Авторът винаги има право
(16)
Звездите над нас са такива
Мила Мария,
Стихчето за звездите е посветено на един мъж, в чийто дом в Мадрид ходех да чистя и гладя веднъж седмично за няколко часа. Надрасках редовете, свита на пейката край една детска площадка. В мига, в който свърших, зяпнах като риба на сухо и загълтах въздуха шумно като асматичка. Чак тогава осъзнах, че докато съм движила химикалката, съм „забравила“ да дишам. Не се учудих много, не веднъж химикалката ме е спасявала като кислородна бутилка. Какво ли бих правила без нея тук?
А всичко започна спокойно, дори весело, край същата тази детска площадка...
Един слънчев майски следобед десетгодишната дъщеря на хазяите беше заета в училище и аз изведох тяхната Сандра, малкия, мил френски булдог, да свърши това, което хората правят на скрито в тоалетните. Свършихме си работата и двете седнахме на една пейка до детската площадка . По-точно-седнах аз, а кученцето се сгуши в краката ми и замърда уши като заек към испанчетата, които се ровеха в пясъчника и катереха по пързалката.
Едно русо 4-5 годишно момиченце, което до тогава пълнеше кофичката си, хвърли лопатката, изтича при нас и клекна пред Сандра. Дългата, тънка като миша опашчица плитка висна на гърдите му и кучето захапа игриво крайчето ѝ.
-¡Hola!-усмихнах се аз и помилвах топлата разчорлена главичка.-¿Como te llamas? (Здравей! Как се казваш?-исп).
Момиченцето погледна ръката ми, след това Сандра и скочи като пружина.
–Бабо-провикна се то на български към жената, седнала на пейката до нас- защо тази жена е на бели петна, а кученцето ѝ-на черни?
Затресох се от смях и цялата умора от работния ден се разнесе като мъглица под вятър. Наистина, аз съм с матова кожа на бели петна (след смъртта на баща си заболях от витилиго), а Сандра беше мой контраст с бялата си козина с няколко черни петна по ушите и гърба.
–Ами, нарочно!-отговорих аз през смях.-Да се познаваме отдалече и да не се загубим сред хората!
Сините очички светнаха срещу мен:
–Ама ти говориш български!Супер!
Баба му, червена като зрял домат от неудобство, се изправи до „нашата“ пейка като ученичка (от някогашните) с грешно домашно и започна да се извинява.
Така се запознах с двете Калини, баба и внучка.
С баба Калина разговорът вървеше трудно и накрая спря съвсем. Аз не съм от приказливите, а тя явно нямаше никакво желание да общува с когото и да било. Кучето сякаш разбра и не се доближи до краката ѝ, обути в евтини, китайски сандали. Малката Калина, обаче, беше във възторг от новите си петнисти приятели, особено от четирилапестия! Гледала съм спиращи дъха танци на девойки и специално обучени коне от град Хаен, Андалусия. Признавам си обаче, че импровизираният танц на обич между между детето и кучето тогава беше много по-вълнуващ.
Дойде време да се прибираме. Калина изтупа набързо босите си крачета от пясъка, нахлузи сандалките си и започна да ги закопчава с изплезено от усилията езиче.
–Пак си ги разменила!-сгълча я баба ѝ и прибра кофичката в една голяма ленена торба. –Не виждаш ли , че това е левият, а си го сложила на дясното краче?
Детето прехапа долната си устничка и впери поглед в опънатите крачета. Ох, че трудно!
–Знаеш ли колко се обичат твоите сандалки?-погалих аз меката косица.-Затова искат да се гледат, както вървят едно до друго. Я ги виж сега, като си обула така, как гледат и двете навън. Дали са си гръб и им е мъчно. А когато на някого му е мъчно, става лош и ранява...пръстчетата.
Детето сви русите си, почти незабележими веждички и решително смени местата на сандалките.
Бабата ме изгледа намусено, но не каза нищо.
–Наблизо ли живеете?-попитах аз на тръгване.
