На ъгъла на улиците "Републиканска" и "Трети март" се помещава малка антикварна книжарничка, която за познавачите беше необятна пещера със съкровища, а за лаиците - воняща на влага и мухъл дупка. Продавачът, когото всички наричаха Сократ, заради непрестанния си интерес към себепознание, имаше солидна подготовка по старогръцка литература, познаваше европейските и американски класици (някои дори четеше в оригинал). Ала това беше върха на айсберга на неговите знания, защото те не се изчерпваха с уменията на добър букинист, но и на ценител на древни предмети, нумизмат и въобще познавач на старинното. Идваха всякакви хора, едни носеха стари книги или вещи за оценка, а други - търсеха да открият нещо уникално и да го купят, ако могат. ,,Повечето предмети притежават сертификати за автентичност от експерти. Това е гаранция за тяхната оригиналност."- така успокояваше недоверчивите. Не обичаше клиентите му да си тръгват с празни ръце, но имаше принципи и със съмнителни личности не се занимаваше.    
     Най-доброто време за пазаруване в антиквариата беше понеделник. През почивните дни Сократ ходеше до столицата и си набавяше стока от доверен доставчик, който често му даваше част от предметите на лизинг. Познаваха се отдавна и работеха добре.  
    Първият понеделник на април се оказа топъл и слънчев. Кестените по търговската улица на Караново вече се раззелениха. Хубавото време и събуждащата се природа подканваха хората да излязат на разходка. Повечето минувачи, които отваряха вратата на антиквариата,  задаваха един и същ въпрос : " Ей, Сократе, донесе ли нещо ново от София? " А търговецът това и чакаше: " За вас имам старинни саби, часовници, пушки, пистолети, редки издания на класически произведения. Какво ще обичате? Знаете, че не обичам никого да връщам!"
    Сред върволицата от клиенти се набиваше на очи млада двойка. Те явно често посещаваха това място и знаеха какво търсят, защото не губеха време да оглеждат всичко. Момичето обожаваше да идва в книжарничката не само заради интереса към антиките, но имаше и чисто емоционална причина. Собственикът се отнасяше към нея с невероятно внимание и такт, които я караха да се чувства като у дома си. Някога се съмняваше в неговата искреност и почтеност, но с времето се убеди, че не беше някакъв застарял плешив сваляч. А пък щом я погледнеше с топлите си черни очи, усещаше сякаш бащинска обич.
   - Как сте, млади хора? - антикварят забеляза новодошлите.
   - Добре сме, Сократе. А при теб нещо ново? - младежът се усмихна, докато задаваше въпроса.
   - Арабска кама с инкрустрации от десети век, сребърна табакера от деветнайсти век и първо издание на "Отнесени от вихъра" - продавачът изговори това без да се замисли, явно днес беше потренирал добре.
   - Може ли да видим книгата, Сократе? - девойката се пооживи след като чу последните думи на антикваря.  
   - За теб винаги, мила Тони - той се усмихна, свали книгата от рафта зад него и я подаде.
    - Уау-у-у! Това е любимата ми книга! Много добре запазена за своите сто години. А каква е цената? - Сократ я погледна с топлота, но тъговецът в него заговори.
   - Изданието е много рядко и ценно, едва ли са останали повече от десетина екземпляра. Това естествено вдига цената - две хиляди лева, но за теб ще направя изключение и ще сваля на хиляда и петстотин.
   - Е-е-е, благодаря за жеста, ама и цената си я бива - усмивката изчезна от лицето на момичето, докато каза това. - Все пак ще попитам тате.  
     Двойката излезе навън и докато се затваряше вратата на магазинчето след тях прозвуча звън на камбанка. " Странно, но при влизането не я чух? Нова ще е....." - помисли младежът. Девойката извади телефона си от чантата и набра някакъв номер. След кратък разговор затвори и каза:
  - Боб, татко категорично отказа да даде пари за книгата. Според него продавачът бил голям мошеник и никога не би му дал и стотинка. А аз, докато завърша университета, ще го докарам до просяшка тояга. Жалко! Щеше да бъде чудесен подарък за рождения ми ден.
  - Много ли я искаш, Тони? - момчето погледна към нея, а тя кимна утърдително. - Нали казват, че ако силно желаеш нещо, то може да се сбъдне.
  - Да бе, да! До Великден има време, а Коледата мина отдавна........- момичето прокара пръсти през дългите си коси, след това хвана приятеля си под ръка и продължиха бавно по "Републиканска".   
