евтина, пачавра...

В стаята ми е зелено, тъмно е, стените обикновено са бели, но сега са залени и се претопяват в различни форми. Ъглите се вият, вратата се издига нагоре, нагоре... Тези стени ме объркват, захвърлят ме в безпорядъчен, тих ужас и все пак знам, че причината не е в тях, а в главата ми. Когато проблема е в главата ти, всичко и всички се превръщат във врагове, а щом врагът е навсякъде, значи е никъде и значи е неуловим.

Как мозъкът се разделя сам против себе си? Коя част от него мисли това в момента и коя ме е предала?... Това е бунт на съществото, което може би сам съм създал. Но какво си мисли, че може да постигне с това? Ако аз полудея, то къде ще отиде?

Стените се хващат в кръг за ръце и се люшват в бавно, тежко хоро...

Новата ми цел е тавана. Преди да изкрещя искам само за миг една отправна точка. Някаква опора в пространството, някакви устойчиви положения, размери. Самото ми тяло е безформено и безразмерно. Никога повече няма да искам да си спомня за това състояние! Изкрещявам. Още веднъж... и пак... Не се получава. Нито звук, гърлото ми е някъде в краката, а въздух в дробовете си нямам никакъв...

Тя е тук и ме гледа. Срам ме е... Главата ми се разпада на квадрати...

           -Сине?... Сине... Какво ти е?...

     -Тихо-о-о!... - простенвам с отвращение от собствения си глас - всеки звук е като чук по оголения ми мозък..

     -Добре, добре... Отпусни се, аз съм тук. Тук съм, при тебе - майка ми шепне, а сълзите и тупат на възглавницата. Дъхът и е горещ както някога в утробата и...

     -Не ме е страх от смъртта. Ще мина покрай нея без да трепна.

     -Добре..Това е много хубаво... че не се страхуваш... -каза разплаканата и усмивка.

Сетих се за Йоан Кръстител. Когато палача го поваля на колене за да го обезглави му казва : "Пожелаха за дар главата ти, подложи ръце за да я уловиш!" Йоан даже не го поглежда : "Не ме е грижа, мен ме чака Рай!"

      Смъртта се отказа. Както при всяка неспособна на любов егоцентричка, щом някой и отдаде вече сърцето си, тя го отхвърля по най-хладнокръвния начин. Тя е искала само да провери дали ще успее да го открадне, да го притежава за малко, да го разгледа подробно, отблизо..Но когато е твърде близо, това започва да дразни нейното непристъпно себелюбие, всичко свършва изведнъж. Играчката е отворена, неразгадана, счупена с гняв - тя се изхвърля.

Жената-смърт е неспособна на чувството, което изпълва обичащото сърце, чувства се ненормална, саката... Опитва се да си обясни тази недъгавост с нейната необикновеност, неповторимост и сложност, опитва се да украси недъга си като предпочете симпатията към мистичната си илюзорна странност. Ядосва се ужасно, защото не може да се отпусне, както си позволяват влюбените. Да се отдаде- това е равносилно на самоунижение, на самоунищожение. Тя няма нищо ценно у себе си. Не може да задържи никого, защото не може да му даде нищо. Понякога си измисля по нещо, играе роли, съблича, облича костюми, но бързо се изморява. Когато играе роли, това само още повече я гневи, защото знае колко далече е всъщност от въплътения образ.

Да се правиш на добър, щом не си, е много по-уморително, отколкото да се правиш на лош ако не си.

За вторите, болката е кратка и полезна, защото те още повече ще обикнат доброто. За първите обаче, болката е вечна и унищожителна, защото те още повече ще намразят себе си.

Смъртта капитулира и си отиде. Единственият ми грях към нея е, че не запазих тайната.

Но все пак понякога пак се срещаме. Нали трябва да се поддържат някакви отношения?..Просто така, защото все един ден тя ще трябва да е последната ми мисъл, последният ми лъч и стон.

"Не беше времето виновно,

но в кръвта ми бе отровно.

Небето облаци съблече -

"О, заповядай в мене влез!"

Шепти дървото в гаснещите клади -

"Защо умирам аз за тез?"

Любовен шах със тебе гола

Царица бе от кост на бивна

със черна пика мен пробола -

пионката от черна глина.

Крилца на мъртво птиче,

изсъхнали на зноя.

Тръни проболи кокиче

пречупено в пороя.

Скитах по твоите длани,

валях от ласки дъжд.

Аз лижех сладко твойте рани,

висях на шията ти - кръст.

Лъч като стон ни осени

стисни бедра и разрови коси;

завинаги залязващи очи сломени.

Стопли ме студ,

убит съм, а боли!..."

*откъс от "Лъч като стон"