7 jul 2007, 23:10
* * *
9 мин за четене
Лежиш на асфалта, загледан в слънцето. Изобщо не беше предполагал, че е толкова топъл, а усещането... някак успокояващо. Лежиш, замислен, унесен от спокойствието. Всъщност кого заблуждаваш? Надали има самоубиец, който да се е чувствал спокоен преди да настъпи смъртта. По-скоро последен опит да се изсмееш над Живота като останеш поне привидно спокоен.
И въпреки всичко наистина усещаше спокойствие. Отдавна не ти се беше случвало. Толкова отдавна... Беше забравил какво е. Приятно е и нима устните ти се разтеглят в усмивка? Сепваш се, чуваш стъпки, едва появилата се усмивка изчезва, заменена от враждебна гримаса. Разбира се, че е прекалено хубаво, за да се случи на теб. Сигурно е някой полицай, който ще те попита: “Защо, аджеба, си легнал на пътя” и “Я да се разкараш”.
Стъпките се приближаваха бавно, накрая спряха досами главата ти. Не обърна внимание кой е: ако имаше да каже нещо, щеше да го направи.
Тишина. Напрягаш се още повече, скоро нервите ти ще изневерят и ще извикаш, ще креснеш на човека да се разкара, който и да е той. Всъщност има ли значение кой е? И без това нямаш нужда от никого. Никой. Последното като че ли го повтори, за да убедиш самия себе си.
Човекът седна до теб, после легна на асфалта. Кичур коса погали лицето ти и ти разбра кой е. Дори не трябваше да отваряш очи, за да се увериш. Николета. Ето че пак е тук. Отново се бърка в живота ти, отново се опитва да те спаси, отново иска да промениш решението си. Но не. Не и този път. Този път ще покажеш на всички, че си силен. Че ще го направиш сам. Този път нямаш нужда от спасяване.
- Росене... – в гласа й се усеща неизказания въпрос. Усещаш болката й и това по някакъв странен и неразбираем начин те прави щастлив. Усмихваш се. Още малко спокойствие. Не отговаряш, мълчиш и си спомняш.
Как дойде тук с майка си. Как тя, със сълзи на очите, те остави в комуната и побърза да напусне. А ти беше обещала, че ще се борите заедно. Собствената ти майка те изостави. Последният човек, който крепеше крехкия ти свят те напусна. И ти се разпадна. Храната, която ти носеха, оставаше недокосната. Водата – също. Скоро отслабна толкова, че не можеше да стоиш прав и по цял ден лежеше, чакайки смъртта. Най-лошото беше, че сякаш на никой от комуната не му пукаше за теб. Какво пък? Майка ти можеше да е спряла да плаща и те също да се надяваха да умреш, за да им спестиш излишните разходи.
Най-накрая някой се сети за теб. Извикаха лекар. Сложиха те на системи, за да се захранваш. И те върнаха към живота. Живот, от който доброволно се бе отказал. Постепенно започна да укрепваш, усещаше се по-силен. Всяка сутрин те будеха слънчевите лъчи. Никаква романтика и красота не намираше в това, само те изнервяха. Затова й става, сваляше блузата си и потулваше прозореца с нея, след това заспиваше отново. И всеки път преди да го потулиш очите ти търсеха и намираха красивото момиче с руса коса, което работеше в градината. След седмица се осмели да попиташ пазача си как се казва.
-Ооо, за Николета говориш. По-добре се откажи, тя не е за теб – човекът беше добряк и Росен знаеше, че не го казва с лош умисъл. А и прав беше. Кой би се влюбил в наркоман?
И реши да се промениш. Изяждаше всичко, което ти даваха. Дори започна да правиш упражнения в малката си стая. Когато се увериха, че си безопасен, те пуснаха да излезеш за кратко в градината. ”Да види бял ден, момчето, стига сте го държали като затворник.” Беше го защитил пазача му. Марин се казваше.