     На другия ден пролетта показа променливия си характер. Нямаше и помен от вчерашното слънце. Небето беше натежало от мрачно-сиви облаци. Дъждът рукна изведнъж и за кратко време превърна улиците във ,,венециански канали". Не спря през целия ден да лъска усърдно асфалта и покривите на сградите, допълвайки тягостната картина. Казано по-иначе: в такова време на човек му идваше да не става въобще от леглото.
       Надвечер вратата на антикварната книжарница се отвори, камбанката звънна и извести за поредния посетител.
    - О, Боби! Какво те води в това дъждовно време?  
    - Здравей, Сократе! - момчето подпря до стената мокрия си чадър и внимателно сложи пред търговеца калъф за китара. - Преди да ти покажа какво съм донесъл, искам да се спазарим. Вчера моята приятелка хареса тук "Отнесени от вихъра". Искам аз да я взема, но не с пари в брой, а да направим бартер с една от любимите китари на Емил Димитров, подписана с негов автограф.  
   - Откъде се сдоби с тази уникална вещ? - Сократ отвори калъфа и бавно заоглежда инструмента. Беше в отлично състояние и лесно можеше да вземе за него от 1000 -1200 лева, а от колекционер до 3000 лева.
    - Подарък е на майка ми, която го лекувала в болницата след някакво натравяне. След това в знак на благодарност и подари инструмента и го подписа: " На д-р Халачева с уважение и благодарност. Нека връща здравето и усмивките на всичките си пациенти, както се случи с мен. И отдолу автограф.
   - Колко интересно! - търговецът видимо се впечатли, защото бе сигурен, че историята ще покачи цената. Все пак реши да си изиграе картите. - Ако направим трампата може да се окажа вътре с 200 - 300 лева. А сам разбираш, че не мога да си позволя това.
   - Няма да си вътре, човече! Споко! Без особени усилия ще измъкнеш 1500 -2000 лева. - младежът си беше подготвил домашното и Сократ интуитивно реши, че трябва да приеме сделката. Така и двамата щяха да спечелят. Единият би получил скъпоценната книга, а другият - бърза печалба.
   - Сигурно много държиш на нея? - въпросът беше доста личен, но Боби не се притесни, а кимна утвърдително. - Твоята приятелка е голяма късметлийка, че те има. - доволен от успеха Сократ не спираше да бъбри. - Ама си я бива, красива и умна, твърде рядка комбинация - а наум добави: " Същата като майка си на младини!" - Напомня ми за едно бивше гадже от младежките години. Тя ме отвори за изкуството. Рисуваше много добре, имаше големи познания за най-големите български и световни майстори на четката. С нея по цели дни обикаляхме из художествени галерии, антикварни магазинчета, клубове и къде ли не. Обичахме се много, но накрая тя ме притисна да избирам. Между брака и раздялата. А аз не бях готов все още, току-що завършил университета, без работа и без пари....После съжалявах, но нищо на този свят не се връща. Тя намери своето щастие с друг, а пък аз - с книжарницата. - докато говореше очите му помръкнаха.  
   - А защо ти постави този ултиматум? Нали се разбирахте добре? - младежът намери пукнатина в историята.
Сократ го погледна изпитателно, сякаш искаше да прочете мислите му. Довери се на интуицията, която никога не го беше лъгала и продължи почти шепнешком:
  - Искам да запазиш това, което ще чуеш в тайна. Не го казвай на никого! - получи одобрително кимване. - Тя беше бременна и трябваше да реша, дали да се оженим или всеки да поеме пътя си. Аз желаех да направи аборт, но тя отказа. Разделихме се без драми, но и до днес съжалявам за решението си. Омъжи се набързо и след няколко месеца роди момиче.
   - Значи имаш дъщеря, а виждал ли си я? - думите на момчето увиснаха във въздуха, защото влязоха клиенти и разговорът трябваше да приключи.
      Антония и Боян се видяха на любимото им място в градския парк - една пейка, закътана сред дървета и храсти. "Нашето гнездо", както обичаше да го нарича младежът. Прегърнаха се така бурно, сякаш години ги деляха от последната им среща. После се целунаха.

- Мила, заповядай. Това е за теб. - поднесе в ръцете й красив букет от двадесет и три червени рози.
   - У-а-у, Боб! -изненадата се изписа на лицето. Никой досега не е правил това за мен. – след това й подаде торбичка с подарък. Вътре имаше красиво опакована вещ с розова панделка. Тони още не се бе окопитила от огромния букет, когато последва и втората изненада.  
   - Благодаря, Боб! Какво си ми взел? - докато говореше набързо го разопакова и изпищя от радост. - Купил си за мен "Отнесени от вихъра-а-а"?

