Вече от три години работеше на бариерата – нощна смяна, въоръжена охрана. Пазеше на стар платен паркинг за автомобили – в централната част на града. Ежедневието му беше автоматично планирано. Сменяха се ден и нощ и вече губеше представата за дати. Всъщност беше човек пред пенсия – трябваха му още няколко години за да може да се пенсионира и да се отдаде на своите си занимания. Времето, когато беше на смяна (два дни на работа - един почивен), минаваше бавно. Парите, които получаваше си струваха, не бяха много, но достатъчно за да се чувства добре и да води сравнително нормален живот. Скуката, скуката беше нещо, което му тежеше и го тормозеше вечер. Опитваше се да чете, но очите му бяха отслабнали, а светлината във фургончето не беше добра. Така прочиташе по няколко страници и винаги се ядосваше, че въпреки любопитството му, как ще се развие действието - не успяваше да продължи с четенето. Защо издаваха книги с такъв дребен шрифт, да му се не види. Очите му се насълзяваха и започваха да парят. Тогава той спираше и се опитваше да хване някоя станция на радиото – новини или някой интересен събеседник. Той обичаше да слуша новини, искаше да е в час с всичко, което се случва. Харесваше му да слуша и интервюта на успели и умни хора. Така минаваха смените и протичаше живота на г-н Петракиев, Апостол Петракиев.

Днес беше по-особен ден, чувстваше го с цялото си същество, въпреки, че не разбираше какво точно е специалното. Смяната вече беше започнала. Вечеря рано, като никога преди и изпи близо половин литър от някакъв блудкав сок с етикет „100 % натурален”. Минутите цъкаха бавно.

Напоследък често се връщаше назад в спомените си и виждаше жена си. Тя бе починала преди почти седем години и оттогава, сякаш живота го изостави. Доста време мина преди да преодолее мъката и да прежали любимото същество. Всъщност затова и се опитваше да бъде постоянно зает – за да не мисли за нея.

Нощта се спускаше спокойно, а полъхът на лекия ветрец придаваше някак романтична нотка на околния пейзаж. В далечината бръмчаха автомобили, което му помагаше да не се чувства сам. Но с отминаващите минути все по-рядко се чуваше това бръмчене и нощта постепенно замираше.

Той реши, че е време да направи обход на автомобилите оставени под охрана. Взе фенерчето, запаса пистолета и бавно тръгна по вече отрепетирания маршрут.

Наоколо цареше мрак, а тишината, беше прекъсвана от време на време от някоя разгонена котка и напева на щурците.

И все пак имаше нещо във въздуха, господин Петракиев знаеше, че тази смяна ще се случи нещо, чувстваше го и беше нащрек. Обиколката мина нормално, само две кучета се бяха сгушили в ъгъла на оградата и когато го видяха да идва се размърдаха, наостриха уши, а едното глухо излая, сякаш за да даде знак на пазача, че е свой и няма от какво да се притеснява. Господин Петракиев беше винаги доволен да ги види, защото знаеше, че ако има нещо кучетата първи щяха да надушат и да му съобщят. Реши, че при следващата обиколка ще им донесе по малко водица и парче хляб, за да затвърдят приятелството.

Върна се към стаичката – стар фургон оборудван с всички екстри, включително и химическа тоалетна, но когато понечи да отвори вратата, лампата, която беше окачена отпред присветна и угасна. Странно, но тръпки полазиха по гърба му, а когато понечи да се огледа, усети нечий дъх във врата си. Обърна се, но нямаше никой, само кучетата бяха станали по – неспокойни и подскачаха около него. В този момент ситни капки, предвещаха идващия дъжд. Заваля, заваля отведнъж и силно. За минути дъждът оформи пелена, която не позволяваше да се види и на два метра напред какво се случва. Опита се да включи прожектора, който беше уж по-мощен, но явно не беше зареден и той само присветна и след около две минути угасна. Цареше пълен мрак.

