Анастасия
Каруцата спря на площадчето в непознато село. Като котенца, двете със сестра ми се притиснахме една в друга. Плашеше ни намръщеният човек, който говореше ядосано с мама и размахваше ръце като перки на вятърна мелница. Тя притискаше пръсти към лицето си и отстъпваше ту крачка напред, ту назад.
- Как да го направя, бате? - хлипаше тя. – Симо още не е изстинал в земята, ти ме пращаш при друг.
Мъжът заговори високо, сякаш се караше:
- Кой ще храни теб и двете деца? Нали виждаш, война е. Голям късмет имаш, че Сандо те иска още. И аз имам гърла у дома. Не мога да ти помогна, Анастасия.
- Бате... – проплака мама като пребита.
- Не можеш да промениш нищо. Отивай или си хващайте пътя.
Мама се обърна и ни погледна. Ние треперехме като осланени листа след преживяното предишните дни. Чакахме от нея спасение и тя избърса сълзите си.
Вървяхме към горния край на селото. Колко беше различно от родния Солун. Нямаше го шумния пазар, пълен със слънце и шарени сергии. Дали някога щяхме да се завърнем там? Мама водеше коня, превита на две, сякаш отивахме на заколение.
Спряхме пред измазана къща на два етажа, с висока ограда и големи прозорци. Вратата се отвори и се показа възрастен мъж. Висок, едър, с бяла като глухарче коса, приличащ на дядо. Пое повода от ръката на мама и ни изгледа пронизващо със сестра ми.
- Приготвил съм чисти дрехи в долната одая, тези ще ги запалим - нареди властно той.
Приближи се до мен и повдигна брадичката ми.
- И двете са ти одрали лицето, хубаво - усмихнат се обърна към мама.
Ръката му миришеше на сапун - топла, голяма, силна, и аз се притиснах в нея с доверие. Мъжът ме погали разсеяно и влезе в къщата.
Сложи на софрата хляб, сирене и суджуци. Ние, изгладнели като зверчета, започнахме да ядем лакомо с ръце. Мама ни гледаше, стиснала ръце пред лицето си и тихо припяваше, сякаш погребваше за втори път татко.
Така останахме да живеем при Сандо. Дните се изнизваха едни и същи, ние растяхме, мама побеляваше, само Сандо оставаше същият.
Понякога заварвах мама да се моли на колене в ъгъла пред опушената икона. Повтаряше едни и същи изречения и аз ги четях наизуст по устните ú:
- Не стига ли вече, Господи, вземи ме при тебе! Душата ми не издържа повече...
Когато бях малка, не схващах смисъла. Чудех се защо мама никога не беше доволна. Тя не седна нито веднъж с нас на софрата. Дояждаше ако нещо остане, ако не оставаше, пиеше вода с магданоз. През лятото остъргваше корите на дини и пъпеши с лъжица и това беше храната ú.
- Яж, булка, има за всички – подканваше я усмихнато Сандо, но тя отговаряше едва доловимо:
- На мен ми е сладко така.
Той никога не вдигна ръка да удари мен или мама. Бяхме нахранени, обути и защитени. Вечер обаче имаше странния навик да пие по кана вино и после да кара мама да разплита косата си. Сядаше на нисичко столче зад нея и я решеше със сребърен гребен. Ние стояхме и гледахме мълчаливо този повтарящ се ритуал, а мама стоеше със затворени очи, стиснала ръце и устни, сякаш я горяха с разтопено желязо.
Дълго време на разбирах защо тя не се усмихва, не пее както в малката ни къща в Солун, защо сутрин очите ú са подути от плач, а Сандо е усмихнат.
Когато се замомях, почнаха да ми просветват нещата. Тогава все по-често си спомнях как дойдохме тук и споменът гореше и мен. Въпреки пълния стомах исках да се върна у дома.
Една зима сестричката ми се разболя и умря. Мама побеля и стана някак още по-хубава. Сандо ú купуваше скъпи рокли, но тя не обличаше никоя. Ходеше с обикновена черна басма и по улицата не вдигаше поглед от пътя, а стискаше ръката ми като спасителен пояс.
Бях на шестнайсет, когато една вечер Сандо ни събра и съобщи, че ме искат за Бельо в долната махала. Хората бяха богати, но синът им ми беше противен. Заплаках, не исках да ставам жена на такива хора, но той остана непреклонен. Беше ни дал подслон и закрила, сега искаше да платим.
