Екипът от журналисти се качиха в голям военен джип и потеглиха кум сърцето на Грозни. Соня се настани до Исмаил - искаше да поговори с него за независимото сепаратистко движение водено от Шамил Басаев.

- Познаваш ли го? - запита го Соня, докато джипът шумно се тътреше към Грозни.

- Виждал съм го няколко пъти, но познавам важни членове на сепаратисткото движение, близки на Башаев - отвърна й Исмаил.

- А той що за човек е? В смисъл...цялата тази пропаганда покрай идеята, че той е терорист?... - Соня зададе въпроса си доста неуверено и предпазливо.

Исмаил се разсмя.

- Нали си журналистка? Би трябвало да знаеш.

- Източниците ми не са достоверни - защити се Соня.

- В смисъл?

- Американски журналисти. На тях не може да се им доверие.

- А на теб може ли да се има доверие? - Исмаил я погледна и се усмихна чаровно.

- Аз съм от „Репортери без граници" - на нас винаги може да ни се вярва - отвърна му подобавщо Крисенко.

- Мисля, че мога да уредя нещо.

Соня се усмихна и се обърна към колегите си. Джеймс беше включил камерата и снимаше в движение, Ингрид говореше нещо на диктофона си, а Самира си водеше записки, докато един от чеченските им охранители й обясняваше нещо на руски.

Соня потъна в размишления - тази медийна пропаганда. Лесно им беше да погледнат на Шамил като на терорист... и на всички чеченци, принудени да вземат оръжие в ръка, включително някой от жените им. На Русия й беше много изгодно Чечня да бъде поредната конфликтна зона, в която действат крайни ислямисти (според манипулираните сведения). Ако тези млади чеченци бяха терористи - хора,

борещи се единствено и само в името на свободната си държава и народ, то тогава какви бяха руснаците?

Тези трескави мисли бяха прекратени за секунда. Джипът спря - насреща се задаваха руски федерални военни.

- По дяволите! - изкрещя Исмаил и подкани шофьора на джипа да се върне назад. В следващия миг започна престрелка. Руснаците стреляха по джипа, а Исмаил продължаваше да крещи: - По-бързо! По-бързо! - шофьорът натисна газта, но трябваше да внимава, ако джипът забуксува, с тях е свършено. - Залегнете! - подкани ги чеченеца и всички свиха глави надолу. Страничното стъкло над Соня се счупи и стъклата паднаха върху нея, порязвайки я тук-там. За късмет успяха да се изплъзнат от дулото на руските оръжия и шофьорът пое черен път, извеждайки ги извън Грозни.

Соня се изправи и Индгрид ахна.

- Боже... цялата си в кръв! - в този момент Исмаил, които бе най-близко до Соня, се обърна към нея. От челото й се стичаше силна струя кръв. Той се приближи и огледа раната, а сетне се обърна към шофьора и му каза нещо на чеченски.

- Ще се оправиш - каза й той.

- Не се притеснявай. Нищо ми няма... само драскотина.

Соня извади пакетче от антибактериални мокри кърпички от раницата си, а Исмаил го изтръгна от ръцете й. Внимателно извади една и почисти кръвта по лицето й. Двамата бяха вперили погледи един в друг. Зад умореното от войната лице, Соня видя млад и красив мъж с маслинено-черни очи и плътни устни. Почувства се неловко за момент поради тази близост. Тя сведе зелените си очи надолу и отново каза:

- Добре съм.

- Раната трябва да се почисти. Отиваме в дома на сестра ми - там е по-спокойно и безопасно. Ще останем тази нощ там.

- Не знаех, че имаш сестра - обърна се към него Соня, когато разстоянието помежду им се увеличи.

- Да. Живее зад планината в къща, скътана в дивото. Там е безопасно и по-спокойно. Премести се там след бомбардирането на Грозни. Изгуби съпруга си и двете си деца в тази война.

Соня сведе поглед. Не знаеше какво да каже. Започна да усеща тъпа болка в главата си и скоро, умаломощена от пътя, емоциите и раната си, заспа в подрусващия се джип.

