Алиса влезе в широко скроения двор. Беше направен от лилав плат и много слънчеви снопове...
Лилав плат и слънчеви снопове...
Алиса разпери ръцете си така, сякаш искаше да полети (а тя го можеше), завъртя се и се усмихна...
Дали имаше птички, или нямаше?
Дали трябваше да се радва, или да бъде тъжна?
Дали беше открила коя е Нейната Истинска Същност, или не беше?
И дали беше естествено руса?
Това никой не разбра.
Алиса се завъртя отново.
Тя се въртеше, но не в кръг, а в осмица.
- Съжалявам, но не си представям как го правиш – пророни Ем – беше сложил единия си крак на оградата, другият висеше свободно, люшкаше се някак между другото.
- Кое?
- Преминаването.
- О! Това ли? Страшно е просто...
- Не, никак не е просто, Алиса – прекъсна я Ем – според мен това е едно от най-трудните неща...
Алиса се изсмя.
Защо всички момичета имат заразителен смях?
(Поредният философски въпрос, който не намери своя отговор.)
Ем изпусна малко кръгче дим и го остави да се увие около ръката му.
Алиса продължаваше да се върти в осмица все така уж-безгрижно.
- Не се преструвай, че си доволна – смъмри я Ем.
- Просто се чувствам така...
- Не се чувстваш ни най-малко доволна, дори напротив, знаеш, че трябва да изградиш Всичко наново, сега трябва да започнеш Отначало... Аз съм още по-малко доволен... От егоизъм, разбира се...
- Не ям ягоди – прекъсна го Алиса.
- Аз нямаше и да ти подаря ягоди...
- А защо не слезеш оттам? – попита го Алиса.
- Ами, защото ако бих паднал, но такава вероятност няма, но ако все пак бих паднал, Царят ми е обещал да... да...
- ... да изпрати всичките си коне и всичките си царедворци?
- О, но това е отвратително! Та ти си подслушвала зад врати и зад прозорци – изсумтя Ем и от възмущение прогори новото си сиво сако с цигарата.
- Не-е-е-е! Не съ-ъ-ъ-ъм! – тропна с крак Алиса – има го написано в една Книга...
- О! – възкликна Ем с коренно различна интонация – Да, вярно е, че има такава Книга... Нарича се „1814 начина да се самоубиеш”...
- Тази книга би се харесала на Све? - допусна Алиса.
- Не. Той вече не се вълнува от такива отживели модни течения – увери я Ем.
Настъпи кратко, изпълнено със софийско-пловдивска обич мълчание...
- И все пак защо не слезеш оттам?
- Ох, добре – промърмори Ем и се приземи до нея – сега доволна ли си?
- Не съвсем, както ти вече отбеляза... Хайде, ела да ти покажа!
- Ръкавиците ти са без пръсти. Защо?
- За да мога да отключвам Вратата на Вселената.
- А какво ще се случи ако не я отключиш?
- Реалността ще престане да съществува...
- Колко хубаво би било...
Алиса го хвана за ръка.
- Виждаш ли това Огледало?
- Да.
- Ще броиш ли с мен?
- Ами... ъ-ъ-ъ, добре...
Уверената нотка в гласа на Ем внезапно се изпари:
- Очите ти са решителни.
- Моите очи винаги са решителни.
- Думата „винаги” не съществува.
- Тогава да речем, че през значителна част от случващото-се-наоколо (защото и Времето не съществува), моите очи са решителни... Сега доволен ли си?
- Не съвсем, както вече отбелязах...
- Оne for sorrow...
- Тwo for joy...
- Тhree for a girl...
- Four for a boy…
- Five for silver…
- Six for gold…
- Seven for a secret, never to be told… - каза тя и премина от Другата Страна на Огледалото...