Рептилката Лушка се събуди в приповдигнато настроение въпреки махмурлука от снощния купон. Купонът се състоя по случай нейния рожден ден и беше изпълнен с алкохол, секс, наркотици и рептилски рокендрол. Лушка беше навършила осемнадесет земни години, сиреч беше станала пълнолетна по тукашните закони, които в случая съвпадаха с онези на нейната раса. Това обстоятелство ѝ позволяваше да напуска подземната база на рептилите, разположена някъде из недрата на планината Странджа, в която база беше родена, и да се подвизава горе както намери за добре, но с оглед на крайната цел на рептилската инвазия на планетата, а именно заробването на човечеството.
Лушка изпълзя тромаво от леглото и се дотътри до кухнята на апартамента на родителите си, като благодареше наум на рептилския бог, че дъртаняните точно сега са на тайна мисия в столицата на държавицата и няма да ѝ четат конско за вчерашните изпълнения, нито ще ѝ попречат да осъществи грандиозните си планове за днешния ден. Изпи една кана със зелева чорба, за която напитка знаеше от личен опит, че помага при махмурлук, и вече поосвестила се отиде в банята. Там си направи лазерна епилация на лапите и опашката, взе набързо един душ и пое към камерата за трансформация и телепортация. За неин късмет в момента нямаше излизащи от или влизащи в базата, така че не ѝ се наложи да чака ред. Премина през досадните идентификационни процедури, за които беше правила множество „сухи“ тренировки, избра да се превъплъти в човешки екземпляр от мъжки пол – чаровен млад мачо по тениска и бермудки, и стартира финалната фаза на процеса. (Беше решила предварително да разбере, що е то човешки секс от позиция на земен мъж, тъй като от разказите на по-големите си приятелки беше научила, че усещанията на земните жени по време на това занимание не са кой знае колко по-различни от тези на рептилските.)
Озовала се в центъра на един от големите черноморски курорти, където беше задала да бъде телепортирана, Лушка отначало се стресна от непривичната обстановка. Беше научила, че на повърхността на планетата през лятото става доста горещо, но 35-те градуса ѝ дойдоха нагорно. Освен това нямаше тренинг в ходенето на два крака и едва се удържаше да не се пльосне на земята и да не запълзи на четири. По тези причини се запъти колкото можеше по-бързо към най-близкото заведение. Седна на крайното столче на бара, за да може да наблюдава поведението на туземците, без да привлича нежелано внимание. Поръча си кока кола, белким се поразхлади малко. Внезапно нечий женски глас зад нея изрече:
– Ей, готин, ще черпиш ли старата Корнелия едно уиски?
Лушка се извърна и видя до себе си едно прелестно по човешките мерки младо същество, оскъдно облечено с мини поличка и потник с надпис No need to ask*. Заозърта се за споменатата възрастна особа, а в това време съществото се настани на съседното столче и през кикот каза:
– Аз съм Корнелия, бе, пич. В нашия бранш навършиш ли двайсе и две, се броиш за стара. А аз навъртях още три месеца отгоре.
– Приятно ми е, Лушко...
– Ама и ти си оригинал... я какво име имаш... Ей, барман, дай едно двойно от специалното!
Барманът, явно знаещ какво има предвид новата позната на Лушка, наля нещо от бутилка в чаша и я плъзна по плота към двамата. Корнелия хвана чашата в движение и изгълта течността със скорост, която силно впечатли рептилката.
– In whiskey veritas!** – изрецитира вдъхновено Корнелия и се обърна към Лушка: – Пич, нали ще бутнеш малко мангизи на бармана, плийз?!
– Бива. – Рептилката измъкна от единия джоб на бермудките си пачката с идеално фалшифицирани двайсетолевки, получена от автомата в камерата преди телепортирането, и подаде две банкноти на появилия се тутакси барман. – Задръжте рестото! – добави, подражавайки на някои от героите от човешките филми, които беше гледала.
– Ама ти си бил тежкар! – възхити се Корнелия при вида на парите. – Само нещо скапан ми изглеждаш... хайде да отидем да ти направя един масаж, че да се даврандисаш. Квартирата ми е наблизо. Навит ли си?
Лушка, разбира се, беше навита ‒ парашутът ѝ беше на път да се отвори без особени усилия от нейна страна. И той се отвори и разгъна максимално. В една от мизерните стаички в близък хотел, предназначени за почивка на персонала, човешката девойка, която „работеше“ на почасова тарифа, предложи и приложи за два часа на рептилката пълна програма срещу скромната сума от двеста лева. В края на сеанса Лушка се почувства наистина скапана, затова побърза да се изнесе от любовното гнездо на Корнелия, обещала на труженичката по настояване на последната, че в най-скоро време пак ще я уважи. Беше придобила интересуващите я опитности и те не бяха я очаровали много. А и жегата се беше усилила. Рептилката реши, че като за първо излизане в горния свят е научила достатъчно и се телепортира обратно в базата.
