Баба Вълчууца иначе Вълчоовца, тъй я наричаха всички в селото. Беше стара, немощна и трудно подвижна, работлива и мила жена. Лицето ù беше прорязано с дълбоките бръчки на времето, косата не виждах, винаги бе със забрадка, очите някога тъмни, вече по-светли, кафяви, дребна, нагърбена и винаги се движеща се със табуретка пред себе си, на която се подпираше. Като бях по-малка, старата жена беше по-подвижна, но никога в мен не е останал споменът да е била без някаква опора до себе си и използваше, като останалите баби в селото, сопи, тояги и геги.
Преди време попитах баща си защо я наричат така, сигурна, че това не е нейното име, което се оказа така и най-интересното беше, че никой жив жител на малкото село не знаеше какво е истинското ù име.
Татко ми разказа следната историйца: навремето била дъщеря на овчар от друго село, далеч от Добруджа. Семейство на търговец, той печелел добре от овце, кози, а и имал няколко ниви. Колко богат е бил, не зная, но за времето си е такъв, нищо че са живел ...