*   *   *

   - Загубих го отново! Къде отиде? Върни се! – крещеше момичето – Моля те, не ме карай да те гоня! Мирослав, помогни ми!

   Тя упорито търсеше нещо, което все й се изплъзваше – скриваше се ту зад някой шкаф, ту под някоя дреха, после излизаше на улицата, побягваше с всичка сила и тя оставаше все на крачка зад него. Мислите препускаха в главата й също като нещото, което гонеше. Не можеше да проумее как се пренасяше от място на място – ето пак – от мръсната улица, момичето тичаше по мокрия пясък и викаше:

   - Върни се! Моля те, върни се!

   Но беглеца не искаше и да чуе молбите й. Препускаше ли препускаше, а тя все по-объркана, загубила представа къде е и коя е, губеше вярата си, че ще го настигне.

   Изведнъж, изчерпала всичките си сили, тя спря. Огледа се наоколо и остана изумена. Всичко около нея беше толкова красиво и нежно. Все едно беше паднала в някой нов, приказен свят. Тя беше на плажа и кристалната вода заливаше краката й. Слънцето флиртуваше с морето и се оглеждаше в него, като кокетно пооправяше лъчите си. На момичето й се прииска да се гмурне във водата, просто да потъне в нея. Беше толкова бистра – по дъното и се виждаше целият оживен морски свят: рачетата преместваха къщите си на по-удобни места, рибите бяха на разходка…

   Когато момичето успя да откъсне поглед от тази приказка, се огледа отново. Пред нея седяха стотици красиви дървета и растения в най-различни цветове и форми. От някъде грациозно й помахваше едно лилаво храстче, приело формата на някакво странно животинче. Момичето изведнъж забрави какво гонеше и дори, че гонеше нещо, и, изпаднала в екстаз, легна на пясъка. Тя усещаше, че е точно на своето място – сред тази странна, но красива, девствена природа, под това сияйно небе, сред тази необятна шир бистра вода. Изведнъж девойката се почувства красива, достойна за това красиво място…

   Обърна се по корем, защото слънцето беше силно. Тя отново погледна онова лилаво храстче, но този път нещо шаваше иззад него!

   -Ето те! Най-накрая! – извика момичето.

   Към нея се беше запътило нещото, което гонеше. Беше превело виновно глава и с бавни и несигурни крачки я приближаваше. Нещото беше нейното самочувствие, малко поомачкано и неуверено, но все пак си беше нейното. Когато то стигна до нея, скокна в ръцете й. Тя беше толкова щастлива, прегърна го силно и реши заедно да се насладят на красивата природа. Искаше да прекара още малко време в нея, да вдиша колкото може от този въздух, да запечата завинаги тази красива картина в душата си и така неусетно заспа.

   Когато отвори очи, тя беше отново в своята малка стаичка и до нея лежеше на самочувствието й, а нейният приятел. Мирослав, изглежда отдавна буден, беше вперил погледа в нея и закачливо и се усмихваше. Тя осъзна, че това красиво място, където намери самочувствието си е било просто сън и дори самото и самочувствие просто го няма! Изведнъж мислите и бяха прекъснати от едно сладко “Обичам те!” Тя погледна Мирослав, отвърна му със същото и внезапно поруменя. Тя се чувстваше красива! “Сън ли беше всичко това?” – отекваха мислите в главата й. Но нямаше никакво значение сън или реалност е било, защото нейното самочувствие беше там – малко поизмачкано и неуверено, но нали си беше нейното…