Баба Вълчууца иначе Вълчоовца, тъй я наричаха всички в селото. Беше стара, немощна и трудно подвижна, работлива и мила жена. Лицето ù беше прорязано с дълбоките бръчки на времето, косата не виждах, винаги бе със забрадка, очите някога тъмни, вече по-светли, кафяви, дребна, нагърбена и винаги се движеща се със табуретка пред себе си, на която се подпираше. Като бях по-малка, старата жена беше по-подвижна, но никога в мен не е останал споменът да е била без някаква опора до себе си и използваше, като останалите баби в селото, сопи, тояги и геги.

Преди време попитах баща си защо я наричат така, сигурна, че това не е нейното име, което се оказа така и най-интересното беше, че никой жив жител на малкото село не знаеше какво е истинското ù име.

Татко ми разказа следната историйца: навремето била дъщеря на овчар от друго село, далеч от Добруджа. Семейство на търговец, той печелел добре от овце, кози, а и имал няколко ниви. Колко богат е бил, не зная, но за времето си е такъв, нищо че са живели в землянки и полуземлянки, в традиционните „къщи“, това е бил критерият за заможност – търговията и земята. Баща ù се казвал Вълчо и понеже гледал овце и кози, му прибавили последното към името. Така се получило Вълчовец, а на дъщеря му и майка ù викали Вълчууца. Съпругът на баба Вълчууца не познавам, починал е преди да се родя, но от татко знам, че той в свое пътуване до родния ù край се влюбил лудо в нея. Решил да я иска, но не му я дали. Бил беден, прост и неук. Вълчовец искал най-доброто за дъщеря си, понеже му била едничка, едно чедо, имал и я гледал като писано яйце. Младият тогава мъж решил да я отвлече. Хм, навремето едната  ми баба и тя била отвлечена, такава била практиката, приемало се и било много модерно, някои дори го считали за романтично.

Оженил се за нея и я завел в селото ни. Дали е искала или не, не знам, но като „главата е отрязана“ и я обезчестил след сватбата, какво да се направи. Вълчовец се примирил със случилото се и дал на младото семейство пари, земи, животни, с които живели много добре и си построили голяма къща, а след смъртта му всичко отишло при тях. Баба Вълчууца, въпреки че не била работила досега, не знаела нищо за домакинските задължения, шев, кройка, за оран, сеитба, копан, гледане на животни, се научила и станала най-работливата жена в селото, така я помня още, такава е и до днес. Тя родила две деца – момче и момиче. Изучила дъщеря си, дала ù съдбата, която искала за себе си. Керанка станала детска учителка. Дарила я с внуци, но почина от рак на белите дробове, бе моя учителка в детската градина. Синът ù Вълю, тъй го знам, кръстен на заможния си дядо, обаче се оказал развей прах, немирник, мързелив и голям Дон Жуан. Ходил вечно след момите в селото и отнемал невинността им на крехки години, но се отървал, заради парите си. Остана си той обаче самотен, стар ерген и до днес живее още с майка си. Баба Вълчууца не разчита на него. Работи, но не се грижи за нея. Тя обаче го гледа, пере, чисти, готви и продължава да се занимава със градините, нивите и животните у дома на 90 и кусур години. Моята баба ми каза, че Вълю често я ругаел и хич не я уважавал, дали защото му тежи, че няма спътница, че ще остане сам след време… Въпроси просто! Стоически старата жена понася всичко. Продължава да е мила, работлива и упорита.

Пред нас има поле с царевица, то е тяхно. Всяка година виждам как жената от немай-къде сама копае нивата, събира царевицата и като цяло се грижи за нея. Виждам как неистово се мъчи, седнала на земята, влачеща нагърбеното си и немощно тяло, копаейки не с мотика, а с тесла, защото първото е твърде тежко за ръцете и твърде голямо за нозете. Влачи тялото си по пръстта и копае, плеви, бере царевицата, подпомагайки се с малката табуретка пред себе си. Не ù прави впечатление жаркото слънце, бавната работа. Тя е просто упорита!

Питах татко защо я върши тази работа като не може, има възможности, дори синът ù да нехае за нея, защо се мъчи така, а татко ми отговори простичко: „Какво да прави, иначе? Цял живот е свикнала така, стои ли се у къщи в покой?“

Разбирам, в селото всички са така, трудно хората ще се откажат от своите навици, вие бихте ли могли, особено ако сте изолирани от света в малката провинция, обезлюдяваща всеки ден.

Вече рядко виждам баба Вълууца. Не излиза, особено сега, през зимата. Добруджанското време е пословично и известно – абсолютни студове или абсолютни горещини.

Боже, колко мъка, колко неволи има на този свят и човек е принуден да живее с тях!