Аре карай бе, цървул
Или как да оцелеем в маршрутката
Делник. Сутрин. София. Всеки бърза нанякъде, бяга по задачки, чуди се как и къде да се набута. Вдигам ръка с надеждата, че шофьорът на маршрутката ме е видял. Спира. Ох, мамооооо, пълно е. Нищоооо, има място и аз мен, все пак колкото повече (хора), толкова повече (кинти). Намирам място за всичките си четири крайника и доволен затварям вратата. Подавам парите и очаквам ресто... вместо това получавам силен тласък назад. Явно шофьорът има по-важни задачки от това да ми даде заветните 50 стотинки. Нищо, вече дори не ми пука за тях, надпреварата започва. Но, удивително, някъде между смяната на скоростите, пускането на аварийните светлини и говоренето по мобилния телефон, получавам рестото. Билетчетата явно са на самообслужване. Има-няма десетина бройки, оставени на таблото чакат някой да ги вземе, но уви, явно хората са прекалено заети да се чудят къде да си сложат ръцете и краката. „Прекрасно, поне се движим” – мисля си аз и се усещам, ...