Алис и чудовището
Obra no adecuada para menores de 18 años
Сложих още малко червило на устните и ги притворих, за да се размаже по-добре.
Карминово червено. Мисълта на мадмоазел Коко Шанел ми минаваше през главата за това, че колкото повече не вървят нещата , толкова повече слагай червило…Погледнах пак в огледалото и останах доволна от резултата - гледката беше повече от добра - две тъмни очи ме гледаха от огледалото, тъмни ресници, светло лице с високи скули и падащи като водопад къдрави коси. После пръснах парфюм зад ушите и на ръцете си, разтрих китки и вдъхнах аромата му. Дано изкарам късмет и да ме вземат на тази работа…- мислите ми се стрелкаха из главата - объркани и страхливи, но все пак една малка надеждица, рехава като грахово зрънце избуяваше. Бях скъсала с Джак преди два месеца, уволниха ме от редакцията заради онзи кретен шефа , който беше дебел, мазен и арогантен. Не можех и не исках да вляза в леглото му, и само тази мисъл ме караше да изпитвам погнуса като си представи картината…тези гадни пръсти да шават по мен… И му хвърлих оставката си, една гордост ми е останала в този шибан живот… А после, всичко ми се струпа на главата, сметките растяха, а парите се топяха като пролетен сняг на слънце, нямах помощ от никого… Все пак бях още млада, макар че наближавам тридесетака, имах малко опит в редакцията и се надявах да изскочи нещо, поне за репортерска работа.
Вече крачех по улицата и се оглеждаше за адреса. На обявата пишеше - отлично платена работа, с гъвкаво работно време, много малко усилия и конфиденциалност. Звънях на телефона и един мъжки глас ми определи среща за интервю. От разговора разбрах, че иска да пише книга и търси асистентка за печатане на текста.
Спрях до адреса и се огледах. Висока ограда и на нея номер 12. Да, това е номера. Позвъних и зачаках. После мъжки глас ме покани да вляза по интеркома и вратите плавно се отвориха. Пред мен се показа огромен двор и величествена сграда. Тръгнах по чакълената пътека и се приближих до къщата. Пред вратата ме чакаше висок мъж, на около четирдесет години, с леко прошарена коса и студени сиви очи. Очите му бяха воднисти и сякаш някаква мътилка плуваше в тях. Мъжът изглеждаше богат и високомерен. Погледът му ме прикова, обходи цялото ми тяло, от което потреперих, после се спря на устните ми и се засмя:
- Добре дошла, Алис. Радвам се да се запознаем и да работим заедно. Аз съм Рон Тейлър. Мисля, че ще се споразумеем добре.
Подадох ръка и той ме хвана силно. Очите му се впиха в моите, взираше се и преценяше що за човек съм. Неприятен тип. Имах някакво лошо усещане, че няма да мога да се разбера с него и май ще си вървя. Но да изкарам интервюто. Да го чуя какво ще каже. Влязохме в огромен хол и Рон Тейлър ме покани да седна на кожен фотьойл.
- Нещо за пиене, Алис?
- Чай, моля, ако не Ви затруднявам.
- Слушай Алис, говори ми на ти…аз съм Рон. Ще работим по цял ден заедно, така че ще остави формалностите. Ще стане страхотна книга. Историята е вълнуваща, ще видиш.
Започнахме да говорим за книгата му, която аз ще записвам, а той ще диктува.
Рон ми подаде чаша чай, аз я изпих, но нещо стана с мен...главата ми натежа като олово, тялото ми омекна, очите ми започнаха да лепнат за сън и аз се свлякох на фотьойла.
Последната ми мисъл, която ми мина през главата беше, че …
……………………………………….
Ден първи
Когато отворих очи …лежах гола на един матрак на земята, дрехите ми бяха захвърлени в ъгъла, всичко ме болеше…всяка частица от мен. Беше ме упоил, гаврил и насилвал…по гърдите ми имаше мехури…гасил е цигари…чудовище... Огледах се…дупка. Мазе някакво. Някаква лампа мъгливо просветва на тавана. Ден ли е или нощ? Няма прозорци. Докопах се до вратата. Масивна врата. Дръпнах дръжката. Заключена е.
Закрещях…плаках… пак крещях…свих се в ъгъла…
Измих се, навлякох дрехите и пак дръпнах дръжката на вратата. Не поддава. Тъмно мазе без прозорци, тежка заключена порта, един матрак на земята и тоалетна с душ в единия ъгъл. Няма прозорци…Няма…Затворена съм.