   - Нали много я искаше...- не можа да продължи, защото беше прекъснат от нейната импулсивна целувка.
    - Обичам те, Боб! - шепнеше в ухото му и го притискаше силно в прегръдката си. А в това време момчето притворило очи се наслаждаваше на мига.
    - Аз също, Тони, но не ме задушавай, все още, моля те! Надявам се да видя и други такива целувки. - неговите шеги винаги я разсмиваха. Така стана и сега. Смехът й, ясен и звънлив се изви над дърветата, а после отекна сред вечерната тишина.
   - Целувки - да, но само с мен. Как да приема тази книга? Толкова е скъпа. Откъде намери толкова пари? Не си я откраднал, нали? - докато бърбореше, ръкомахаше със свободната си ръка като диригент.
   - Споко, направих трампа. Китарата на Емил Димитров за нея - той каза съвсем спокойно това, сякаш нищо не се е случило.  
   - Каквооо? Дал си вашата гордост за мееен?! - едновремено в душата й се бореха вина и гордост.
   - Ха-ха! Гордостта си ми е тук,... както се вижда - младежът посочи към нея.
   - Е, хей! Да, гордостта ти е тук, ама китарата я няма - очите й преливаха от щастие като дете получило дългоочаквана играчка.
   - Това е просто вещ. Колкото и да струва не може да се сравни с днешния невероятен спомен, нали? - Боян на свой ред я прегърна и целуна. А тя си помисли -"Какво повече мога да искам за един ден? - след малко продължи."
   - Все пак, Боб, много е скъпа, чувствам се неудобно. Кой знай какво ще си помислят нашите?  - и леко по детски се нацупи. Разтвори книгата и видя, че първата страница е леко слепена. Внимателно я разгърна и прочете надпис с изключителен краснопис: " Бъди уверена, че си открила истинската любов, а не някаква химера, както, Скарлет О' Хара! На моята обична съпруга Антония Маджарова".
    - Дааа, очаквах, че може да кажеш точно това. Затова моята стратегия включва още една изненада - трета...- думите му увиснаха във въздуха след като забеляза нейното изопнато от учудване лице.
       Тони толкова се шокира от прочетеното, че за няколко мига не чуваше нищо. "Гледай ти, вече съм станала съпруга, а без да знам това?- погледът й се премести на следващия ред - 20 март 1953 година. - Рождения ден на баба ми, значи това е нейната открадната книга?! Ама и дядо, колко хубаво го е написал.-момичето притисна подаръка до гърдите си."
    - Чакай, чакай......Виж това тук, Боб! - и му показа надписа. Тази книга е била собственост на баба ми Антония, преди да я откраднат преди повече от двадесет години. Как ще се зарадва, като я види.
    - Невероятно, странно нещо е живота - младежът с искрено удивление оглеждаше красивите букви. В природата нищо не се губи ... просто си сменя притежателя. Ха-ха - когато се смееше ставаше още по-хубав, защото се сдобиваше с две трапчинки на бузите. - И накрая, някой ден се връща при истинския собственик.
     - А каква е третата изненада? Какво ще има още? Чувствам се като дете на Коледа - момичето трептеше от радостна възбуда.
     - Ех, толкова си любопитна, че би разглобила паве, за да видиш какво има вътре.  
     - Чак пък паве? Та каква беше изненадата? - настойчивостта й трябваше най-после да се възнагради.
          Боби клекна пред нея на едно коляно, протегна се и хвана ръката й. - Антония Маджарова, съгласна ли си да се омъжиш за мен и да ме направиш най-щастливия човек на земята? - докато говореше младежът не откъсваше от нея очи, изпълнени с любов и доброта. Беше сериозен, както никога.
     - Почакай! Да го направим, както трябва - момичето се наведе и взе от земята една бирена капачка, отстрани пласмасовата дръжчица, превръщайки я в пръстен. Подаде ръка, за да сложи приятелят й импровизирания пръстен. След това без да се колебае го хвана и изправи. - Да, Боб! Съгласна съм да те направя най-щастливия човек на земята!  
       Без да осъзнават те бяха открили най-ценната антика на този свят- сродната душа, с която да преминат заедно през всички красиви мигове, правещи живота толкова желан и неповторим.Тръгнаха бавно да се прибират като се държаха за ръце и се целуваха. Уличната лампа, край която вървяха, едва мъждукаше. Тя удължаваше и изкривяваше сенките им, като ги превръщаше в призраци на нощта. Двамата влюбени изобщо не забелязаха това, загледани напред към огрения от десетки светлини площад.