Крисенко се събуди от кошмар. Изправи се стреснато в мека постеля. Огледа се. Намираше се в малка стая, в която имаше легло, постлано с пъстроцветни чаршафи, а срещу нея имаше малка печка на дърва.

- В дома на сестра ми си - чу се гласа на Исмаил, който стоеше сгушен на дървен стол до печката. - Преди да се запиташ къде се намираш.

- Как... - започна объркано Соня.

- Заспа дълбоко по-време на дългото пътуване. Предпочетох да не те будя, а направо да те пренеса тук. Сестра ми проми раната ти. Всички други спят.

- Ами ти?

- Предпочетох да остана буден. В случай, че се събудиш и се зачудиш къде си.

- Защо го правиш? - попита Соня, изправяйки се и увивайки краката си с ръце.

- Кое?

- Всичко това... помощта, която ни оказваш. Рискуваш живота си, за да ни помогнеш.

Исмаил се усмихна.

- Медийното присъствие в Чечня винаги е било сведено до минимум. А хора като вас, дават на хора като нас глас във външния свят, който ни е отнет. Вие сте нашият глас... нашият зов навън... извън Чечня... и Русия. Това е нещо, за което си заслужава човек да умре.

Соня замълча и се загледа в тъжното изражение на Исмаил.

- На колко години си? - попита го тя.

- Двадесет и девет - отвърна й той, обръщайки се към нея.

- Много си млад, за да правиш това.

- В Чечня няма възрастови групи - тези, които не се борят биват убивани, рано или късно, независимо от възрастта им - той сведе глава и продължи. - Знаеш ли... гледах те докато спиш. Спеше спокойно, вдишваше и издишваше бавно. Не помня, кога беше последният път, когато спах спокойно... без страх. Понякога ти завиждам... идваш тук, заснемаш ужасите на войната, вършиш си работата, рискуваш живота си, но в един момент се качваш на самолета и се прибираш у дома... на спокойствие. Без страх от нови бомбардировки. Не всички имаме късмета да пишем за войната... някой от нас трябва и да
я водим... - по бузите на Исмаил потекоха сълзи. Сълзи на болка.
Соня тихо се измъкна от постелята си и се приближи до него. Повдигна внимателно брадичката му и го погледна в очите.

- Не мога да спра тази война, но мога да я отразя. И мога да ти обещая, че един ден, когато  войната  приключи, аз ще се върна тук и ще помогна за издигането на Чечня от руините. Отново ще имаш дом, Исмаил, народът ти ще бъде свободен и макар земята да е напоена с кръв, върху нея ще се лее живот. Това ще се случи - единственото, което искам да ми обещаеш, е, да направиш всичко възможно да останеш жив до тогава, защото искам да видя очите ти, изпълнени с радост, а не с мъка. Не мога да излекувам белезите ти от тази война, но мога да ги накарам да те болят по-малко... - Соня леко се наведе към него и той нежно докосна устните й. Двамата се отдадоха на една страстна целувка, целувка, изпълнена с горящо чувство на близост. Отпуснаха се в прегръдките си и това, което пламна помежду им може би не беше любов, но беше красиво чувство, което и двамата изпитаха по време на една жестока война.

На следващия ден Соня и останалите успяха да се срещнат с Шамил Басаев и да говорят за ситуацията в Чечня. Срещата им не беше много продължителна, но бе достатъчна. Положението отново започна да се нажежава и на журналистите им се наложи да напуснат Чечня незабавно. Исмаил и Соня се сбогуваха с едно леко кимване на летището, но и двамата помнеха обещанията, който си бяха дали. Исмаил остана в Чечня, а Соня се върна в Украйна. После замина за Израел, Сирия, Ирак, Афганистан... и къде ли още не. Но така и не забрави преживяното в Чечня и Исмаил. През октомври 2002 г. Соня намери името на сестрата на Исмаил сред една от атентаторките на руския театър. Исмаил не удържа на обещанието си - беше застрелян от руски войници - бил станал член на сепаратисткото движение. След края на войната обаче, Соня спази нейната част от уговорката. Върна се в Чечня като доброволка към УНИЦЕФ. Вървеше по пропитата с чеченска кръв земя и отрони самотна сълза. Беше любов.