Скоро съвсем укрепна и започна да изпълняваш своите задължения в комуната. Срещна няколко пъти Николета, но не посмя да я заговориш. Минаха два месеца, после три, изтъркули се цяла година. С Николета станахте гаджета и мисълта за наркотици и през ум не ти минаваше.
Тогава чу разговора на главния лекар с майка ти:
-Да, по-добре е. Мен, ако питате – напълно е оздравял. Но бих искал да остане тук за още два-три месеца. Просто за всеки случай. Да не избързваме, нали знаете – понякога всичко изглежда наред и после пак се поддават. Но той е добро момче, не мисля, че ще тръгне по този път отново – почувства се горд със себе си. За пръв път от толкова време насам някой го хвалеше. Някой казваше, че си постигнал нещо сам. - ... не, за вас не е питал, съжалявам – усети неудобството в гласа на лекатя и сам се почувства виновен. Наистина тя те беше изоставила, но кой знае колко й е било трудно. А и тя те потърси само шест пъти за цяла година. Шест пъти. За Коледа ти изпрати пуловер. Сама го беше изплела, знаеше това, както знаеше и колко я болят ръцете. Затова и не го свали, докато не стана прекалено горещо. Николета те подкачаше, че лятото ще му отрежеш ръкавите и яката, но ще продължиш да го носиш.
Време беше да се обадиш на майка си. И двамата страдахте достатъчно.
- Да... питате ме какво му е вдъхнало живот? Сили за бора? – Росен беше усмихна, вече си силен, можеше да превземеш света, искаше да учиш, беше се справил сам с болестта. Сам. После осъзна и другото – майка му знаеше за онзи жалък... момент... не знаеше как да го нарече. Мразеше тази една седмица от живота си. Тогава беше жалък... Майка му, майка му се бе интересувала за него, бе се обаждала и питала. Не го беше напуснала. Усмивката му се разшири. Вслуша се отново в думите на лекаря, а беше по-добре да не го прави.
- ... Николета. Покрай нея стана друг човек. Казвам ви, промени се изцяло, вече е силен, със самочувствие, знаете ли колко любознателен е станал? Да, това момиче, то му върна желанието за живот. Да, мисля, че ще се зарадва да ви види. Елате да го посетите. Липсвате му. Не го казва, но си личи. Майка сте му все пак. Най-близкият човек.
Преглътна тежко. Защо лекарят преписа всички заслуги на Николета? Нали той беше болният? Той се беше борил. Той беше победил. Той беше стоял сам и се беше справял с пристъпите на слабост. Той. Сам. Защо лекарят говореше за Николета сякаш беше някой ангел небесен? Сякаш тя беше спасила живота му. Защо омаловажаваше най-важната битка в живота му? Седна тежко на стола до него. Притъмня му. Мислите му, разумът му отказваше да приеме.
Истината се появи изведнъж, разпръсна съмненията му и го остави странно празен. Спомни си отново деня, в който бе взел решението да се промени. Заради нея. И въздъхна – тежко. Искаше да се отърси от болката, която го завладя. Отново го беше направил заради друг, не заради себе си. Лекарят беше прав. Николета бе тази, която му бе вдъхнала живот. После си спомни и компанията, заради която се пристрасти към наркотиците. Отново заради някой друг. Не го беше направил заради себе си. Не. Значи не беше достатъчно силен или поне не толкова, колкото му се искаше. А как вярваше в това и колко се гордееше със себе си, че всичко е направил сам. Сега всичко се оказа просто една илюзия. Отново не бе могъл да се спаси, пак беше нечий пленник. Е, пленник на любовта, но все пак. Не беше заради него. Всичките му амбиции бяха подхранвани от мисълта, че щом веднъж се е справил, занапред ще може да постига всичко. Щом веднъж е спечелил тази битка, то нищо друго не може да му се опре. И в този момент мечтите му се провалиха, желанията му се сториха глупави и което беше по-лошо – недостижими. Отказа се от всичко. И усмивката изчезна от лицето му.