–Ей тук-махна жената неопределено с ръка към блоковете и аз не разпитвах повече. Благодарихме си набързо с обещанието да се чуем по телефона и се разделихме..
Точно тогава бях почти без работа, имах само два дни седмично по три часа в една къща. Усилено търсех постоянна, с повече часове, защото парите, които изкарвах, не стигаха дори за наема. Кризата в Испания беше започнала, пазарът на труда се стесняваше с всеки месец, положението на емигрантите ставаше все по-сложно...Улисана в своите си грижи, съвсем забравих за двете Калини.
Сигурно вече се питаш какво общо има тази история със стихчето. Сега ще ти обясня, мила. Признавам, че досега те „залъгвах“ с приказки за момиченцето, защото не ми се продължава нататък. Ще разбереш защо...
След десетина дни ми се наложи отново да изведа Сандра. Спомних си за малката ѝ приятелка и минахме край детската площадка, където се бяхме запознали. Калините бяха там, седнали една до друга на една пейка. Голямата четеше книга, а малката, затрупана с листове и флумастери, дращеше усърдно на един голям бял лист.
Кротката и тиха Сандра се хвърли върху детето с такава радост, че дори аз се учудих. Калина на свой ред захвърли и листовете, и флумастерите и двете с кучето се сборичкаха на асфалта.
Поздравих любезно голямата Калина, която пропряно започна да събира белите листове и се наведох над пейката да ѝ помогна. Взех една от рисунките в ръка и ококорих очи. Взе още една, трета и се отпуснах на пейката, без да откъсвам очи от чудото в ръцете си
Рисунките на това четиригодишно(тогава) дете не могат да бъдат описани, мила Мария. Те трябва да се видят. Искрено съжалявам, че не можах да задържа поне няколко, да ги сканирам и да ти ги покажа.
Голямата Калина се извини, буквално издърпа листата от ръцете ми и ги напъха в голямата торба, където държеше кофичката и другите играчки.
Аз имам волско търпение, мила, а емигрантските години го направиха стоманено. Имам си и правило да не давам неискани съвети и си го спазвам. Имам обаче и даскалски инат, който при вида на нечий новопоникнал талант наежва бодли като таралеж.
Свих вежди и погледнах жената в очи:
–Кой се занимава с това дете? Искам да кажа-кой го учи да рисува?
–Никой.
–Аз съм била 16 години учител-повиших тон.-Убедена съм обаче, че още сто години да работя с деца, няма да видя такива рисунки! Наистина ми е много трудно да разбера държанието ти.
–Калина е умно дете и може много други неща. Тя няма да се занимава с рисуване. Майката ѝ категорично против и аз напълно я подкрепям!
На върха на езика ми беше да попитам за бащата, но се въздържах. Личните тайни на тези чудаци не бяха моя работа. Вълшебните рисунки на това дете обаче ме бяха разтърсили из основи и аз продължих патетично:
–Аз не ви познавам, Калина, нито теб, нито дъщеря ти! Не е необходимо обаче да изпиваш цялото море, за да разбереш, че водата му е солена, нали? На мен тези няколко рисунки са ми достатъчни, за да осъзная, че пред мен стои талант, който...който трябва да се пази и гледа като...
Вълнението и възмущението ме задавиха и потърсих с очи детето, сякаш за помощ . Нито детето, нито кучето ни обръщаха внимание, седнали в зелената трева.. Червената панделка от плитката на Калина красеше нашийника на Сандра, която я ближеше като сладолед и дъвчеше като дъвка.
–Господи!-изохках аз, омекнала от гледката.-Колко родители биха дали милиони, ако можеха, за да имат дете като нея!
Жената остави торбата и се обърна към мен:
–Ти не ме познаваш, Искра. Аз обаче те познавам. Една приятелка в България ми даде миналото лято твоя книжка, една мъничка, с телчета...Ако ти кажа, че я знам наизуст, няма да те излъжа. Най малко теб съм очаквала да срещна тук, но...светът е малък.
–Светът е едно голямо село-съгласих се аз. В центъра на Мадрид са ме спирали роднини на свекърва ми.
