Лежиш на асфалта, загледан в слънцето. Изобщо не беше предполагал, че е толкова топъл, а усещането... някак успокояващо. Лежиш, замислен, унесен от спокойствието. Всъщност кого заблуждаваш? Надали има самоубиец, който да се е чувствал спокоен преди да настъпи смъртта. По-скоро последен опит да се изсмееш над Живота като останеш поне привидно спокоен.
И въпреки всичко наистина усещаше спокойствие. Отдавна не ти се беше случвало. Толкова отдавна... Беше забравил какво е. Приятно е и нима устните ти се разтеглят в усмивка? Сепваш се, чуваш стъпки, едва появилата се усмивка изчезва, заменена от враждебна гримаса. Разбира се, че е прекалено хубаво, за да се случи на теб. Сигурно е някой полицай, който ще те попита: “Защо, аджеба, си легнал на пътя” и “Я да се разкараш”.
Стъпките се приближаваха бавно, накрая спряха досами главата ти. Не обърна внимание кой е: ако имаше да каже нещо, щеше да го направи.
Тишина. Напрягаш се още повече, скоро нервите ти ще изневерят и ще извикаш, ще креснеш на ...