Няколко дни плакахме - и аз, и мама. Молехме го да не ме дава там. Сандо обаче не отстъпи.
Сутринта мама се молеше пак пред иконата:
- Една жертва не стига ли, Господи? Нямам за продаване дъщеря.
Прекръсти се и целуна три пъти пода пред Света Богородица.
Някаква надежда се прокрадна в сърцето ми. Спомних си как преди години бягахме от Солун и конят, подплашен от граната наблизо, се изправи на задни крака. Татко искаше да го хване за повода, да го укроти, но изплашеното животно го ритна в челото и татко заспа завинаги. Тогава мама извади жълтица, вързана в жълтата кърпа, плати погребението и продължихме към свободна България. Тя намери сили и остана да живее със старец, въпреки че бе още мокра пръстта на гроба на моя обичан баща. Мама щеше да ме спаси.
Успокоена, макар и разплакана, заспах вечерта.
Събуди ме суетнята на долния кат. Слязох сънена и видях много хора.
- Сандо е паднал по стълбите снощи - каза задъхано мама. – Облечи се, ще има работа по погребението.
Не исках да мисля нищо. Сандо вечер пиеше кана вино, може би предишната нощ е изпил повече, ядосан от сълзите ни с мама и през нощта се е хлъзнал по каменните стъпала.
Върнахме сватовете на Бельо. Мама се оправда с траура.
- Готви се да се завърнеш в Солун. Ще продадем всичко веднага щом минат третини.
- А ти къде ще отидеш? – попитах уплашено мама.
- В манастир - с някаква успокоеност в гласа каза тя.
Внучката сгъна пожълтелите листа и ги прибра в папката, която ú даде старата игуменка снощи. Последната страница на историята липсваше.
Камбаната удари вечерня и двете с мама се запътихме към параклиса на женския манастир. Мислехме едно и също, но никоя не посмя да го каже на глас.
Прекръстихме се и запалихме едновременно свещички за душата на монахинята-грешница Анастасия, принесла себе си в дар на Господ, избирайки да изчисти пътя на своята дъщеря с обич и смърт.
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Толкова истински, толкова разтърсващи са разказите ти, Илияна!!! ...
-
Оле много е тъжно и хубаво...
-
Добър разказ!
-
Илияна, дълго мислих какво да кажа под твоя разказ...
И накрая разбрах, че не искам нищо да казвам...
И аз съм майка. -
страшно съм впечатлена...
прочетох с възхищение, Илияна. -
Пронизващ сърцето разказ!Бъди все така неподправено чувствителна,бъди себе си!Специални поздрави и прегръдки!Ти си моя себап!
-
Една свещица - пътя да огрява...!
-
Адмирации!!!
-
Отново с удоволствие, че намерих един български писател и продължител на традицията...
-
Много ме докосна...понякога не мога да си представя, че има хора (или е имало), чиито живот е бил толкова труден...
-
най-сърдечни поздравления ! чета те с удоволствие, както като ученичка четях класиците ! Съжалявам, че няма по-висока оценка от 6!
-
С удоволствие чета твоето творчество, Илияна ! Поздрави!
Имаме общи емоции.Бих желал да се докоснеш до това:
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=168729 -
Огромно благодаря на всички за изказаните мнения. Усетили сте и идеята на разказа, и драмата на моята героиня.
Поздрави! -
Само една майка може така... Поздрави, Илияна!
-
Още щом прочетох заглавието и се сетих за "Песента на колелетата".
Много тъжен и много човешки разказ. Благодаря за удоволстието! -
Здравей, Ина! И аз запалих една свещица. С много обич за теб и твоите герои. Бъди!
-
Илияна,всеки твой разказ е дар от Бог.
Смисълът на живота,е да оставиш нещо след себе си,да твориш добро,но не и пренебрегвайки собствените си болки и страдания.Жените в миналото са били само обект на покупко-продажба, а без любов сърцето умира...Душата пресъхва... -
Добър разказ.
Доста подсказвателен и иносказателен. -
Инче, само творец като теб може да извае такива герои, които се помнят завинаги. Аз също ти благодаря за удоволствието да прочета този разказ.
-
Един себап не стига ли, Господи?
.................... -
Наистина е тъжно...
-
Много хубаво. И тъжно. Но твоите разкази са такива!
-
благодаря, Илияна!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