Напрежението между нас спадна и аз дишах нормално. Въпросите обаче напираха на езика ми и се чудех как и от къде да започна.
Жената бръкна в бездънната ленена торба и извади от нея голямо кожено портмоне. В такова портмоне моите приятелки, които имат внуци, носят снимките им и гордо ги показват на всеки срещнат.
Сякаш прочела мислите ми, Калина взе една голяма, цветна снимка и я сложи в ръката ми.
–Това е дъщеря ми, майката на Калина. Тук е на двадесет години. Преди да срещне оня...голямата си любов.
От снимката ме гледаше ослепително красиво момиче. Лицето беше нежно като праскова, очите синееха като...не зная като какво, но още ги помня, а русите коси заливаха раменете и гърдите връхчета на два сламени кичура се завиваха отпред, на коланчето, като златни пафти
–Учеше в университета, испанска филология. Отлична студентка беше. И талантлива! Пишеше стихове, издаде стихосбирка.Тогава се запозна с ...един художник. Всички казваха, че е гениален. Аз не разбирам от изкуство, но един човек като го видя, веднага ми е ясен какво представлява. От първата среща разбрах, че е ...гад.
Смръщих лице, но тя сложи в ръцете ми друга снимка.
–Това е дъщеря ми две години след това.
Преглътнах. Лицето на снимката беше сиво синкаво, с едри кафяви белези, сякаш от сачми, а косата висеше над почти прозрачните ушенца като кълчища.
–Излъга я да дойдат тук, да зареже следването си и година след това, като научил малко езика, я зарязал...бременна. Като станал атентата на Аточа, тя се успала и това я спасило. Като чула за бомбите, избухнали на гарата и за жертвите, плакала с глас...че не е била в този влак, за да се отърве... Съквартирантката ѝ ми разказа всичко, аз не бях тук тогава. Като чух, долетях...
Жената млъкна и погледна към детето, което решеше с греблото на кофичката примижалата от удоволствие Сандра.
–Дъщеря ми като зареди тогава болести, една след друга: грип, пневмомии, шарка... В една католическа църква ни спасиха. Господ да ги поживи испанците, храниха ни, дрехи ни даваха, поеха ни, като деца ни гледаха. Ледена бях как ще роди и какво дете ще дойде.....
–Дошъл е художник.-вметнах аз-Със звезда на челото.
–Звезда ли?- озъби се жената.-Нас една звезда ни опропасти живота, бял ден от нея не сме видяли! Ако знам, че и това дете ще излезе...такава звезда, със собствените си ръце ще го удуша още тук и сега!
–Ако всеки от нас започне да души, както ни се е събрало, за една нощ ще обърнем града на гробище! Боже, Боже, язък за детето...
Скочих, хванах каишката на кученцето и закрачих към къщи. Кипях от яд, че седнах до тази заслепена от злоба жена и слушах измислиците ѝ. Тук всеки си има история и се държи за нея слепец за тояга. Истории много, а истината –кой я знае къде е?
Истината беше под носа ми, мила Мария и лъсна още на другия ден с цялата си прелест. Мъничко търпение имай само още, ще я видиш и ти...
На другата сутрин рано, рано(осем часа тук си е ранна утрин) ме събуди телефонът. Беше Данчето, една дружка тук, която работеше на интерна в един апартамент в северната част на Мадрид.
–Съседите търсят жена за седем часа на ден, Искре. Плащат осигуровки, един месец ваканция...Ние със съседката Соледад много се разбираме, затова тя пита мен, да ѝ препоръчам българка.
Това е истината за българките емигрантки тук, мила Мария.Ако една от нас работи добре, отваря пътя за много други след нея. Работа има за целия китайски народ, но...
Същия ден бях на интервю при моята Соледад при която работя (и превеждам с нейна помощ) вече пета година.За испанската душа обаче ще пиша друг път. Сега ще довърша историята на стихчето, че много се проточи.