Побърза да се изправи и отиде до стаята си. Легна си и остана така дълго време. Николета дойде да го търси, но той се направи на заспал. Избягваше я следващите няколко дни. И една сутрин тя го спря на ъгъла:
- Какво има, какво ти е? Защо ме отбягваш?
- Не искам да говоря повече с теб никога! – това беше последното, което й каза. После започна с още по-голямо усърдие да изпълнява работата си в комуната. Не говореше с нея, правеше се, че я няма, когато се опитваше да го заговори. Веднъж я видя как плаче, стисна устни и отмина. Изчака да минат два месеца, ставаше все по-мрачен и затворен в себе си. Насилваше се да общува с другите, защото ако спреше контакта си и с тях, нямаше да получи така желаното освобождение от комуната. Два месеца броеше дните един по един и нямаше търпение да напусне. Дойде майка му, толкова й се зарадва, говориха си, прекараха цял следобед заедно. Тя плачеше през повечето време и го прегръщаше, повтаряше му колко й е липсвал и как иска да го види у дома. Той й обеща, че ще се прибере.
Най-накрая минаха два месеца и Росен поиска да го изпишат. Лекарят изсумтя неодобрително, направи му пълен преглед и после го изпрати при комисията от двама психолози, които трябваше да решат дали е надмогнал зависимостта си. Справи се. Дрогата нямаше никога повече да играе някаква роля в живота му.
Изхвърли личните си вещи в първия казан, който видя и ето, че сега лежеше на улицата, чакайки да излезе някоя кола иззад завоя и да го сгази, за да свърши всичко.
Николета отново се беше появила и щеше да се опита да промени нещата.
- Росене – повтори тя и ти се сепна. Ръката й леко притисна твоята и въпреки омразата, която изпитваше към нея, сърцето ти трепна. Изправи се и седна на улицата, а тя продължи да лежи и да те гледа. Толкова е красива с русата си коса, разпиляна по паважа.
- Защо... защо се появи? Защо дойде? – ръцете ти започнаха да треперят. Слънцето те заслепяваше.
- Как защо, Росене? Защото те обичам...
- Не, не и този път. Този път няма да се откажа! – и тогава чу шума от двигателя, видя как колата изхвърча от завоя и се приближава бързо към теб. Сепна се, изправи се и побягна миг преди колата да връхлети отгоре ти. Спаси се! Този път се спаси сам! Омразата те напусна. Отцеди се от теб и изчезна, сега вече си свободен. Наистина свободен. Започна да се смееш лудо, свободно и после се обърна. Николета лежеше на улицата, блъсната от кола. Колата, която трябваше да убие теб. Дори не беше направила опит да стане, защото ти вярваше и искаше да бъде с теб. Ти беше посветил живота си на нея и тя не ти остана длъжна. “Живот даден за живот взет”. А косата й бе изпръскана с кръв.
Свлече се бавно на земята и заплака. Колко отдавна не го беше правил. Когато най-накрая се изправи, вече бе взел решение. Бавно тръгна към комуната, време беше да се прибереш у дома.
И въпреки всичко наистина усещаше спокойствие. Отдавна не ти се беше случвало. Толкова отдавна... Беше забравил какво е. Приятно е и нима устните ти се разтеглят в усмивка? Сепваш се, чуваш стъпки, едва появилата се усмивка изчезва, заменена от враждебна гримаса. Разбира се, че е прекалено хубаво, за да се случи на теб. Сигурно е някой полицай, който ще те попита: “Защо, аджеба, си легнал на пътя” и “Я да се разкараш”.
Стъпките се приближаваха бавно, накрая спряха досами главата ти. Не обърна внимание кой е: ако имаше да каже нещо, щеше да го направи.
Тишина. Напрягаш се още повече, скоро нервите ти ще изневерят и ще извикаш, ще креснеш на човека да се разкара, който и да е той. Всъщност има ли значение кой е? И без това нямаш нужда от никого. Никой. Последното като че ли го повтори, за да убедиш самия себе си.
