Аре стига, бе! - 11

  Както и да е!

  Наближих болничната стая и тъкмо да влезна вътре дочувам:

  – Госпожа... госпожа, моля за вниманието Ви!

  Обърнах се и видях един мъж да ме приближава. Бе облечен в сив костюм. Кафявата му вратовръзка – въобще не се връзваше нито на сивото сако, нито на жълтеникавата му риза. Косата му бе посивяла, дълга и сресана назад. Лицето му бе приятно. Имаше умни очи и цялото му поведение излъчваше интелигентност и енергия. Не разбрах каква е причината за повика му, но се спрях.

  Загледах го.

  Да, имаше красиво лице и приятна усмивка но не и мъжка съблазнителност.

  Той видя, че го заглеждам и разтегна устните си в още по-широка усмивка.

– Кажете, господине – отвръщам учтиво и взимам в ръка подадената ми от него визитна картичка.

  – Аз съм адвокат и се занимавам с дела по обезщетения при трудови злополуки и изплащане на обезщетения при настъпили увреждания на пътници в Градския транспорт. Пострадалите пътници в обществения превоз имат право да получат застрахователно обезщетение в случай на смърт и трайна загуба на трудоспособност. От застраховките могат да се възползват и пътниците в тролеи. Обезщетение може да се получи при временна загуба на трудоспособност, при продължително физическо увреждане и за покриване на медицинските разходи до първите деветдесет дни в размер...  до петдесет хиляди лева – изрецитира той.

Последната цифра „погали” слуха ми.

  – Искате да кажете – отвръщам аз, – че на мен сега, както ми е лошо... ми се полага тази компенсация?

  – Да! Столична компания за градски транспорт е застраховала пътниците си в едно ЗПАД за временна загуба на трудоспособност, за продължително физическо увреждане и за частично покриване на медицински разноски. Всеки редовен пътник от средствата за обществен превоз получава застраховка “Злополука” при закупуването на билет или карта и съответно при използването им.

  – Аз си дупчих билет... редовен пътник бях! – отговарям и двамата бавно приближаваме болничната стая.

  Влезнахме вътре. Доближих леглото. Дъщеря ми се бе облегнала на перваза на прозореца.

  Отвори учудена широко очи.

  – Ох, лошо ми е... главата ми се върти. Трябва да получа обезщетение от петдесет хиляди лева от Градския транспорт – бавно казвам и намигвам с едното око на Диана.

  Хитрушлето, като че ли се досети, че играя и се спусна към мен. Хвана ми ръката.

  – Мамо, полегни си! – обръща поглед към господина със сивия костюм и го запитва:    

  – Вие кой сте?

  – Аз съм адвокат на госпожата... ако ме наеме!?

  – Да, да... съгласна съм – отвръщам аз и полегвам театрално на възглавницата. – Трябва ли да накарам и някой доктор да констатира с документи, че ми е... тооооолкова лошо.

  – Не би било във ваша вреда. За да може да отидем в съда на бързо производство с Общината и до две, три седмици да получите част от парите – учтиво отговаря той.

  – Имате ги! Ах, колко ми се вие свят... имам комоцио – отсичам аз убедително защото преди минута видях в коридора на отделението съученика си Николай с лекарска престилка.

  О, Боже!

  Ще излезе, че каръците ми свършиха.

  Както и да е!

  Казахме си довиждане с адвоката, после се разцелувахме и с Дианчето. Разбрахме се утре сутринта в дванадесет часа да дойде да ме прибере след като ме изпишат.

  Аз имах тук работа за вършене.

  Дано, Николай да е нощна смяна! Навита съм му – още откогато играеше във волейболния отбор на училището. Ходеше с Люси от нашия клас и тя разправяше колко добре се бил целувал. Ах, как и завиждах тогава... ах, как и завиждах! Сега, Ники ми е паднал и аз няма да пропусна шанса да пофлиртувам с него.

  Не, няма!

