Аре карай бе, цървул

Или как да оцелеем в маршрутката

Делник. Сутрин. София. Всеки бърза нанякъде, бяга по задачки, чуди се как и къде да се набута. Вдигам ръка с надеждата, че шофьорът на маршрутката ме е видял. Спира. Ох, мамооооо, пълно е. Нищоооо, има място и аз мен, все пак колкото повече (хора), толкова повече (кинти). Намирам място за всичките си четири крайника и доволен затварям вратата. Подавам парите и очаквам ресто... вместо това получавам силен тласък назад. Явно шофьорът има по-важни задачки от това да ми даде заветните 50 стотинки. Нищо, вече дори не ми пука за тях, надпреварата започва. Но, удивително, някъде между смяната на скоростите, пускането на аварийните светлини и говоренето по мобилния телефон, получавам рестото. Билетчетата явно са на самообслужване. Има-няма десетина бройки, оставени на таблото чакат някой да ги вземе, но уви, явно хората са прекалено заети да се чудят къде да си сложат ръцете и краката. „Прекрасно, поне се движим” – мисля си аз и се усещам, че съм се облегнал на вратата... „Хм, няма повече място, никой няма да се качва, пък който ще слиза, ще мине през мен и ще го видя.” Преди да си довърша мисълта вратата се отваря, а поредният желаещ да се качи на влакчето на ужасите с полуусмивка ми съобщава, че е чукнал, но явно не съм чул. „Добре, още един човек и вече няма да има кой къде да се качва, ще е малко по-спокойно” - опитвам се да си внуша.

            След няма и минута, две прекалено досадни бабки с едвам доловим глас се „провикват”: „Ей, тука, тука трябва да слезнем.” Разбира се, в шумотевицата от клаксони, радио-предавания, говоренето на шофьора по телефона и всички други звуци, явно никой не ги чува. След още една псувня време досадните бабки пак, този път решени, че трябва да слезнат, си пробиват път с лакти между горките пътници. Вече почти до ухото на шофьора, едната казва: „Тук трябва да слезна... или не... още е рано... ето, тук. Айде, слизаме.” Успокоен, че тълпата е намаляла с двама... или може би трима, се отпускам на стъклото. Тук е мястото да кажа, че по принцип „убивам” времето с музика, но този път реших, че времето ще мине по-бързо, ако слушам какво става около мен. Но какво точно да слушам, има толкова много неща около мен. Детската градина на последните седалки създава прекрасен фон, докато двете наконтени шунти до мен задават тона на ситуацията.

            Така, облегнат на стъклото, продължавам стремежа си да оцелея в джунглата от ръце, крака, чанти, чадъри и други стърчащи, животозастрашаващи предмети. Почти унесен от разговора на „мацките”, включващ всякакви теми от злободневието, включително и последните клюки около Иван, Драган, Петкан и Стоян, модата тази пролет и цените на новите парфюми на световните звезди, ококорвам очи, събуден от най-силната миризма, способна да събуди дори и три пъти умрялата котка, прегазена от някой бесен шофьор. Мдаааа, все пак сме в маршрутката, време беше някой да си „излее душата”. Може би нямаше да ми стане лошо, ако комбинацията от смрад, кандилкане и цигарите на шофьора не беше подсилена и от нечий автършейв.

            В следващите 5-10 минути станах свидетел на две ПТП-та (просташко-тъпанарски произшествия), едно задръстване, няколко инфарктни ситуации с главни участници „милите” пешеходци над 70-годишна възраст, два много кратки чата между, разминаващи се колеги-водачи и като за капак - състезание между други двама.

            В крайна сметка се успокоих – наближаваше краят на пътуването ми, вече бях седнал почти удобно на малкото детско столче до седалката на водача и предвкусвах слизането си. Е да, ама не – ремонтни работи, моля заобиколете през кварталните улички, направете две-три обиколки на този блок и спрете от другата му страна. Така, 10 минути след плануваното ми слизане, най-накрая успях да се добера до врата, да дръпна ръчката и почти като холивудски каскадьор да скоча от все още движещото се превозно средство, преди шофьорът да завие рязко, без мигач, засичайки поредната кола. „УРА! ЖИВ СЪМ! – мисля си аз. – Да се прибирам преди още нещо да е станало.” Закрачвам бодро и на ум се питам дали да целуна земята. Аз оцелях още едно пътуване в маршрутката.