(Без)делниците на един писател- част 39

– Усещаш ли какво се случва? Мисля, че е време за залози кой ще надделее. Колко даваш ако Аделина им срине царството със земята?

Анаил, който се взираше мълчаливо и тревожно в далечината, търсейки утеха в синьо-виолетовия хоризонт над морето, се обърна към нервно крачещия из Небесния дворец свой брат и вдигна рамене безсилно.

– Хайде де! Братчето ми, направих изключителен компромис със себе си, оставайки против волята си с теб в това средище на сервилни тъпаци. Явно дори съм прекалил с престоя си, защото усещам че вече прихващам от безнадеждната им глупост.

– Тя е длъжна да успее. В противен случай ще се наложи да си търсим нова богиня.

– И го казваш просто така? Да нямаш повишена температура? Въобще не изглеждаш на себе си.

– Не съм сигурен. Нещо като непривично чувство е. Не я усещам както преди. Не и толкова близка, не. Сякаш стоя на прага на врата, която предпочитам тя да затвори, защото аз нямам сили да го сторя.

– Х-м… Това за което говориш, в човешкия свят се нарича ревност. Ти просто не желаеш да я делиш. Не се бой, братко. За мен също е качествено ново преживяване. Обикновено аз определям правилата, решавам с кого да осъществявам връзки и с кого да имам просто физически контакти. Защото тези емоционални взаимодействия са винаги с определена цел. Но по някаква неведома за мен причина, този път е много по-сложно. Представя ли си, че трябва да продължа вечността си без нея, все едно стрелят в мен със златен куршум. Другото, от което меко казано страшно се срамувам, е че изпитвам притеснения относно твоята съдба. Разбираш ли, вродената ангелска обич никога не ми е била присъща. Известно ти е, че я презирам като част от лицемерието на Небесното царство. Обаче за теб ми пука. Твоят Безкрай е част от мен. И няма да позволя нещо лошо да ти се случи. Все пак съм ти батко.

– Заради Триединството е. Допреди нас, подобно сливане на души не се е осъществявало. Трябва да го пазим зорко, Самаил. Чудото помежду ни. Но как да предпазиш стихия, която отказва да бъде пазена?

– Като я оставиш да върши онова, в което е най-добра. Да покорява.

Анаил кимна, въздъхна и отговори на първия зададен от брат си въпрос:

– Залагам меча си, че ще в следващите няколко часа тя ще направи така, че драконите да ѝ се молят на колене за пощада.

– Добър залог. Аз пък залагам крилете си, че това ще се случи след по-малко от мисъл време.

Анаил се усмихна в отговор на усмивката на Самаил и отново зарея погледа си в морето, без да обръща повече внимание на призрачните проблясвания отдалеч, както и периодичните трусове под нозете им.

Докато в лоното на Светлината и Тъмнината, архангели и демони се бореха да възстановят крехкия си баланс, на планетата на драконите Аделина поглъщаше енергията на божествените искри. Тялото ѝ пулсираше в ярко сияние, което струеше от всяка нейна фибра. Усещането беше едновременно на божествен екстаз, но и на адска агония. Зелените ѝ очи също светнаха, кожата ѝ сякаш се запали, от нея се вдигнаха гъсти облаци дим.

“Ще я изпепелят.”– продума един от драконите.

“Или ще я превърнат в нещо…друго.”– отговори изумруденият водач на воините.

– Аз… не съм…просто…богиня…Аз…съм…ЕДИНСТВЕНАТА!

Викът ѝ кънтеше тъй мощно, че драконите трепнаха, усещайки го с вътрешните си органи. Тя вдигна нагоре протегнатите си ръце с разперени и извити пръсти, гордо изправяйки снагата си и вдъхвайки нажежения въздух. Очите ѝ се бяха превърнали в две черни бездни, в които не изглеждаше да има нищо човешко или божествено.

“Или ще загине или ще унищожи всички ни!”

“Ще издържи. На такава мощ ѝ е съдено да стане още по-могъща”–включи се старшият черен звяр.

