Б  А  Л  К  А  Н

     Беше късен следобед в средата на месец октомври 2007 г.

     Бавно напредвах по изоставената улица, която почти цялата бе превзета най-вече от магарешки бодили, но можеха да се зърнат и всякакви други представители на ниската флора, които бяха успели по някакъв си техен начин да пробият асфалта и да царстват с зеленината си върху него.

    В страни  стърчаха огромни ректификационни колони*, скелети на непознати за мен съоръжения и слепи сгради  с изпочупени прозорци. Стигнах кръстовище, на което три от четирите светофара се бяха наклонили тъжно към земята и нямаха нищо общо с величествения наклон на кулата в Пиза.

    Всичко тук, сътворено от човешката ръка,  се бе превърнало от и във времето  в един кошмарен  декор, подходящ за Хичкок и, ако той бе още жив, сигурно би заснел, където бях попаднал,  втората серия на филма си „Психо”.

    Но в този отдавна запустял промишлен град съществуваха изключения и тези изключения бяха ябълковите дървета. Толкова много не бях виждал в никоя ябълкова градина. Клоните им бяха натежали от узрели предимно в червено лъскавини, като се чуваше начесто звук на паднала на земята ябълка.

     То земя никъде не се виждаше и е правилно да се каже в тревата, защото аз точно от тревата събирах падащите, хапвах ги и бързах  да опитам с нестихващо любопитство следващата и следващата. Наслаждавах се на вкуса на всички сортове, които сигурно вирееха в България и когато съзирах от другата страна на улицата някой неопитан от мен сорт, с известна мъка пресичах високо зеленясали улици и тротоари.

    Тежеше ароматът на загниващия изпопадал плод и се чуваше отвсякъде предупредителното жужене на осите и пчелите. Във въздуха хвъркаха още пеперуди, а от ябълковите дърветата, понеже други нямаше, ако не се броят няколко тополи, врабчетата оповестяваха  присъствието си с непрекъснато чуруликане. Слънцето бе поело ежедневния си път към заник, липсваше повей и въздухът около мен бе изпълнен само от  живота на природа, която си отвоюваше  безпрепятствено унищожената от човек територия.

    Не поглеждах встрани и нависоко, за да не съзирам потискащите контури на онези изоставени съоръжение в Плама – Плевен, в чиято територия се намирах.  Бях пристигнал сутринта в  командировка и завърших  работата си преди колежките. Оставих ги в Бялата сграда  с думите, че отивам вън да пуша. 

    Вече само сдъвквах първата хапка ябълка, за да поема сока  - бях  пренаситен от това тяхно изобилие и разнообразие. Съвсем близо, вляво зад мен,  се чу тежко туптене на паднал плод и аз го затърсих всред тревата. Беше огромна лъскава жълто-червена ябълка с невероятен аромат и, след като се насладих на него, се изправих, колебаещ се дали да я опитам или да я занеса армаган на спътничките си, но този въпрос остана нерешен, защото време за него вече нямах.

    Пред мен, навсякъде в поклащащата се зеленина, тихомълком се промъкваха десетки кучета. Постепенно те образуваха плътна дъга, а насреща ми се появи един от потомците на Баскервилското куче. Щом той застана пред нея, дъгата се вкамени в готовност. Звярът ме загледа в очите. Те бяха учудващо огромни, почти изцяло черни с едва доловим кафяв оттенък, в които се спотайваха светкавици.  Чу се падането на ябълка и в тишината след нея  кучето  плавно сниши опашката със задницата си към земята, оголвайки зъби. През тях се промъкна най-ужасното ръмжане, което някой нещастник в Ада е чул. Зъбите се оголваха все  повече и повече, ръмжането ставаше по-гърлено и предните крака  започнаха да се свиват.

    С периферното си зрение забелязвах, че  останалите кучета следваха движенията и жестовете на водача си с изключение на ръмжането. Гледах го право в очите, но, за разлика от него, без  злоба и омраза. За части от секундата отбелязах, че лиги няма – значи  не е бесен, но това бе само една искрица утеха.

    Песът бе внушителен на ръст, като явно си личаха окраската на каракачанската порода, ушите, разкошната опашка и ниската задница на   немската овчарка и огромната челюст на питбула.

    Той направи едва незабележима  крачка към мен и мълниеносно застина отново в бойната си поза. Цялата глутница, като по команда, повтори водача си.

    Вече бях убеден, че повече този срещу мен няма да прави крачка, а ще последва скок. Трябваше  скорострелно да поема инициативата, защото изобщо след малко нямаше да ме грее факта, че звяра не е болен от бяс.

     С най-нежния си приятелски, тих и нисък тембър започнах бавно, като правех доста големи паузи след всяка дума:

-         Здравей, веднага разбрах, че ти си водача на глутницата и това е твоето царство. Попаднах тук най-случайно и нямам никакви аспирации към твоята власт, господарство и претенции за женските ти. Просто похапвам ябълки, а ти ябълки не ядеш, така че с нищо не съм те обидил или накърнил достойнството ти. Ако не е така, ти ми кажи.