Човекът седна до теб, после легна на асфалта. Кичур коса погали лицето ти и ти разбра кой е. Дори не трябваше да отваряш очи, за да се увериш. Николета. Ето че пак е тук. Отново се бърка в живота ти, отново се опитва да те спаси, отново иска да промениш решението си. Но не. Не и този път. Този път ще покажеш на всички, че си силен. Че ще го направиш сам. Този път нямаш нужда от спасяване.
- Росене... – в гласа й се усеща неизказания въпрос. Усещаш болката й и това по някакъв странен и неразбираем начин те прави щастлив. Усмихваш се. Още малко спокойствие. Не отговаряш, мълчиш и си спомняш.
Как дойде тук с майка си. Как тя, със сълзи на очите, те остави в комуната и побърза да напусне. А ти беше обещала, че ще се борите заедно. Собствената ти майка те изостави. Последният човек, който крепеше крехкия ти свят те напусна. И ти се разпадна. Храната, която ти носеха, оставаше недокосната. Водата – също. Скоро отслабна толкова, че не можеше да стоиш прав и по цял ден лежеше, чакайки смъртта. Най-лошото беше, че сякаш на никой от комуната не му пукаше за теб. Какво пък? Майка ти можеше да е спряла да плаща и те също да се надяваха да умреш, за да им спестиш излишните разходи.
Най-накрая някой се сети за теб. Извикаха лекар. Сложиха те на системи, за да се захранваш. И те върнаха към живота. Живот, от който доброволно се бе отказал. Постепенно започна да укрепваш, усещаше се по-силен. Всяка сутрин те будеха слънчевите лъчи. Никаква романтика и красота не намираше в това, само те изнервяха. Затова й става, сваляше блузата си и потулваше прозореца с нея, след това заспиваше отново. И всеки път преди да го потулиш очите ти търсеха и намираха красивото момиче с руса коса, което работеше в градината. След седмица се осмели да попиташ пазача си как се казва.
-Ооо, за Николета говориш. По-добре се откажи, тя не е за теб – човекът беше добряк и Росен знаеше, че не го казва с лош умисъл. А и прав беше. Кой би се влюбил в наркоман?
И реши да се промениш. Изяждаше всичко, което ти даваха. Дори започна да правиш упражнения в малката си стая. Когато се увериха, че си безопасен, те пуснаха да излезеш за кратко в градината. ”Да види бял ден, момчето, стига сте го държали като затворник.” Беше го защитил пазача му. Марин се казваше.
Скоро съвсем укрепна и започна да изпълняваш своите задължения в комуната. Срещна няколко пъти Николета, но не посмя да я заговориш. Минаха два месеца, после три, изтъркули се цяла година. С Николета станахте гаджета и мисълта за наркотици и през ум не ти минаваше.
Тогава чу разговора на главния лекар с майка ти:
-Да, по-добре е. Мен, ако питате – напълно е оздравял. Но бих искал да остане тук за още два-три месеца. Просто за всеки случай. Да не избързваме, нали знаете – понякога всичко изглежда наред и после пак се поддават. Но той е добро момче, не мисля, че ще тръгне по този път отново – почувства се горд със себе си. За пръв път от толкова време насам някой го хвалеше. Някой казваше, че си постигнал нещо сам. - ... не, за вас не е питал, съжалявам – усети неудобството в гласа на лекатя и сам се почувства виновен. Наистина тя те беше изоставила, но кой знае колко й е било трудно. А и тя те потърси само шест пъти за цяла година. Шест пъти. За Коледа ти изпрати пуловер. Сама го беше изплела, знаеше това, както знаеше и колко я болят ръцете. Затова и не го свали, докато не стана прекалено горещо. Николета те подкачаше, че лятото ще му отрежеш ръкавите и яката, но ще продължиш да го носиш.
Време беше да се обадиш на майка си. И двамата страдахте достатъчно.