Прозрях… Никой няма да ме търси, родителите ми са починали, приятелки, които да им пука за мен нямам, а с гаджето скъсахме по най-ужасния начин преди два месеца. Алис, Алис…загубена си Алис…
Ужасът …ме връхлетя…застинах…Обзе ме паника. Разтреперих се. Дори не можех да заплача повече. Нещо вътре у мен като свредел ме завъртя и разчопли. Стигнах до тоалетната и избълвах…повърнах всичко от стомаха, но все още ми горчеше в устата.
Не проумявах…защо…защо…какво съм му сторила…защо аз…Не можех да си събера ума, струваше ми се, че това не се случва с мен, че е невъзможно да е истина… Пак опитах бравата…яко залостена. Изритах я с крак. Побеснях от безсилие.
Започна една вълна на дива ярост да се надига у мен…
После влезе той. Чудовището…Рон. Носеше кожени здрави ремъци, с които впрягат животни. Затръшна вратата. И мъченията започнаха … нахвърли се върху мен, аз ритах и крещях, но той ми раздра блузата, захапа ми гърдата и ме изнасили. Не можех да помръдна, затворих очи и се замолих на ум да свърши... После ме завърза с ремъците... и камшикът ...плющеше по гърба ми, по бедрата ми, по ходилата ми… всичко гореше по мен от болка, свих се като пашкул …и се молех да умра. Би ме... все едно съм животно. Повтаряше, че съм животно…От камшика се отвориха рани, кървях…Гърбът ми е нацепен. На дълбоки ивици. Лежах на пода и не можех да помръдна. Само сърцето ми тупаше ли тупаше в тишината…исках да умра. Защо още тупа това сърце... Една мъгла ме обземаше и потъвах бавно в нея… губех съзнание, после изплувах отново на повърхността и ясно проумявах,че адът се е стоварил върху мен. Няма измъкване, Алис! Няма…Пак си задавах въпроса …защо, защо…и накрая проумях…защото е откачен…луд…луд…психопат…
…………………………………………
На другия ден
Рон ми донесе нови дрехи, храна, плодове. И мехлем. Намаза ми раните. Нищо не каза. Мълчеше. Целуна ме по косата и излезе. Стисках зъби. Отвратена съм.
..................................................
Двайсети ден
Рон ми казва, че е двайсетия ден…иначе не знам дали е ден или нощ. Крушката на тавана все свети. Отдавна не ми се живее. Загубена съм. Няма измъкване. В дупката, където ме държи Рон никой не ме откри. Отчаяна съм. Нещата се повтарят. Някога секс, а някога бой. Ключовете са винаги у него. Той не е много як, но все пак е мъж и не мога да го надвия. Настроенията ми се променят. Страхът ме повлича…май полудявам от страх… все нови неща измисля това чудовище…вчера ме души с една найлонова торба…нахлузи я на главата ми и я завърза…дробовете ми горяха за глътка въздух, причерня ми…потънах...потънах...после ме заля с ледена вода… Накрая оживях. Чудовището стоеше насреща ми и се кискаше…с онзи гаден смях и онези мътни сиви очи…
- Алис, кукло… утре…виж какво ще има утре…намислил съм нещо много специално за утре, Алис. Изненада…голяма изненада.
...........................................
Дойде утрото. Изненадата. Рон донесе змия. Дълъг, шарен питон.
Умирах от страх. Онемях. Рон хвърли змията върху мен. Студеното влечуго ме полази…уви се около мен... бях онемяла от ужас... потънах в мъглата…
Добре, че съм припаднала…когато се свестих питона го нямаше. Оживях.
…………………………………………………….
Не знам кой ден е.
Но яростта ми расте. Яростта ми е като вулкан, набира сила, набъбва, обсебва ме… Вече не ме е страх. Демонът,който е спял в мен се пробуди…Ще го убия. Или аз него, или той мен. Имам план. Дърпах шлауха на душа. Няколко дни поред се мъчех да го отвинтя от слушалката с пръсти. Дърпах, дърпах, поддаде… Метален е. И гъвкав. Металните секторчета са здрави…Ще свърши работа. Шлауха е в ръцете ми. Скрих го под блузата си. Дали ще успея? Сто пъти си повторих плана…Няма какво да губя …или аз или той…
Рон влезе. Не се страхуваше от мен. Бях някаква безобидна муха за него. Заложница до живот. Обърна се да заключи вратата, но аз вече се промъквах зад гърба му с шлауха. Дойде ми свише бързина и сила…демона в мен се беше пробудил… Клокочещата ярост…ярост, която изригна…метнах шлауха на гърлото му и задърпах … металните сегменти се впиваха във врата му, Рон се изненада, главата му се отметна назад, но той хвана с ръце шлауха да се освободи, но аз дърпах здраво, толкова здраво и толкова бясно, че не знам откъде дойде тази сила, този изригнал гняв… Пробуденият демон… Или той мен, или аз него...ечеше в главата ми и продължавах да дърпам... Той взе да рита с единия крак, да размахва ръце, посиня и се свлече на земята. Аз дърпах още, още и още...
