Хитър Петър бил малко момче. Един ден с баща си отишли да прекопаят чорбаджийското лозе. Бързали много, защото уговорката била да им се плати, ако свършат работата до вечерта. В съседното лозе работел стопанинът му - техен съсед. Той си пеел, докато копае. Щом се изморил седнал да почине на сянка под черешата. А на дървото имало славей, който огласял с красивите си звуци всичко наоколо. Не бързал селянинът за никъде, слушал чудната песен и се радвал. Малкият Петър и неговият баща цял ден не подвили крак. Слушали славеят без да вдигат глави и махали мотиките. В късния следобед прекопали лозето и седнали под черешата да отдъхнат. Не щеш ли долетяла  врана, подплашила славейчето. То литнало и кацнало на един голям орех наблизо. Ала замлъкнало и не издавало повече нито звук. Момчето гледало, гледало, пък попитало баща си:

-    Тате, що спря да пее славейчето?
-    Ех, синко, всеки славей пее на своето дърво. Виж комшията колко е щастлив в  
собственото си лозе. Кога иска почива, кога иска песен запява. А ние в чуждия имот цял ден сянка не видяхме. Претрепахме се от бързане, че иначе пукната пара нямаше да вземем. Прави – струвай, но на чуждо да не работиш!