Кошмар...
Лепкава тъмнина.Изгубени хора.Огледало.Погледи,просещи от студеното стъкло,желание да върне поне за миг спомена за това,което са били някога,за това, което никога няма да се върне...
Тя протяга ръка към чашата...
По полу-прозрачната и кожа пълзи мрежа от разкъсни чувства,разбита любов,погубена вяра...Желанието да се откъснеш поне за миг от действителността,която ти причинява толкова много болка,може да бъде опасно...Постепенно се превръща в потребност,в своеобразно лъжливо спасение...Всеки има своята малка тайна,своята скрита причина да посегне към алкохола.След първата глътка тъгата се стапя някаде в нищото,сълзите се удавят в мътната течност,животът ти се струва по-хубав,притъпяват се сетивата ти,страхът,гневът и уморта изчезват,безчувствиетоте предпазва от тежкия дъх на деиствителността...Още една чаша...Още една забравена мъка...Докато в очите ти остане само изгарящата жажда.тя поглъща всичко друго-чувства,амбиции,вяра...
Чувстваш само парещата пустиня,в устата си и скърцащия пясък между зъбите.амбицията ти се ограничава с това да си намериш достатъчно от своето "спасение".
Вярваш единствено в звука от кубчето лед,звънтящо по ръба на чашата-твоята музика...
Вярваш в алкохолния делириум...А в същото време си мислиш,че си достатъчно силени можеш да отделиш от себе си малкото демонче,което иска още и още.Не забелязваш как се е превърнало в част от теб.
                                                                 *    *    *
Той гледа в огледалото невярващо, с потъмнял поглед.Диша хрипливо,а до него дими поредната цигара....Димът се е просмукал в дрехите му,в устните му,в кожата.А с тези устни вчера той целуна детето си, с тях му прошепна "Обичам те!..."
Много хора казват,че цигарите са порок.Не.По-скоро са потребност,отново родена от простичкото,но болезнено чувство на несигурност.Странно как тънката димна струйка те прави по-спокоен,по-уверен,докато в същото време бавно се просмуква в сърцето  и мислите...
                                                                 *    *    *
Той е още дете.Едва пристъпило в живота,когато го помитат разочарованието и тежкия дъх на живота.Той е още момче,"лопатките на гърба му са като непораснали криле" (Блага Димитрова). Но никога няма да отлети,защото тънката синкава мрежа от пробождания го приковава към земята и жестоко го притиска.По ръцете му личат безмълвните следи на бавното самоубийство.Изградило си е защитен рефлекс,преструва се,че не се интересува от никого и от нищо,а всъщност се страхува да свали маската си,за да не стане уязвимо...А така бавно се убива...
                                                                *    *    *
Събуждам се с вик.Слава богу,било е просто кошмар.
...А някаде навън,в тъмното се чува плач.