Този път обаче трябваше да почака доста време при замаскирания като пън вход ‒ явно множество нейни сънародници и/или сънароднички се отправяха нагоре. В един момент даже до нея се материализира някакъв екземпляр, приличащ на онзи типаж, когото човеците наричаха „мутра“.
‒К`во става, градски? ‒ попита го Лушка. ‒ Вися тука цял цикъл на Нибиру...
‒ Младежта се изнася масово към морския бряг, за да пренощува на плажа и да посрещне утре Джулай морнинг. Такава традиция имат местните двуноги.
‒ Аха, а ти к`во правиш сам в пущинака?
‒ Аз съм от охраната, проверявам дали няма нещо съмнително около базата.
Най-после Лушка успя да се прибере. За втори път през този ден се озова в камерата за трансформация и телепортация. Застана в поза партер и зачака да си възвърне нормалния облик, което следваше да стане след десетина секунди ‒ както пишеше на информационното табло. Това обаче не се случи нито след десет секунди, нито след десет минути. Рептилката се паникьоса и натисна паник бутона, към което според инструкциите се прибягваше само в краен случай. Веднага в камерата довтасаха два рептила от поддръжката на хард- и софтуера с прикрепени за опашките им плакатчета с надпис „Fuck M$“, и се заеха да проверяват машинарията. Не открили никакви нередности в нея, те се посъветваха помежду си и единият съобщи по интеркома, че в камерата е налице извънредна ситуация. Няколко минути по-късно в камерата влезе подчертано лежерно самият началник на базата, който изглежда смяташе, че прекаленото бързане би се отразило негативно върху авторитета му. Като изслуша с небрежно изражение обясненията на техниците, той се почеса продължително с лявата предна лапа зад дясното ухо, заяви високопарно, че има ли човек, има и проблем, и нареди по мобилния си телефон да пристигне лаборантка, за да вземе кръв от проблемната личност. На появилата се също като онези от поддръжката без забавяне рептилка, носеща огърлица с инкрустирана върху нея червена свастика на бял фон, беше заповядано да направи безотлагателно необходимите изследвания и да докладва резултата лично на началника. Лаборантката поиска от Лушка да легне по гръб на пода, понеже само в тази поза можеше да достигне до някоя вена на някоя от ръцете ѝ, свърши си работата и изчезна в посока лабораторията. Още докато началникът се чешеше с дясната предна лапа зад лявото ухо, по телефона му зазвуча „Моя страна, моя Рептилия...“. Той натисна бутона за приемане на разговор, процеди едно „Казвай!“ и изслуша отговора с все по-загрижена физиономия.
‒ Лоши новини, моето момче… пардон, моето момиче ‒ обърна се началникът към Лушка. ‒ Прихванала си човешката болест СПИН. От нея аборигените горе мрат като мухи. За нас СПИН не е летален, но също е фатален в известен смисъл. Пипналите го рептили, докато са били дегизирани като хора, не могат повече да се трансформират обратно в автентичния си образ. Така че, колкото и да ми е неприятно, съм длъжен да те въдворя извън базата за неопределено време ‒ докато нашите медици изнамерят цяр за този синдром. Съгласно правилата за пребиваването ни на тази мизерна планета не е позволено да се държат в нашите бази различни по форма от нас разумни същества, освен за разфасоване с научна цел. Та ще ти се наложи да се адаптираш към жизнения стереотип на двуногите примати, макар че ще ти бъде трудно на твоята крехка възраст. Но… както гласи древната рептилска мъдрост, всяко зло – за добро. Имам предвид, че ще можеш да допринесеш в немалка степен за намаляването на човешката популация, като заразяваш масово със смъртоносния вирус. Нашите агенти горе ще ти оказват необходимото съдействие и ще разполагаш със значителни финансови средства. Пък кой знае ‒ някога в бъдещето може да пише за теб в учебниците по история като за личност с особени заслуги към космическата мисия на рептилите ‒ завърши тържествено началникът.

Няколко месеца по-късно в две от министерствата на страната бяха получени множество обезпокоителни сигнали. В здравното ‒ за рязко нарастване на броя на бременни и абортирали жени, носителки на HIV вируса, във вътрешното ‒ за рязко нарастване на количеството на майсторски изработени фалшиви банкноти в обръщение.

_______________________________________________________________________________

* Няма нужда да се пита. (англ) ‒ б.а.
** Парафраза на латинската сентенция „In vino veritas.“ (Във виното е истината.) ‒ б.а.