„Имам дом. Вярно, че е високо в планината, че е каменен и до него се стига трудно, но си е мой дом, съграден, облагороден и населен единствено от мен. А от днес и от металния ми съквартирант, който прие с равнодушие факта, че ще живее в каменна ниша, оградена от три страни с естествена скала. Фасадата съм я иззидал от плоски каменни плочи, споени с естествен хоросан от близкия пясъчник. Вътре е доста обширен дори за двама обитатели и е осветен от широк панорамен прозорец и врата. Пред своеобразната ми гарсониера се разстила широка и равна естествена тераса от която се простира вълшебната гледка на близките върхове, отделени от долината на река Стърна. Вътрешността на обиталището няма да я описвам. За нея ще стане дума по натам в повествованието. След като прокарам вода от близкото поточе ще съм напълно доволен и ще мога с пълно право да обява жилището си за моя крепост, в която ще се разпореждам както намеря за добре. На онези, които любопитстват ще им отговоря, че не бих се върнал в цивилизацията. Не и аз. Откакто се научих да оцелявам в дивата природа тя се превърна в мой дом. Хората с техните капризи, заблуди и отчаяния никога не започнаха да ми липсват. “

В края на един жежък ден през септември две фигури, по-скоро един човек и един антропоиден робот, който за по-голямо удобство ще наричаме Панайот си пробиват път през драките на камениста пътека, която ги отвежда на две хиляди метра надморска височина, където под един остър връх с формата на кучешки резец се къта скалиста тераса. От към отвесната скала терасата продължава в естествена каменна ниша, потънала в дълбините ѝ Нишата, преобразена от човека на каменен дом е защитена от три страни от стелите на скалата, така, че зимните ветрове трудно я достигат. От дясната ѝ страна се прокрадва бистро поточе, което никога не пресъхва. Именно него човекът с име Андрей смята да използва в своя дом за всякакви нужди. Съществото с метален отблясък на тялото, което крачи до човека носи на гърба си голям метален предмет и бърза пред задаващата се плазмена буря.

Заедно с овладяването силата на тъмната материя в атмосферата на Земята започна да се проявява и едно друго, странно и несрещано до този момент явление. Мощните синьо-виолетови езици на небесните изпразвания отгърмяваха с тътен, който съперничеше на най-мощните мълнии, с които си служеше олимпийския първенец Зевс в миналото. Физиката на бурите дадоха основание на хората да ги нарекат плазмени, защото дълго след тях атмосферата остава наситена с високо енергийни йони, осветяващи нощното небе с красиви отблясъци. Скептиците потърсиха причините в божията намеса след като човек овладя силата на тъмната материя. Но физиците разбираха добре природата на новото явление и започнаха усилено да я изучават и описват в дълги научни трактати.

Точно една такава мощна буря е подгонила нашите двама герои по стръмната планинска пътечка, като оня с металното тяло бърза по-видимо, загрижен за своята механична цялост. Често му се налага да спира, за да изчака човека, който явно отстъпва по бързина и пъргавост. За да бъдем напълно честни човекът не се трогва особено от отчаяните вопли на робота и не влага особено усърдие в действията си, сякаш изпитва до каква степен ще издържи изкуствената му психика.

