Докато возилото ни подскача от дупка в дупка по третокласния път към Вещица, за първи път се замислям какъв дявол ме накара да тръгна с тоя мъж. Бях се наслушала на всевъзможни истории за проблеми, породени от културни и религиозни недоразумения. Колкото и странен да ми се струваше, все се успокоявах, че е наше момче – българин, православен – колко да е различен? А той, още щом ме видя, рече: „Сичко ти е шес, е те тва е убава жена за Вещица!“. Първо му се обидих, после разбрах, че така се казвало селото му. Как ме омая, че тръгнах на север – идея си нямам! Ей ме на , треса се сега на седалката до него – не от нерви, от неравностите в асфалта – и се чудя какво да си говоря с баба му Маринка, за да направя добро впечатление.
- Немаш никви грижи. Оти я че каем секо нещо, дето требва.
Добре де, а аз като пукал ли да си мълча? Хич не ми се нрави тази идея и прехвърлям през ума си скромните си кулинарни познания – бабите обичат да готвят, ще се заговорим за манджи, приказката ще потръгне, вс ...