- Да... питате ме какво му е вдъхнало живот? Сили за бора? – Росен беше усмихна, вече си силен, можеше да превземеш света, искаше да учиш, беше се справил сам с болестта. Сам. После осъзна и другото – майка му знаеше за онзи жалък... момент... не знаеше как да го нарече. Мразеше тази една седмица от живота си. Тогава беше жалък... Майка му, майка му се бе интересувала за него, бе се обаждала и питала. Не го беше напуснала. Усмивката му се разшири. Вслуша се отново в думите на лекаря, а беше по-добре да не го прави.
- ... Николета. Покрай нея стана друг човек. Казвам ви, промени се изцяло, вече е силен, със самочувствие, знаете ли колко любознателен е станал? Да, това момиче, то му върна желанието за живот. Да, мисля, че ще се зарадва да ви види. Елате да го посетите. Липсвате му. Не го казва, но си личи. Майка сте му все пак. Най-близкият човек.
Преглътна тежко. Защо лекарят преписа всички заслуги на Николета? Нали той беше болният? Той се беше борил. Той беше победил. Той беше стоял сам и се беше справял с пристъпите на слабост. Той. Сам. Защо лекарят говореше за Николета сякаш беше някой ангел небесен? Сякаш тя беше спасила живота му. Защо омаловажаваше най-важната битка в живота му? Седна тежко на стола до него. Притъмня му. Мислите му, разумът му отказваше да приеме.
Истината се появи изведнъж, разпръсна съмненията му и го остави странно празен. Спомни си отново деня, в който бе взел решението да се промени. Заради нея. И въздъхна – тежко. Искаше да се отърси от болката, която го завладя. Отново го беше направил заради друг, не заради себе си. Лекарят беше прав. Николета бе тази, която му бе вдъхнала живот. После си спомни и компанията, заради която се пристрасти към наркотиците. Отново заради някой друг. Не го беше направил заради себе си. Не. Значи не беше достатъчно силен или поне не толкова, колкото му се искаше. А как вярваше в това и колко се гордееше със себе си, че всичко е направил сам. Сега всичко се оказа просто една илюзия. Отново не бе могъл да се спаси, пак беше нечий пленник. Е, пленник на любовта, но все пак. Не беше заради него. Всичките му амбиции бяха подхранвани от мисълта, че щом веднъж се е справил, занапред ще може да постига всичко. Щом веднъж е спечелил тази битка, то нищо друго не може да му се опре. И в този момент мечтите му се провалиха, желанията му се сториха глупави и което беше по-лошо – недостижими. Отказа се от всичко. И усмивката изчезна от лицето му.
Побърза да се изправи и отиде до стаята си. Легна си и остана така дълго време. Николета дойде да го търси, но той се направи на заспал. Избягваше я следващите няколко дни. И една сутрин тя го спря на ъгъла:
- Какво има, какво ти е? Защо ме отбягваш?
- Не искам да говоря повече с теб никога! – това беше последното, което й каза. После започна с още по-голямо усърдие да изпълнява работата си в комуната. Не говореше с нея, правеше се, че я няма, когато се опитваше да го заговори. Веднъж я видя как плаче, стисна устни и отмина. Изчака да минат два месеца, ставаше все по-мрачен и затворен в себе си. Насилваше се да общува с другите, защото ако спреше контакта си и с тях, нямаше да получи така желаното освобождение от комуната. Два месеца броеше дните един по един и нямаше търпение да напусне. Дойде майка му, толкова й се зарадва, говориха си, прекараха цял следобед заедно. Тя плачеше през повечето време и го прегръщаше, повтаряше му колко й е липсвал и как иска да го види у дома. Той й обеща, че ще се прибере.
Най-накрая минаха два месеца и Росен поиска да го изпишат. Лекарят изсумтя неодобрително, направи му пълен преглед и после го изпрати при комисията от двама психолози, които трябваше да решат дали е надмогнал зависимостта си. Справи се. Дрогата нямаше никога повече да играе някаква роля в живота му.