В началото на моя разказ ти бях споменала, че ходех два пъти седмично да чистя и гладя в една къща в една къща. Не ти споменах обаче, че стопаните бяха двойка мъже. Семейна двойка, мила Мария. В началото ми беше малко странно да оправям голямата спалня и да сгъвам „мъжка“ и „дамска“ пижами, да гладя „мъжки“ и „дамски“ ризи (едните-на райета, другите-на цветя), да подреждам „дамска“ и „мъжка“ козметика в банята.След това свикнах. Всички сме хора, човешки души носим.
Съпругът се казваше Борха (Borja).
Беше истински мъж, мила Мария! Пиша това без капка ирония. Жилището му беше като отворена книга и всяка дреболия в него беше като стих за своя стопанин. Дипломите по стените в кабинета разказваха за обучението в два различни университета, вечната купчина студентски и ученически работи-за безсънни нощи на преподавател и ръководител на курсови работи, сувенирите в секцията-за пътешественик, обиколил света. Ръчно бродиран копринен герб и генеалогичното дърво под него, поставени в направен за целта остъклен шкаф ме накараха да прочета всико, което намерих в интернет за испанската фамилия Борджии (Los Borjas), белязала светла диря в Ренесанса.
С Борха се виждахме сутрин за броени минути. Беше образцов работодател. Поздравяваше с усмивка, винаги питаше за мен и децата, даваше кратки и точни указания за моята работа и ме оставяше спокойно да си работя. Точен в сметките, не ме е ощетил с един сентим. Една година работих при тях, един проблем нямах с него.
Съпругата...
„Съпругата“ се казваше Петър. Българин, емигрирал в Испания през 2003 година. Художник. За него не искам да пиша, мила. Най –хубавото му беше, че почти не се виждахме и общувахме само с бележки.
С тях имахме уговорка още от започването ми, че ако намеря нещо по-подходящо, ще си осигуря заместничка и ще ѝ дам номерата на мобилните им телефони да уговорят интервю. Затова се обадих на Лилия, една приятелка, която живееше през един блок.
– Аз съм запълнила всички сутрини-каза тя със съжаление- но при мен има една жена, голяма сладурка, която в момента търси. Защо не прескочиш до нас, тъкмо сме седнали на терасата, да се разберем по женски!
„ Сладурката“ беше Калина, мила Мария. Усмихна ми се мило и поздрави, но застана като на тръни. Странна жена, наистина.
Подадох листчето с телефоните на Лили и си сипах чаша кафе от каничката.
–Борха Биелса-прочете тя на глас.-И Петър Горни...
–Горниевски.-подсказах аз.-Българин. Художник от...
В този миг Калина, която дотогава стоеше като вдървена на стола, грабна листчето от ръката на Лили и се втурна вътре в апартамента. Чухме как вратата на банята се трясна и резето ѝ щракна.
Сякаш някой залепи последното парченце от сложния пъзел и картинката се показа цялата пред нас.
–Те знаеха ли?-попитах тихичко.
–Не.-отговори Лили също така тихо, сякаш някой можеше да ни чуе.-Знаеха, че Петър я заряза заради някаква влиятелна испанка. Не желаеше да ги вижда, не призна детето, да не му провали кариерата...След две години каза, че е оженил, но сега разбрахме, че съпругата е бил...той.
От вътре се чу гласа на Калина, която крещеше по телефона. Притворихме вратата на терасата. Нека се навика жената, да ѝ олекне.
Когато се върна при нас, лицето ѝ беше посивяло. Сипа си чаша сангрия, глътна я наведнъж, запали цигара и засмука като прахосмукачка.
–Като вода по гъша перушина.-бяха първите ѝ думи, казани на втората чаша. –Така се плъзгаха моите ругатни по него...
Смачка нервно фаса в керамичното пепелниче и запали нова цигара. Ръцете ѝ вече не трепереха.
–И знаете ли какво ми каза тази ...звезда? Че всичко ни е простил и дъщеря ми може да чисти при тях, ако иска. Щели...щели да си осиновяват дете и имали нужда от работничка! За Калина-нито дума.