    След първото мое изречение ръмжането на песа започна да се снишава, а след последното то вече бе изчезнало.

-         Ето виждаш ли – продължих монолога си, като се молех той да не вземе

ябълката в ръката  ми за камък – ти си съгласен с мен. Я какъв си красив, огромен и силен. Сигурно доста мъжкари си победил, докато се докопаш с еднолична власт над тази многобройна глутница. Виждам белег под лявото ти око, а също и бели косми под брадата. Знаеш ли на колко си години? Не? Аз ще кажа – някъде между пет и шест години си.

    Направих по-голяма пауза, през която погледите ни продължаваха да бъдат в една линия.

   -   А сега ще те попитам нещо лично – имаш ли си име? Мълчиш. Ако ми позволиш, нека да отгатна – ще ти казвам едно след друго имена, а когато стигна до твоето, ти ще ми съобщиш по някакъв начин.

    Зъбите се виждаха, но не бяха вече толкова оголени, а предните крака се бяха изправили. В погледа му долових повече любопитство, отколкото агресия. От мига, в който го съзрях, не бях помръдвал и на йота. Една виолетова пеперуда се опита за кацне на носа му, но бе моментално налапана и изплюта. За миг неговия поглед се отклони от мен.

-         Ако си готов, да започваме. Мисля, че на теб най ти подхожда да се казваш

Балкан. Чакам те да кажеш , така ли се казваш?

    Кучето изправи задницата и в погледа му долових очакване.

-         Познах нали? Ти си Балкан. Хайде сега  Балкан, ела тук.

     Бавно свих десния си крак и с пръсти потупах  коляното си. Тръгна към мен, като продължих нежно да го подканям.

    Вече ни делеше само една крачка!

    Той пристъпи и се изправи, като предните крака постави на гърдите ми. Веднага с близката си ръка ги прихванах, а с другата, след като пуснах държащата ябълката да падне за втори път на земята, леко го погалих между ушите. Кучето постави глава върху мен  и си затвори очите. Продължих да го галя,  като  масажирах областите в основата на уши му. Преминах към челото, а Балкан отвори очи и ми близна лицето. Наведох си главата към неговата и той започна за ме ближе по ушите и зад ушите. Дъхът му беше на чистокръвен звяр без никакъв и помен от друг примес.

     Започна да ми тежи доста и вече премислях как да си сменя ръцете, когато почувствах многобройни допири на муцуни, тела  и опашки по краката си. Огледах се и се видях в центъра на глутницата, плътно притискаща се в мен и очакваща да погаля всеки неин член. Бяха над двадесет песа от всякакъв калибър, но всеки вирнал и размахващ радостно опашка във въздуха избутваше другия, за да бъде по-близо.

     На Балкан не му хареса май тяхното близко присъствие, отдели се от мен и с лай прогони подчинените си. Аз използвах момента и си прибрах падналата ябълка в пазвата, а когато Балкан  се завърна, му казах:

-         Искаш ли да ме изпратиш сега? Там някъде назад трябва да е колата ми, а в нея имам храна за теб и за останалите.

    Той ме гледаше в очакване, а аз на висок глас, нетърпящ възражение, изрекох командата:

-         Балкан, редом! – и поех назад. Доволен видях, че закрачи редом с мен от

дясната ми страна с вирната опашка, която тържествено развяваше в ляво и дясно. Останалите песове хаотично ни следваха на два-три метра. Наближихме Бялата сграда, стигнахме да колата и аз  извадих от багажника торбата с Pedigree**. Взех една шепа зърна и ги поставих пред Балкан:

-         Tова тук е за теб, опитай.

Кучето започна да мирише непозната  храна и ме погледна въпросително. С поглед

и жест го подканих да я опита и той пое една гранула. Бавно я схруска, преглътна я и започна да се храни лакомо като куче.

    Тогава дойде глъчката, врявата и кипящата кучешка дандания. Всеки искаше да яде! Балкан изръмжа, светкавично подгони най-смелото куче, което успя да му отнеме част от храната, а като се върна вече нямаше никой, защото останалите я излапаха за отрицателно време. Лаейки подгони и тях, подгонените бягаха лаейки, но други се завръщаха също лаейки като душиха за храна и този разнообразен лай, изпълняван от две дузини кучета се превърна в една величествена симфония, оратория или нещо от сорта, което само оглушалият Бетовен би оценил истински.

     Това "нещо от сорта" обаче звучеше страшно гръмко, защото съзрях през остъклените врати моите колежки  и други хора да крещят в ужас, а не можех да ги чувам, но за сметка на това отлично разбирах техните настоятелни знаци  да избягам веднага при тях, където е свободата.

    Взех втора шепа храна и я поставих пред Балкан. Страшно грешен ход от моя страна! Отново се започна същата симфония, но с една октава по-високо.