...Не вярвах, че е мъртъв.
Трескаво измъкнах ключовете, измъкнах се по коридорите и се вкопчих в телефона. Треперех. Изпуснах слушалката…Придърпах я пак. Пи…пииппп … набрах 911… Затворих очи….сякаш времето спря…
Чух ги. Идваха... а аз май оживях…еее,извади голям късмет Алис....
© T.Т. Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря Руми и Петър, че прочетохте ...
-
Разказът е написан много добре, харесах! Думата малко не отговаря на съдържанието, че харесвам,одобрявам такива неща. Такива неща се случват, че и повече. Човека е толкова изобретателен....Харесах съчиненото от тебе!
-
Хубав е разказът. Това за така наречените предизвикателства...
Постсоциалистически вечеринки, който ги помни. Аз отдавна не живея в България, и малко съм го позабравил тоя манталитет. Там, където живея, се плаща на победителя. А за да победиш, трябва да си добър, и още много други работи. И малко късмет трябва, но най-вече: работа, и поведение. Представянето е по-важно понякога от това, което се представя. Който живее в моя свят ще ме разбере. -
Да, най-вече фалшивите профили ...
-
И не само тя мисли така!
А от мълчанието в такива случай полза никаква. Но явно, това е положението... -
Свалих разказа поради други причини.
И аз като Мариана смятам ,че в предизвикателствата трябва да се въведе някакъв нов ред.Но се замълча по въпроса. -
'Чудовищата и демоните в нас' си е доста ръбеста тема. Ако се пише за тези, които са вътре в нас, ще прилича на молба за приемане в психиатрията. Ако засяга околните вече има една тънка граница, зад която ще се заинтересуват органите на реда. А най - важното в случая е, че тази граница е изключително индивидуална и е много трудно да се намери средата за каквато и да е група читатели, да не говориме за самия автор, който например според него пише някаква еротика, и получава обратно насмешка или ужас
-
Ако има някой, който да е гласувал за този разказ
моля за извинение! Реших да го сваля от Предизвикателството. -
И този разказ е свален по молба на автора
-
Интересно развитие. Някак си удовлетворява читателя. Ако може да се обобщи:
Яростта ще те освободи! -
Благодаря на Пламен и Гинка
-
Чудесен разказ Във всеки от нас дреме по едно или няколко чудовища, които излизат наяве при среща с демоните около нас ... и от последвалото противоборство следва или трилър, или пасторална история, като на 'О'. Хареса ми и дадох глас ..... а и още нещо - имам една история (благодаря за подесщането) , която ще я пусна извън конкурса поради непримерими различия с модератора.
-
Интересен разказ!Браво!Успех!
-
Благодаря Коколинна!
-
Поздравления, много добър разказ! Лъха от напрежение. Успех
-
Благодаря на Ина и Ангела!
-
Поздравления!!!Определено държи в напрежение и въздейства на читателя.Продължавай само напред и нагоре!
-
Винаги пишеш така- спираш дъха, а после даваш глътка въздух. Виж ти - уж демон, очаква се да те унищожи, а той ти помага и то когато е на живот и смърт. Глас от мен, успех!
-
Благодаря на Галя и Безжичен, че прочетохте разказа! За жалост срещат се такива хора като Рон и точно това заслужават.Без тях светът става по-добър.
-
Браво! Така се пише! История, кулминация, развръзка, край - щастлив или не - всичко си има този разказ.
-
Винаги ми е интересно да прочета твой разказ. Много добре ти се получават криминални истории с участието и на някой психопат. Успех!
-
Благoдаря,Ирина!
-
Когато усетя накъде ще тръгнат нещата в текстове като този, най-често спирам, защото много трудно се четат. За мен е почти непосилно. А когато и ако продължа, го правя с надеждата финалът да е точно такъв.
Демоните не са в главата на момичето. Там е само страхът и желанието да се живее. Или поне да не умре по този начин. Два много силни импулса. Чудовищна история. Скоро прелистих подобна книга по истински случай и дълго съжалявах след това.
Което не важи за този разказ. Успех в надпреварата!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