Остра болка прониза сърцето му и той задиша учестено. Тюх, човек на възраст, а да се плаши от тъмното – срамота. Пазачът опита да си вдъхне кураж и да спре този внезапно нахлул страх. Но страхът не си отиваше, даже напротив – засилваше се. Това още повече го затормози и той усети, че дъхът му съвсем секва и аха, аха да припадне. Наоколо беше тъмно, тъмно и тихо. Странно дори кучетата, които обикновено привестваха с радостен лай дъжда – сега мълчаха. От техния ъгъл не се долавяше и най-малък шум. Господин Петракиев реши да опита да си върне куража с някакво действие. Обърна се и като дебнещ хищник се заоглежда в тъмнината. Усети, че сега виждаше по-ясно и от моментите, когато се взираше да чете. Зрението му беше остро и беше сигурен, че ще забележи и най-малкото размърдване. Внезапно му хрумна, че трябва да извади и пистолета. На фона на всепоглъщащата тишина, прищракването при зареждането оттекна надалече. Тук-таме по горните етажи на блоковете светваше или угасваше светлина, което донякъде действаше успокояващо.

Това дебнене трая около пет минути, но за пазачът това сякаш бяха пет часа. Беше сигурен, че отстрани изглежда даже смешно. Това не беше лов на животно и той не беше ловджия.

В този момент срещу него се изправи фигура загърната в наметало. Качулката беше сведена достатъчно, че да не се вижда лицето. Дали беше жена или мъж, откъде се появи и какво представлява – дали беше видиение предизвикано от изпитания страх на господин Петракиев или действително срещу него стоеше някой? Много въпроси, които само извираха и той даже не се и сещаше, че трябва да им се отговори. Дъждът утихна, но фигурата стоеше там и съвсем ясно се открояваше на фона на мъждукащите светлини. Стоеше, мълчеше кротко приведена и сякаш очакваше някакъв знак.

Апостол пръв наруши мълчанието и заговорнически запита:

- Кой сте вие, какво сте и защо стоите пред мен?

Собственият му глас помогна да разсее напрежението и да забави нахлуващата в слепоочията му кръв. Съществото пред него се разгърна и пазачът с изумление осъзна, че пред него стои млад едър момък. Веднага изпъкна препасания червен пояс и затъкнатите два пищова и нож в него. До кракът му висеше, препаска с калъф на сабя, а от другата страна нещо като манерка за вода. С една дума пред него се беше гордо изправил един същински хайдутин. Чак сега Апостол Петракиев се вгледа в чертите му и видя едрите засукани мустаци. Този човек му напомняше на някого, но все още не се сещаше на кого. За да скъси разстоянието помежду им и да разсее все още витаещото напрежение, той запита като отколешен селянин:

- Как те викат юначе?

- Аз съм Петко, Петко Киряков, повечето ме знаят като Капитан Петко Войвода ... А ти кой си и как да се видя с околийския?

Изумлението на пазача беше толкова голямо, че направо отвори уста и хладния въздух бързо го задави. Закашля се продължително, а като спря отново погледна към човека:

- Виж, младеж, ако сте решили точно днес да ми правите „скрита камера” настоятелно моля да спрете, не ми е до шеги, а и ми пречите да изпълнявам служебните си задължения. Аз съм пазач тука и като отговорно лице ще ви помоля да напуснете полосата.

Петракиев понечи да изблъска едрата фигура, но сякаш се опитваше сам да измести каменен блок – дори не успя да го помръдне.

- Господине моля напуснете полосата и ако продължавате да ме тормозите ще се наложи да използвам служебното оръжие … - и той извади пистолета.

Усетил неизбежният сблъсък Капитан Петко сграбчи човека и с лекота го обезоръжи и внимателно положи на земята. Въпреки, че не беше наранен пазачът остана да лежи, къде от изумление от ловкостта на пришълеца, къде от тъпата болка която изпита в кръста. Тогава се сети и използва последния си коз – радиостанацията.

Докато викаше колегите си, едрата тайнствена фигура изчезна и човекът остана да лежи сам, обгрижван от четириногите си приятели, които току що го бяха налазили.

Пристигна караулната кола и от нея слязоха четирима души и се затичаха към свлечената до фургона фигура на стария им колега.

Първият който пристигна го запита:

- Какво се случи, Апостоле, кой беше, има ли други хора на полосата, какво е откраднато?

Чак тогава Апостол Петракиев се окопити, понечи да разкаже, но се усети колко невероятно ще прозвучи тази случка, затова се усмихна и увери:

- Няма проблеми, просто се обади стара травма и паднах възнак ...

- Момент нали каза, че те нападат?

- Да, да – нападат. Кой да ме нападне в тая тъмна нощ? Сигурно някой хайдутин, а?

Всички се разсмяха ... А той най-много се разсмя и усети спазъм в гърдите, но не, не беше болка, вече знаеше, че още има надежда в тоя живот, видя я с очите си, а сега тя е някъде там …. в  тъмното ...