   Балкан пусна в действие зъбите си - долових жалното скимтене на пострадало куче. Тогава започнах с шепи да хвърлям около мен. Настъпи сносна тишина - повечето песове разбраха какво става и завряха муцуни в тревата. Поставих остатъка от чувалчето пред Балкан, като го разкъсах, за да разбере, че това е края на пиршеството.

-         Добър ден, господине.

При мен бе пристигнал портиерът, когото, сто на сто, гледащите ме през врата бяха повикали да ме спасява. Полу-военната  униформа в цвят каки издаваше неговия ценз.

С бодър тембър отвърнах на поздрава му:

-         Добър ден! Чудесно куче е Балкан.

Извадих кутията с цигари и запушихме. Човекът ме погледна десетина секунди

изпитателно и започна:

-         Да. Отличен пазач е. Той и останалите не допускат никой да припари до

завода.Е, то беше завод преди много години, ама… Ама сега много цигани, много нещо се навъди бе! И се с каруци идват да товарят желязо. Краднат посред бял ден, майка им циганска! Чупят, режат, разбиват, а началникът викат, че аз трябва да ги гоня, защото ми били дали пистолет, иначе ми спира заплатата. Те цяла тумба, а ние само двамата с бай ти Петко. И к`во ще им направя на циганите с този газов пистолет?

    Дръпна от цигарата, но тя бе загаснала. Подадох му запалката си.

-         Еле, после Господ се смили над мен! Гледам един ден миналата година, май по това време беше, бягат циганите от завода с празните си каруци, а след тях един огромен пес с още пет-шест кучета ги лаят като за умряло. После се сближих с кучетата а този огромния, техния водач, го кръстих Балкан. След време надойдоха още кучета и сега вече не мога да ги преброя. Всеки тук им носи нещо за ядене, ама остават храната при мен, че ги е страх от тези  приятели. – той посочи живота около нас -  А те ядат само от мен, а когато ме няма -  от колегата ми, бай Петко.

      Дръпна дълбоко с кеф от цигарата и  продължи:

      -     Май аз много се разприказвах. Я ми кажи сега, ти какво правиш сред кучетата, да те питам, че ми телефонираха да те спасявам?

-         Нищо, какво да правя – приказвам си с тях.

-         Май ме лъжеш  като циганин, нищо, че ти не изглеждаш на мангал. Как не те заръфаха бе, човек?

-         Тя е дълга тази история. Ще ти я разкажа някой друг ден, че сега времето

напредна.  Ти се грижи за Балкан и за останалите кучета, пък аз, ако е рекъл Господ, пак догодина ще дойда да се видим и по-дълго да похортуваме.

-         А, ама ти откъде му знаеш името?

-         Нали ти казах, че тази история е много дълга? Сега път до София ме чака а

гледай – Слънцето залязва вече. Онези зад вратата дето ръкомахат  виждаш ли ги – мен ме чакат да ги карам при мъжете им.

-         Добре, тъй да бъде. Кажи ми поне как се казваш?

-         Емил се казвам. А твоето име?

      -    Аз съм Иван, ама всички ми викат  Иван Портала.

Стиснахме си ръцете. Балкан бе застанал клекнал между нас и гледаше ту единия,

ту другия, който говореше. Останалите кучета още душиха из тревата за някое пропусната хранително зърно.

Наведох се и погалих Балкан, а той си постави главата на обувките ми.

-         Мама му стара, да не повярва човек на очите си! Ти да не си циркаджия, от ония, дето дресират животните?

-         Приличам ли ти на такъв?

-         Не, ама …

-         Довиждане, Иване. Бъди жив и здрав! Нека Господ да е с теб. И се грижи  за

кучетата!

Наведох си и целунах Балкан по челото, а той ме близна.

-         Довиждане Балкан. Пак ще се видим.

    Кучето разбра какво му казах, стана, погледна ме особено в очите и  тръсна няколко пъти глава, сякаш ми отговаряше. Не разбрах  нито погледа му, нито жеста му.  Балкан  дойде с мен до колата, погалих го за последно, влезнах вътре и потеглих към централния вход от лицевата страна, където вече ме очакваха.

      Измина около година и вчера се обадиха по телефона от Плама - отново да ги

посетят представители на нашата фирма. След официалния разговор  помолих да ме свържат с   Иван Портала. От него научих, че Балкан е застрелян от циганите.

     Изведнъж нещо болезнено ме  удари в джигера. С болката дойде и отговора на въпроса  защо накрая Балкан ме погледна с онзи поглед, клатейки  глава.

     Кучето, за разлика от мен, е знаело още тогава,  че повече няма да се видим.

     Взех все още лъскавата ябълка, която преди  година поставих върху малка ваза  на бюрото  си и я  запокитих в кошчето за боклук.

      Командировката се състоя без мене.

===============================================================

Емил Константинов

 07.03.2009 г.

София

==============================================================

* Ректификация– процес на последователно многократно изпаряване и втечняване на една и съща порция от дадена смес, при което част от последния кондензат се връща в колоната, за да се подобри степента на разделянето.

** Pedigree-  пълноценна храна за  кучета.