- Що не ме понесеш и мене, Панайоте. Като гледам как си се препущил, тоя кютук на гърба хич не ти е достатъчен.
- Има ли нужда Андрей от помощ – обръща главата си Панайот към кретащия му спътник. Първият закон* е вграден дълбоко в ядрото му, още от най-ранните години на роботиката. По-скоро ще се остави да го оближе някоя плазмена мълния, отколкото да зареже спътника си. Андрей го знае добре и това е още една от причините да не си дава особено зор. Ще го изчака, на ръце ще го носи, ако трябва. Но никога няма да го изостави. Затова е създаден – Сензорите ми регистрират мощно плазмено поле, което след седем минути ще ни застигне от запад. Трябва да се скрием! – гласът му преминава почти в кресчендо.
- Ако ти кажа, ще пренебрегнеш ли Третия закон***? – не може да скрие иронията в гласа си Андрей.
- Андрей иска ли да го пренебрегна? Все пак това е ЗАКОН – натърти Панайот. И в неговия глас се прокрадват иронични нотки. Ученикът се учи бързо. Дали няма скоро да надмине учителя си, чуди се Андрей. Самообучението е една от най-върховите функции, която човека даде сравнително скоро на изкуствения интелект. Възможността да се поучава от грешките си, за да не ги допуска в бъдеще, да се усъвършенства и да постъпва все повече „разумно“ приближи роботите още повече до нас, хората. Остава им още една важна характеристика. Тогава няма да може да се различават от венците на природата, мисли си Андрей. Кога ли ще им бъде вградена и свободната воля, да взимат и изпълняват все по-сложни решения? Ако и това стане ще настане края на тоя свят. Само, че аз ще съм подготвен и няма да допусна да ме изненада някоя тенекия.

- Тогава ще се позова на Втория закон**, но ме интересува дали ще го престъпиш, готов ли си?
- Само ако това се налага от Първия, мога да пренебрегна Третия закон, приятелю – Андрей е готов да се закълне, че оцъкленото око му намига от металното лице.

Приятел. Тая тенекия наистина взе да си позволява много. Време е да му даде урок. Един добър урок винаги е болезнен, а наближаващата буря му дава удобен случай за това.

- Ох! Глезенът ми! – започва да се превива и имитира спъване от един озъбен камък на пътя си. Сяда на земята и започва шумно да пъшка. Машината реагира мигновено и се връща при спътника си – помогни ми! ооох...изкълчих си глезен, дано не съм скъсал някое сухожилие. Мамка му!

Виолетовите отблясъци се отразяват в метала на угриженото метално лице. За един кратък миг тялото му остана сковано, сякаш анализираше ситуацията. Въпреки, че изборът е ясен, сякаш се зачуди чий живот да избере. Своя механичен или биологичния на своя спътник. Навежда се и поема сгърченото му тяло с две ръце. Андрей усеща по движенията, че товара, неговия и на Грон генератора, му идва в повечко. Ставите изскърцват с няколко тоналности по-високо от обичайното и на гърдите му запремигва червена лампичка с надпис „Свръх товар“. Тръгва, но след няколко крачки спира. Сякаш понечва да го остави отново на калната пътечка.

- Да не си посмял да захвърлиш генератора! Така ще си изгниеш в някоя канавка като ти свърши калпавата батерия – ако ще го наказва, ще бъде както трябва. Дори, ако това ще му струва и неговото собствено здраве. В тоя момент лилавия език на една мълния облизва тялото на робота. Тътенът е ужасяващ. Това го кара да се втрещи и да замръзне сякаш е някоя древна ренесансова фигура, облечена в рицарски доспехи. Изпуска човека, който тупва болезнено на земята. Плазмената мълния го обгори и него, но робота послужи за заземление и това не позволи мощния заряд да причини нещо повече от огромен уплах върху Андрей. Сиянието освети околността като през деня, само дето пейзажът бе в лилаво и светлината сякаш идваше отдолу. Освободен от човешката тежест Панайот загуби равновесие и тупна назад, повлечен от тежестта на генератора върху гърба му.

- Мамка му – сега остава да мъкна тая непотребна тенекия до убежището – запъшка Андрей и се изправя, разтривайки натъртения си задник – Ами генератора… по дяволите!

______

* Първи закон на роботиката – „Роботът не може да навреди на човешко същество или чрез бездействие да причини вреда на човешко същество.“

** Втори закон на роботиката - „Роботът трябва да се подчинява на заповедите, получени от човешки същества, освен когато тези заповеди влизат в противоречие с Първия закон.“

** Трети закон на роботиката - „Роботът трябва да защитава съществуването си, освен когато това влиза в противоречие с Първия и с Втория закон.

следва продължение