Докато возилото ни подскача от дупка в дупка по третокласния път към Вещица, за първи път се замислям какъв дявол ме накара да тръгна с тоя мъж. Бях се наслушала на всевъзможни истории за проблеми, породени от културни и религиозни недоразумения. Колкото и странен да ми се струваше, все се успокоявах, че е наше момче – българин, православен – колко да е различен? А той, още щом ме видя, рече: „Сичко ти е шес, е те тва е убава жена за Вещица!“. Първо му се обидих, после разбрах, че така се казвало селото му. Как ме омая, че тръгнах на север – идея си нямам! Ей ме на , треса се сега на седалката до него – не от нерви, от неравностите в асфалта – и се чудя какво да си говоря с баба му Маринка, за да направя добро впечатление.
- Немаш никви грижи. Оти я че каем секо нещо, дето требва.
Добре де, а аз като пукал ли да си мълча? Хич не ми се нрави тази идея и прехвърлям през ума си скромните си кулинарни познания – бабите обичат да готвят, ще се заговорим за манджи, приказката ще потръгне, всичко ще е наред. Да, точно така ще стане! Успокоявам се и до края на пътя ми е леко и весело, сякаш на годеж съм тръгнала. Може и така да се каже, всъщност, не ме запознават всеки ден с бабите си.
Баба Маринка ни посреща на портата. Рядко минава кола през това село с има-няма 40 жители и веднага е разбрала, че идем.
- Она батисала от път. – казва като сочи към мен. – Бучава и спаружена като кукуруз.
- Она е цвеке, стига си фулила! Пущи я на теферич да си отдъъне и да събира витамин де.
- Ептем цвеке! Чудо-чучуято ма стигна. Да се изува и да си куртулише балдърите под гижата. Че я вардим како родилка да не седи на жешко.
Почти нищо не разбирам от думите на бабката, но ми е ясно, че ме гледа изпод вежди. Слага ни с Куман да седнем на сянка под лозата и носи ядене.
- Какво е това? – питам колебливо, тъй щото никой като цяло не се обръща към мен и не ми е дал думата.
- Бело пръжено шльопаво.
И след обяснението не разбирам какво ще ям, затова просто го подхващам. Харесва ми!
- Еде ко ала. – обръща се баба Маринка към Куман с неодобрителен тон.
- Све ти не стиа! Гьоджа те да глъчиш нещо. Че се забъка и че се гътне жената!
- Чe ияди, че видиш!
Все по-неудобно ми става и все по-малко разбирам. Поемам си въздух и решавам да го карам по план.
- Бабо Маринке, много вкусно беше! Благодаря ти за обяда. Ще ми е драго да те отменя, какво ще кажеш аз да приготвя вечерята? Какво най-много ти се иска?
- Бел муж.
По лицето ми избива руменина. Вярно е, че не ме хареса, но такива груби шеги ми се виждат крайно неуместни на фона на моя учтив, доброжелателен въпрос. Броя до десет и заговарям отново:
- На масата, бабо Маринке, какво искаш? Това питам.
- Е те така - бел муж! Оти меяш бадива?
Отново си поемам въздух, изправям се бавно и още по-бавно тръгвам към колата, за да не си личи колко съм паникьосана. А междувременно пресмятам след колко време ще съм вкъщи, ако отпраша веднага.
© Богдана Калъчева Todos los derechos reservados