Огънят, който се роди от дланите ѝ беше златисто-бял. Подобен пламък досега бе успявал да произведе единствено Сътворение и то само веднъж, след изключително дълги и безплодни опити.

– Взимам това, което ми принадлежи. Сега и завинаги!

Драконите отстъпиха и сведоха покорно глави пред нея, усещайки превъзходството ѝ над себе си. Черният, получил негласното ѝ благоволение, заговори почтително:

– Ваше Изключително Величество! Майко на Светлината, Мрака и Огъня! Ние- расата на отколешните приносители на искрите, ви отдаваме своята почит и ви се заклеваме във вечна вярност. Нека благодатната сила винаги ви съпровожда в мисията ви да въдворявате ред във всеки хаос. Ние ще бъдем ваши покорни слуги докато се ръководите от справедливостта и добруването на Баланса. Знайте, че съществуват много и коварни светове, които ще се противопоставят на мощта ви, но ние изразяваме готовността си да бъдем ваши воини когато изпитате нужда от нас.

– Сърдечно благодаря, предводителю на огнедишащите! Мога ли все пак да разбера името ви, след като в крайна сметка спечелих доверието ви?

– Моето име е Зорхаар. Изумруденият водач на бойците е Азкаелион. В случай, че се нуждаете от нас е нужно просто да ни споменете в мислите си. 

– Благодаря ви! Говорехте нещо за враждебни светове?

– По този въпрос не е възможно да ви дадем повече информация. Ще се наложи да ги опознавате съвсем сама.

Аделина кимна, поклони се елегантно на Зорхаар и се обърна към портала, през който премина напълно безпрепятсвено.

Край Дървото на Живото, Разрушение беше пометен от изведнъж сгъстилият се въздух и предизвиканата експлозия от завръщането на богинята. Древният бог стана с охкане, отърси се от прахоляка, с който беше засипан и отвори широко очи при вида на Аделина.

– Коя сте вие, дивно чудо? И с какво несъвършената ми личност заслужи подобно благоволение?

– Спести ми мръснишкия си хумор, Разрушение! Не съм в настроение да ти шибвам един между очите, за да ти затворя устата, така че го направи доброволно.

Огненотелният бог замря след отговора ѝ. Гласът уж бе нейният, но вибрацията му се беше променила. Проникваше до дъното на душата. А погледът стигаше дори по-далеч.

– АНАИЛ! САМАИЛ! ВЕДНАГА СЕ ЯВЕТЕ НА ГРАНИЦАТА НА РЕАЛНОСТИТЕ!

Призивът ѝ не бе просто вик. Той караше реалността да се разпада на съставящите я частици и да се събира наново, но в по-съвършен свой вариант. Ехото оставаше дълго след като словата бяха изречени.

Двамата ѝ любими се материализираха на мига и веднага зяпнаха при вида на своята единствена. Анаил застина на място, докато Самаил с любопитство обиколи и огледа Аделина от горе до долу.

– Какво си направила? 

– Необходимото, Самаил. 

– Различна си.

– Просто подобрена своя версия. Ани, ти няма ли да ме поздравиш? 

Архангелът се приближи предпазливо и впи с подозрение небесния си поглед в нейния.

– Ами ако си изгубила себе си там, в замяна на нещо, което наричаш “по-добро”? Защото аз не мога да те позная. 

Аделина взе нежно ръката му в своята и му се усмихна. Чувството наподобяваше токов удар, но Анаил го издържа с болезнена гримаса.

– Трябва да разберем какво значи това. В какво точно си се превърнала.

Самаил махна с ръка и пред тях се отвори нов портал. Разрушение, който до момента наблюдаваше мълчаливо, стреснат не на шега от новопридобитата мощ на Аделина, понечи да се включи в разговора:

– Ако позволите, бих могъл да предложа нещичко… Между другото, Звезди, не знаех че имаш тъй изкусни умения…Тогава защо трябваше онзи път аз да ги връщам от реалността, приела ги за свои богове?

– За да не ти се наложи да изпитваш върху себе си колко убедителен мога да бъда ако беше отказал. Каква е играта ти?