Сега беше мой ред да скоча. . Изтичах долу, седнах на „нашата“ пейка и излях стихчето.
Звездите над нас са такива
Звездите над нас са такива-
омайни, изящно излети,
негаснещи нощни светила,
мечта за самотни поети.
Намериш ли начин, обаче,
до тях да достигнеш в безкрая,
ще чукнеш чело в камънаци,
или изумен ще узнаеш,
че всъщност от много години
мечтата ти няма я вече...
Звездите над нас са такива-
досущ като някои човеци.
Не видях повече Калина. Баба ѝ си я взе в България за лятната ваканция, а майка ѝ започна работа в другия край на Мадрид и си нае квартира близо до работата.
С Борха се видяхме в края на лятото. Отидох една съботна утрин у тях, да си прибера работните дрехи и обувки, които през юни не успях.
Мъжът ми се много уморен, с тъмни кръгове под големите, кротки очи и много развълнуван.
–Много сме щастливи, Искра!-каза той вместо обичайните поздрави и въпроси за семейството и ваканцията.-Вече сме трима! Снощи си дойдохме от България...Заповядай, в кухнята .
„Видях “ Калина да подскача под герба и забързах към кухнята.
Вместо нея на масата се беше свило едно две-три годишно циганче. Черно като опушено на огъня котле, само очите светеха като...калайдисани над синия лигавник с Мечо Пух. Едно южноамериканско момиче в работна престилка седеше до него и му даваше колакао с малка синя лъжичка.
–Искра, това е нашият Бисер. Бисер, кажи „Добро утро“ на Искра. Тя е също е от България и е дошла да те види...
Детето се присви като коте и сложи черните си лапки на масата.
Нещо ме стисна за гърлото. Усмихнах му се и протегнах ръка да помилвам острото бритонче. Бисер изръмжа и за ужас на всички блъсна ръката ми, стисна чашата с ръце и ...захлупи лице върху нея, като заля всичко с колакао Момичето го грабна и го понесе към банята да се преобличат.
–За утре имаме час при детски психолог. Имаме нужда от помощ в началото. И Петър, и аз сме за първи път родители и ...
Знаеш ли какво направих, мила Мария? Ами...нищо. Усмихнах се глупавато, прибрах си работните дрехи и дежурните благодарности и си тръгнах, без да се обърна.
Драматичните развръзки са само в сериалите, които моята майка всеки ден гледа точно в пет и двадесет следобед. Емигрантската действителност е друга. Нима можех да се изправя с работните си дрехи пред този интелектуалец и да му кажа, че и аз в един друг живот имам дипломи от няколко университета? И че нямам нужда от докторат по психология като него, за да разбера от един поглед, че това дете се е родило сред много деца и всички са били гладни като вълчета. И че в редките случаи, когато в паничката му се е появявало късче месо или нещо вкусничко, нечия по-голяма ръка се е протягала не да му го даде със сребърна лъжичка, а да му го измъкне. Но това потомъкът на Борджиите нямаше от къде да знае.
Можех ли да му кажа за Калина? Нямах право да се меся, а и да имах, не бих го сторила...
Защо ли? Ти опитвала ли си се да отвориш нечии очи с пръсти, мила? Сигурно да, всеки е правил тази грешка в живота си и си е плащал скъпо след това. Очите на другите не можеш, а и не бива да пипаш. Всеки сам ще си ги отвори един ден, когато е готов и животът го целуне, за да го събуди, или...когато го ритне здравата и го изхвърли от мекото легло.
Е, поне на този свят щеше да има едно гладно Бисерче по-малко.
А милата малка Калина?...Гениите си избират трудни родители и труден път. Животът им разменя сандалките и краката им (и не само те) кървят цял живот.
Дали точно страданието не е маята за таланта? Не зная. Аз зная само да пиша в тетрадката, за да имам сили да продължа.
Отговорите на всички въпроси са при Автора. А Той, както казваш ти, мила моя редакторке, винаги, при всички случаи има право...
П.п. Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.
© Петя Божилова Todos los derechos reservados