Аре стига, бе! - 3

Аре стига, бе! - 3

  Както и да е! Доближих масата.

  – Аре стига, бе! Много ми е интересно кой пръв ще ви застреля... дали аз или мъжът ти Криси? – изкрещявам в лицето й.

  И двамата мълчаха. Съпругът ми пусна ръката й. Посъвзе се малко. Явно му дойде самочувствието защото високо извика: 

  – Миме! Не е това което изглежда...

  – На обществено място така се прави! – поглеждам учудените очи на Криси. – Моят Муньо, ти гали ръчичката, а на друго място в някой хотел сигурно и кльощавия задник ти докосва...

  – Скккъпа... – заекна мойчкия – аз...

  Съгледах чантата й "Луи Вюитон" оставената на ръба на масата.

  Грабнах я с дясната ръка и започнах да налагам мъжа си по главата. Той вдигна ръце и се опита да я закрие.

  Сутрин в мола няма много клиенти.

  – Аре стига, бе! Откъде изведнъж се събрахте толкова зяпачи?

  Наобиколиха ни.

  Гледката си заслужаваше.

  – Охрана... – извика плахо един от тях.

  Те гледат как налагам с чантата, а той крие главата си с две ръце.

  "Ще я скъсам тази чанта. Мразя я".

  Започнах и да удрям по желязната облегалка на стола. Катарамата на закопчалката се откъсна. Продължих настървено да удрям и дръжката след секунди се оказа в ръката ми. Чантата изхвърча настрани и от нея се разпиляха гримове, моливи и мойте две сини двайсетарки.

  – Кифло, това е мое! – наведох се и ги взех.

  "Аре стига, бе! Пари назаем й дадох и затова не можах да си платя водата. Сега краде и мъжа ми."

  Хвърлих злобно дръжката през перилата на етажа и тя полетя надолу към партера.

  Олекна ми.

 – Скъса ми чантата... – изрева Кристина. – Веднага да ми платиш две хиляди евро!

  – Две хиляди... какво!? – отвръщам аз и я поглеждам толкова злобно, че тя седна отново на стола. – Моя Муньо, да ти плати чантата.

  Съпругът ми с длан започна да разтърква темето си.

  Явно го болеше.

 Криси го изгледа със сините си очи. Протегна ръка, но не да погали наранената му глава, а към разпилялата се чанта на пода.

  – А... ти, да не си посмял да се върнеш вкъщи! – погледнах злобно към съпруга си. – Дрехите ще те чакат пред вратата.

  Обърнах им гръб и с бързи крачки се отправих към стълбите.

  Стигнах изхода на мола.

  – Госпожо... госпожо! – дочувам настойчив мъжки глас след себе си. – Трябва да ви спра! Има оплакване за насилие от клиентка на нашия търговски център.

  Един охранител на мола, облечен с бяла риза и тъмносин панталон, застана пред мен. Препречи ми пътя към въртящата се врата на изхода.

  Огледах го. Млад и интелигентен ми се стори.

  – Ти какво би направил, ако това беше твоята съпруга... – той вдигна двете си ръце във въздуха и поклати с глава. Разбрах, че не е женен. – ... приятелка?

  Кимна с глава и ме попита:

  – Този там, дето го налагахте... е съпругът Ви?

  Досрамя ме от думите които щях да произнеса.

  – Да! Моят неверен... – не продължих и наведох глава.

  – Не съм ви настигнал... и не съм ви виждал. Приятен ден! – учтиво каза охранителят.

  Заобиколи ме и застана с гръб към мен. Кръстоса ръце пред гърдите си.

  Изведнъж почувствах у този мъж силата и решителността да ме защити ако някой друг ме бе последвал.

  Излезнах навън.

  "Аре стига, бе! Пожелах си преди минути да спрат каръците. Нищо! За да се оправи нещо, първо трябва да се развали".

  О, Боже!

  Една мисъл преряза съзнанието ми. Как ще кажа на дъщеря ми...

  Погледът ми се замъгли. Отнякъде се появиха и сълзи в очите ми. Стекоха се по бузите и стигнаха брадичката ми. Извадих ароматна кърпичка от дамската си чанта и нежно ги попих.

  Както и да е! Млада и красива съм.

  Загледах минувачите.

  – Аре стига, бе! Отново трябва да кажа здравейте на хубавите и богати мъже.

***

© Сър Димитри 2015

© Copyright