Бастет и бездната

(не е разказ, нито пък философия; не е и поетична миниатюра, а още по-малко — модерна притча)

Да умееш да жонглираш по ръба на черния хумор не е болестно състояние, а е вид виртуозно балансиране на въже — а-ха да паднеш отвисоко на земята и да се пръснеш като балон с фекалии, но не... не падаш — и си оставаш торба с фекалии, само че с чувство за баланс! Реалната илюзия за превъзходство е да бъдеш скромен сред вълци и да знаеш, че смирението е последната форма на гордост, която бездната (един слънчев ден) неизбежно ще погълне като „глътка въздух“.

А вътрешният глас — онова вечно гладно коте за още духовна храна — пак ще се обади. Ще мърка за смисъл и естетика, ще протяга лапи към мислите ми, ще се преструва на мъдрец, докато ближе собствения си прозорец към реалността. И аз ще го галя, защото е единственото живо нещо в мен, което още вярва, че гладът е доказателство за живот.

Понякога си мисля, че ако спре да мърка — ще настъпи дълбока тишина, толкова съвършена, че дори бездната ще онемее! Но после се сещам, че това коте няма навик да мълчи. То диша с моите съмнения, яде от мислите ми и пие от страховете ми. И колкото повече го храня, толкова повече расте — вече не е коте, а хищник, който ме пази от самия мен.

Може би така изглежда духовното равновесие — да вървиш по ръба, да галиш звяра вътре в себе си и да не знаеш кой от двама ви всъщност е истинският акробат. А да не знаеш, и да не ти пука е предикат и признак на мокша.

Бележка на автора:

Мокша — освобождение от кръговрата на страданието. А лично за мен — онази тишина между две мисли, когато бездната и Бастет дишат в един ритъм. Нито победа, нито поражение — просто освобождение от нуждата да имаш посока и цел.

Бастет — древноегипетската богиня на котките, женствеността, дома и защитата. В контекста на този текст, тя е символ на вътрешното „гладно коте“ – нежно зверче, но и свещено, кротко, но бдящо...