Изхвърли личните си вещи в първия казан, който видя и ето, че сега лежеше на улицата, чакайки да излезе някоя кола иззад завоя и да го сгази, за да свърши всичко.
Николета отново се беше появила и щеше да се опита да промени нещата.
- Росене – повтори тя и ти се сепна. Ръката й леко притисна твоята и въпреки омразата, която изпитваше към нея, сърцето ти трепна. Изправи се и седна на улицата, а тя продължи да лежи и да те гледа. Толкова е красива с русата си коса, разпиляна по паважа.
- Защо... защо се появи? Защо дойде? – ръцете ти започнаха да треперят. Слънцето те заслепяваше.
- Как защо, Росене? Защото те обичам...
- Не, не и този път. Този път няма да се откажа! – и тогава чу шума от двигателя, видя как колата изхвърча от завоя и се приближава бързо към теб. Сепна се, изправи се и побягна миг преди колата да връхлети отгоре ти. Спаси се! Този път се спаси сам! Омразата те напусна. Отцеди се от теб и изчезна, сега вече си свободен. Наистина свободен. Започна да се смееш лудо, свободно и после се обърна. Николета лежеше на улицата, блъсната от кола. Колата, която трябваше да убие теб. Дори не беше направила опит да стане, защото ти вярваше и искаше да бъде с теб. Ти беше посветил живота си на нея и тя не ти остана длъжна. “Живот даден за живот взет”. А косата й бе изпръскана с кръв.
Свлече се бавно на земята и заплака. Колко отдавна не го беше правил. Когато най-накрая се изправи, вече бе взел решение. Бавно тръгна към комуната, време беше да се прибереш у дома.
© Ани Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Преминаването между "ти" и "той" според мен е напълно уместно използвано.И въобще нямаше и да го усетя ако не бях прочел коментарите.Малко жени умеят да пишат от мъжко име(в момента един от несполучливите опити за които се сещам е на Агата Кристи),но ти си се справила много добре - поздрави
-
Ти, ти! "щастлива"
-
Аз,аз!
*слънчева усмивка* -
Ооо,браво на теб!Обърках се,реших,че ще е по-лесно да говоря като ъъ един вид съзнанието на Росен в началото,но после стана сложно с чувствата и някой вид усещания,та се наложи да променя той,после се опитах да сменя "ти" на "той",но имаше моменти,където трябваше да е "ти" и стана мешано.Чудех се кой ли ще забележи.
-
Обичам живота! Колкото и да ме е*е аз пак го обичам! Просто си казвам,че Господ иска да ми е гадно и това е Разказът е невероятен,изпълнен е с болка и радост. Много ми хареса. Но имам един въпрос - защо в началото пишеш за Росен като "ти",а после ни го представяш в трето лице с "той" ? Сигурно има някаква логика,но аз не я намирам ... Помогни ми!
-
Всъщност разказът поне на мен ми се струва противоречив на моменти,а ако трябва да съм искрена - бездушен,може би защото е един от малкото ми разкази,завършващи по този начин и които е изграден почти изцяло само от неприятни чувства.Е,радвам се,че ви харесва. Удивително е,че повечето ми познати също го харесват повече от другите.
-
Това не може да се коментира! Глупаво е и да се оценява! Много ... ярко пишеш! Много ярко! Отличаваш се от своите връстници! Пожелавам ти именно това да ти донесе щастие!
-
Не сме сами, никога. Винаги има някой - близък приятел, роднина, който мисли за нас и ни обича. И каквото и да правиме трябва да мислиме дали няма да ги нараним. Заслужава си да живееш дори само заради един човек та ако ще това да си самият ти. Животът ни е дар от Бога, дар, да не го забравяме. Поздравявам те, Ани, хубаво пишеш!!!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
А дали е трудно да се пише от мъжка гледна точка - ам,трудно е,но честно казано се замислих,след като го каза.Избрах главният герой да е мъж,защото щеше да се получи по-интересно.