Андре

       Аз съм Андре. Бях отраснал в много бедно семейство, с баща пълен неудачник и пияница, майка, която е негласна буква, страхлива и тиха женица, не смееща да се противопостави за нищо на баща ми. В двете стаи на малката ни къщичка  се помещаваха всичките ни вещи, състоящи се от маса, три разкривени стола, гардероб с провиснали врати, неработещ хладилник, скапана печка, спалня за родителите ми, а в другата стая  аз спях на раздрънкан диван. Щом се обърнех в него, той започваше да скърца и съскаше в тишината. Единственият ни телевизор работеше от време на време.

     Имахме крава и коза. Трябваше с мама  да се грижим за тях, защото с това се препитавахме. Живеехме в края на града, откъдето почваше гората и можехме  да извеждаме на паша животните.

     Ходех на училище и попивах всичко в главата си. Записвах малко неща в единствената си тетрадка, защото успявах да запомня всичко.

            Тогава забелязах и доста се учудих, че другите деца бяха твърде тъпи и не успяваха да се развиват толкова бързо както мен. А най – интересно беше, че започнах да предугаждам какво ще каже учителката още преди да си отвори устата. Сякаш влизах в главата й, разхождах се в мозъка й, знаех всичките й мисли… Зад сияйната й усмивка и бисерните й бели зъби имаше  нещо друго. Съучениците ми от класа нямаха и представа какво ставаше в главата й, но аз знаех…

     Понякога потръпвах, като разбирах как ненавижда всички деца, мисли ни за тайфа от мърльовци и с какво нетърпение чака да бие последния звънец за деня. Много исках да се изправя срещу тази даскалица, но не смеех, защото щяха да ме изключат от училището.

     Един ден тя  ме удари с жилавата си пръчка, защото аз не внимавах в час и бях задрямал по средата на урока. Засрамих се. Червенина плъзна по лицето ми. Идваше ми  да потъна вдън земя. Никой не знаеше, че ставам в ранни зори да доя  кравата, после да чистя обора, надве –натри да хапна нещо и да  хуквам за училище. След часовете да мъкна сено и все изникваше някоя работа.Беше ми дошло до гуша от  тежката работа и понякога бях уморен и каталясал за сън. Нищо чудно, че щом се постоплех на чина, очите ми се затваряха в сладка дрямка. Баща ми беше мързелив и ме използваше за всичко. А аз си траех, защото знаех, че няма да е вечно...

          Първо се стреснах, а после настръхнах щом пръчката изплющя по гърба ми.  Мислите ми закипяха. Щях да се оправя с даскалицата. Бях подкарал шестнадесетата си година, но бях едър на бой, а мускулите ми бяха  заякнали от баскетболния кош, окачен на едно дърво до дома ми. Тренирах усърдно всеки ден и бях доста точен при целенето в коша. Не бях лош, но бях й набрал злобата, така  че всичко бушуваше у мен като придошла пролетна река…

    Та  гледах с изумление даскалицата и се чудех с какво да си го върна.

            Не съм от хората, дето си оставят магарето в калта…Дааааа…Тогава реших да й изкарам ангелите и да я сащисам от страх. Копнеех да ми падне в ръчичките и да я смеля от бой…

     Ха-хаааа… А на другият ден да се появи с бинтове и лепенки по главата…а ние, всички в класа  да се сръчкваме и да се кикотим със смях…

      След училище се повъртях по улицата и изчаках госпожица Трей да си тръгне. Тя беше дребничка, метър и петдесет най-много, с пъргави ръце и крака, не беше дебела, не  повече от петдесетина килограма. Беше като някаква любопитна сврака, вреше се навсякъде, разпитваше за всичко, но най-много мразех жилава й пръчка, с която въдворяваше ред и дисциплина.

         Не знаех къде живее, но реших да я проследя. В зимния ден, плътна дрезгавина беше се спуснала  над покривите  и скоро щеше да стане тъмен мрак. Денят се стопи и вечерта настъпи бързо. Мастилено – черна. Непрогледна тъмнина. Студът режеше въздуха и нямаше хора по улиците. Мъгляви светлини от уличните лампи хвърляха тревожни погледи на някой закъснял минувач. Всички бързаха да се приберат около камините си на топло. Тогава падна и мъгла. С нож до я режеш. Нищо не се вижда, всичко стана  едно голямо черно петно. Идеална картина за моя план…

       Снишавах се, вървях в сенките на сградите, а очите ми шаваха напрегнати  да не я изпусна. Тя влезе в една бакалия, повъртя се вътре, а аз я следвах неотлъчно от осветения прозорец. После излезе, натоварена с огромна чанта с покупки и тръгна да върви. Беше навалял сняг и стъпките й хрущяха в тишината. Аз се прокрадвах зад нея. Вече си фантазирах, как ще я уплаша в тъмнотията…как ще я стисна за тънкото вратле…как ще забели очи … как ще реве отчаяна и ужасена…как ще я наредя без да разбере кой съм…

          Когато стигна до висока къща с побелял от снега двор, госпожица Трей се спря, остави чантата до портата и затърси ключ из джобовете на карираното си палто.Къщата си кротуваше и не се виждаше жива душа. Беше тъмно като в рог. Цялата улица беше потънала в тишина.Тъкмо се бях засилил зад нея, за да я тласна в снега, да я напердаша  и да й дам урок, когато външната врата се отвори с трясък и една тъмна сянка се блъсна в госпожица Трей…

       Тя изпищя, подхлъзна се на леда  и падна встрани до портата. Чантата с покупките й се разлетяха на всички страни. Аз както бях засилен  едва успях да стисна с две ръце сянката и се прекатурих върху нея. Усетих силен удар по крака си, но се извъртях и заудрях силни крошета по нечия глава. 

        Изправих се и подадох ръка на госпожица Трей. Тя се поколеба, поизтупа от снега, посъвзе се пусна лампата над вратата.

   Гледаше и не вярваше  на очите си ...

        Светлината  обля  една фигура, нахлузила черна скиорска шапка, гърчеща и хленчеща под мен. Успях да му прасна още един тупаник и да издърпам маската му.

      Младото изплашено лице на момче ме гледаше нахално насреща ми. От устата му излизаше ругатня, но аз го цапардосах и той замлъкна. От ръцете си беше изпуснал торба, с всичко що е успял да докопа от дома на госпожица Трей. 

              Тя се взря объркана и невиждаща в семейните бижута, които заискряха на светлината…

                   - Ооооо, Андре…ти…ти какво правиш тук? 

                Хлъцна от изненада. Беше пребледняла като платно. От самоуверената и нахакана госпожица нямаше и следа. Гледах една ужасена физиономия пред мен, потръпваща от страх...май си беше глътнала езика от страх...беше като едно дребно изплашено врабче... съжалих я ...

    Тя премигваше, а мен ме напуши смях...Едва се сдържах да не прихна... Получи си урока, макар че се пообъркаха нещата.

     Кимнах й.

      - Спокойно, госпожице Трейд! Всичко е наред...

              И  аз си замълчах…

                                           ... какво да кажа…

                                                        ...дълга история…планът ми беше друг…направо  отиде на кино…

                            Госпожица Трей набираше трескаво телефона на полицията, а аз се подхилквах …

                                           ...бях  доволен, че хванах крадеца…

                                             ...сторил бях добро…

                           …всяко зло за добро- така се обърнаха работите…на триста и шестдесет градуса…

                                                         …Хммм…и  вече не ме сърбяха дланите …