Май все още не съм споделила как точно се сдобихме с новата кола. То нова, нова... втора ръка си е, ама за нас с милото си е нова, така че...

Та решихме значи да сменяме возилото, събрахме там някакви пари и... се видяхме в приключение. За начало, систематизирахме изискванията си. Да е в движение (по очевидни причини), да харчи по-малко от ГАЗ-ката на брат ми например, по възможност да е с редовни документи, защото и двамата сме твърде неорганизирани, за да оправим това в рамките на един месец, да не мирише на кози, овце и друг някакъв добитък в багажника или в купето, да няма самонастанили се мишоци и/или влечуги (случва се по-често, отколкото допускате)... и най-вече да е евтина като да се вместим в бюджета, ама, ако може, и да остане някой лев за почерпката после. С две думи, сложна работа. Като се замислиш, май по-лесно е да се спънеш в заровено имане, отколкото да намериш такава кола във Видин. Тук даже ръчните колички на втора ръка сигурно държат цена от хилядарка нагоре, пък за лека кола... Три и више... Всеки продава, а не знам дали някой купува. По мои наблюдения, заформил се е някакъв омагьосан кръг – аз купувам от този, той – от трети, онзи – от четвърти, а четвъртият – от мен. И така просто си менкаме возилата, докато накрая пак моя таралясник си е при мен, ама вече на тройна и четворна цена. Чиста работа! Ей така се прави бизнеса!

С милото мислихме, мислихме, пък решихме – ще ходим в Монтана. Справката в интернет показваше, че там цените са къде-къде „по-български”, а колите – явно по-качествени. Свирнахме на брат ми да се включи в акцията (щото иначе няма с какво да стигнем до там), седнахме в „Лада”-та и...

-                      Карай в Монтана на улица „Тимок”! – нареди милото с тон, за който дори генерал Патън би му завидял.

Брат ми примигна леко смутено, пък си замълча. Сигурно реши да степенува задачите – първо да се доберем до Монтана, пък там ще мислим как да открием заветната улица „Тимок”. Дето се вика, с питане до Цариград се стига.

Е, до Цариград може, ама се оказа, че до улица „Тимок” не съвсем. `Щото в бившия окръжен и настоящ областен град към десетина души питахме и улицата така и не намерихме. За сметка на това открихме улиците „Янтра”, „Марица” и още няколко други, все на реки кръстени. Явно тук си падаха по реките. Май само улица „Мисисипи” не видяхме.

След около час въртене установихме: 1) че дори местната полиция не знае къде е тайнствената улица „Тимок”, 2) че въпросната улица всъщност е пресечка с точно четири къщи накръст и 3) че се намира на около сто метра от полицаите, т.е. от КАТ. Ега ти! Представям си, ако се появи спешен сличай или, не дай си Боже, стане някакво престъпление. Докато съотвентата помощ дойде, сигурно дори убийство би изгубило давност.

Както и да е! Открихме я. Напълно случайно, разбира се. Образно казано, спънахме се в нея. Просто милото мерна някаква четириколка и реши да я разгледа. Чак като влязохме в импровизираната авто-къща, установихме, че сме не само на търсената улица, ами и на точното място. Радост велика!Така се изкефихме, че продавачът на колите взе да ни гледа подозрително и май се чудеше дали да не повика подкрепление от полицията. Не го направи, но подозирам, че причината се криеше в съмнението му (основателно), че ще се появят навреме, т.е. в рамките на настоящата година.

И така, втурнахме се да оглеждаме.  Тук изникна следващия проблем – липса на единодушие. Ама пълна липса! Аз в качеството си на абсолютен невежа имах простички изисквания – да има вид. Милото обаче като почна!... „Форд” не, защото ... така и така. „Рено” може, ама... така и така... „Мерцедес” – абсурд, защото... Тука вече бяхме на едно мнение. Де що има циганин-бизнесмен в Северозападна България, все „Мерцедес” търкаля. `Айде нема нужда! Брат ми обаче като се лепна за един такъв ветеран... Викам си, явно не само на тен си е леко мургав – още нещо има. Ама мама и досега упорито твърди, че не го е краднала в родилното – наш си бил. Въпреки това умре си за „Мерцедес”, чалга и злато!

Та така от каприз на каприз, от „да бъде или да не бъде” до „тая няма да я бъде”, минаха два часа и половина и продавачът отдалеч ни уведоми, че смята да затваря. Имал намерение тая нощ да спи при жена си все пак. Милото измърка, че „ще помислим, пък утре може пак да дойдем”. Сега като се връщам назад, убедена съм, че тия негови думи са докарали поне едноседмични кошмари на горкия човечец. Той само дето собствената си кола не ни предложи, само и само да му обещаем, че няма да ни види повече. Бас ловя, че с малко пазарлък, щяхме да изкрънкаме две на цената на една!

Тръгнахме си от Монтана без придобивка. Брат ми преживя някак си отказа на милото да купим двайсетгодишния „Мерцедес”, въздъхна и, внезапно обзет от пророческа дарба, рече:

-                      Пет часа се мотахме из тая Монтана, сто километра минахме и накрая ще вземеш да си купиш кола пред входа сигурно!

Рече и отсече!

Още същата вечер милото пак се гмурна в дебрите на интернет и по волята на съдбата попадна на идеалната кола. Евтина, добре гледана, икономична... и притежание на човек от съседния блок. Един телефонен разговор, кратък тест-драйв и беше наша.

Брат ми се оказа прав – пред входа си я купихме. Ще взема да го офертирам да влизаме в бизнеса с врачуване и ясновидство – фурор ще направим явно!