Арогантното му Аз го качи на скапания автобус, така както го свали и от полета. Шест и половина часовият му дом е тесен, но ще я намести до себе си. Тя го прави завършен клоун и той не може да рискува да я хвърли между бурканите, лекциите и чувствата, които пътниците са изоставили в багажното отделение. Те виждат само точка Б, разсейвайки се с естрадната българска музика, пусната от чичкото с червената риза, със самотната жена, с шофьор заместник, с мустак като охранена персийска котка и голям потен волан. Арогантното му Аз обаче, вижда всичките азбуки на света във всичките възможни разклонения на главният път. Жаден е! Иска да разбере, дали това е той. Там някъде може да е всичко това, което чака да види и живее, за да доживее да види, а те нека мислят само за изстиналата вечеря и затъжилият се за тях, дом. Винаги ги е презирал за малките им мечти, но и е черпил от този гняв, за да има повече въздух, с който да надува балона на своите големи и необщоприети стремежи. Ще си остане странен за тях. Винаги ще сочат с пръст, но тя го прави сляп за заобикалящата го елементарност, на хората. Двамата имат една цел - заслужената трибуна, с която да отворят душите и очите на хората. Той и тя не могат да повярват, че е възможно да са толкова глупави, колкото изглеждат. Трябва да има начин да прогледнат. Автобусът спира. Пристигнаха неусетно, докато ви разказвам. Как тече времето само. Арогантното му Аз казва "Чао!" на пътниците, безмълвно. Казва го и на чичкото с червената риза, със самотната жена, с шофьор заместник, с мустак като охранена персийска котка и голям потен волан, но с думи. Той поне го заслужава. Май е най-истинският човек там. И така двамата с нея, носейки се друг другиго, изчезват във варненската мъгла, за да се насладят на усамотението, което ги чака за една седмица...