  Изведнъж смартфонът ми иззвъня. Погледнах екрана. Беше Стефи, приятелката ми.

  – Мила, радвам се да те чуя...

  Не довърших защото последваха приятни и заслужени упреци от рода на: „Изкара ни ангелите!”, „Защо не се обади, че си в съзнание?”

  Извиних й се, тя омекна и продължихме да си говорим.

  Неусетно минаха десет минути и естествено, че разговорът се насочи... накъде!? Обсъждане на мъжете естествено.

  – Какво да правя, този моичкият беше хубав, ама се оказа гнила ябълка. Нали знаеш, Стефи, че само прасетата ядат хубавите ябълки?

  – Мими, – отвръща ми с развълнуван глас в слушалката – просто подбирай мъжете като слушаш сърцето си, а не гледай колко пари имат или колко... той е настойчив в ухажването и дали е напомпан с мускули. Тези мъже не могат да ти покажат друго – освен живот в мъки след това. Никой богат мъж, без любов към теб, не би те уважавал като равна та да не хойка и изневерява... и да не те смени някога. Ами... гонещият кавалер? И той не е нищо друго освен актьор който играе и опитва игрички за да те свали. Да не говорим за напомпания нарцис – той за друго освен да мисли само за себе си и външния си вид... не може.

  – Ох, – отвръщам ù аз. – Къде блеех като се омъжих? Взех си такъв който пиеше, посягал ми е няколко пъти. Сигурно е чукал и други мацки. Обаче, аз мислех че той ще се оправи! Един мъж, както и една жена, не се оправят...

  – Така е, – прекъсва ме Стефи. – Ако жената е била дашна, тя си остава с дашен манталитет, ако мъжът пийва и ти посяга инцидентно още в началото на брака... вгорчен ти е животът нататък. Но... ти, Мими, седеше и мазохистично страдаше и чак сега ми се жалваш.

  – Срам ме беше... щяхте да ми се подигравате.

  – Разводът е спасението! – посъветва ме тя.

  Достраша ме от това което чух и реших да сложа край на разговора. Пожелах ù приятна вечер и натиснах бутона на смартфона ми за край на разговора.

  О, Боже!

  Имам работа за вършене.

  Трябва да открия Николай; да ме изкара мноооо...го болна и да се опитам да го поканя на кафе.

  Вечерта прекарах в лежане и релаксиране.

  Все пак бях зле!?

  Към двадесет и два часа излезнах от болничната стая, приближих рецепцията, където имаше дежурни сестри и попитах за Николай.

  Една от тях ми отговори, че в момента е в дежурния лекарски кабинет.

  Упътих се натам като преди това предвидливо сложих - червено червило, малко ненатрапчив грим и спирала.

  Скоро я наближих и изведнъж вратата се отвори...

  – Готиното Миме! – възкликва той излизайки отвътре. – Какво правиш тук?

  – Ники, здравей! – бавно отговарям. – Пострадах много лошо в един тролей.

  – С каква диагноза си?

  – Уф... не знам, но съм много зле.

  В порядъка на една минута му обясних всичко. За обезщетението също.

  – Като те прегледам... със сигурност ще открия и още травми по тялото ти – намигва ми с око той.

  Загледах го.

  Красив мъж.

  Очите му, сиви на цвят, излъчваха увереност. Лицето му бе спокойно и гладко обръснато. Престилката му беше перфектно изгладена. Отдолу, якичката на бялата му блуза блестеше от белота и като че ли бе колосана.

  – Женен ли си? – не се стърпявам и го питам.

  Кимна ми с глава.

  Приличаше на гледан и обичан мъж.

  „Аре стига, бе! Той ме помни и спомена името ми... Женен и красив. Красив... ама женен! Защо все на мен ще се случи!? Такъв си... но аз съм Готиното Миме.

  Загледах го пак.

  Боже, искам те...

***

 © Сър Димитри 2015

  © Copyright