– Не съм в състояние да предположа накъде планувате да се отправите през тази врата, но по мое скромно мнение новата сила е като виното. За да се оцени хубаво ли е или не, трябва да се опита. А какъв по-добър тест от този на терен?

– Ако си намислил да ѝ предлагаш дуел, с удоволствие ще ти смачкам фасона вместо нея.

– Съвсем не, кавалерстващ мой племеннико, Самаил. Ако имах намерението да я премахна, отдавна да съм го сторил по много по-изобретателен начин. Но тя е безумно интересна. И жадувам да видя на какво е способна. Нека не си губим времето в приказки. По-добре да ви покажа…

Разрушение описа няколко движения със свободната си ръка през портала и той промени цвета си от индигов в ален. След което премина през него.

Аделина погледна половинките си въпросително и след кратко колебание, наситено с недоверие, тримата последваха разюздания си пакостлив роднина оттатък.

Измерението приличаше на времепространствен водовъртеж, прошарен от святкащи виолетови разломи. Въздухът бе тежък, труден за дишане, притискаше ги отвътре докато си поемаха дъх.

Анаил заговори пръв:

– Това място дори не е цялостен свят. Само останки. И е крайно нестабилно. Аделина, не се отделяй от нас. Чувствам опасността да извира отвсякъде…

Но Аделина бе като хипнотизирана от виещия се наоколо хаос. Тя пристъпваше бавно сред нищото, а при всяка нейна стъпка въздухът около краката ѝ потръпваше като жива субстанция. Искрите в нея се допираха до първичното нищо и то се огъваше около тялото ѝ.

– Ако си достатъчно силна, би могла да го поправиш. Тук не просто цари хаос. Редът е напълно непознат за тези простори. Едно от любимите ми измерения. Втори мой дом.– включи се Разрушение.

Аделина вдигна ръце и се съсредоточи. Внезапно, пространството се пропука и от пролуките нахлуха безброй безформени, гладни, враждебни създания, изтъкани от сенки. Те се движеха около тях като бълбукащ мрак.

Самаил се усмихна, защото му бяха познати. Той вдигна глава, протегна десницата си и от пръстите му се родиха огньове, по-черни от полярната нощ. Аделина извика пулсиращо огнено сияние, което я обви като пурпурна аура. Анаил, разтворил и двете си ръце, концентрира в тях Вечната светлина. 

Сенките се хвърлиха към тях, но Черният властелин ги посече с тъмнината си. Те обаче се завърнаха. Тогава Анаил хвърли в тях своя сноп лъчи. Но ефектът отново бе временен. Тримата се бореха, всеки отделно от другите с ярост, но никой от тях не постигаше дълготрайна победа. Постепенно, умората започна да надделява и това даде знак на отчаянието да се прояви. Тримата получиха наранявания заради забавените си реакции. Леки засега, но ако продължаваха неравната битка, със сигурност имаха потенциала да станат и по дълбоки

– Привиденията са самият материализирал се нестабилен свят. За да го стабилизираме, трябва да действаме ЗАЕДНО! Затова сме триединство.– съобщи внезапното си прозрение Аделина, хвана мъжете си за ръце и отново се съсредоточи.

Времето спря. Звуците заглъхнаха, светлините угаснаха, сенките се разтвориха.

Над все още оформящия се свят изгря зората на първия ден от съществуването му. След това бързо, като на лента, се изредиха всички епохи от сътворението му, до установяването на идеалния Баланс.

– Ех, светата тройца на новия ред! Голяма работа сте, няма спор! Получи се даже по-забавно, отколкото предполагах.

Разрушение се изкикоти и отвори наново затворилия се заради трусовете в реалността портал. Самаил, Аделина и Анаил се спогледаха мълчаливо и си кимнаха. След което се пренесоха обратно в своя свят.

Разрушение, доволен се отправи към любимия си трон-кушетка, изявявайки по този начин категоричния си отказ да продължи общуването си с божествените роднини. Затова и тримата, без да губят повече време, се завърнаха в Небесния палат.

Тъмният властелин и Архангелът на любовта си хвърлиха безмълвни погледи. И двамата усещаха, че освен енергията, любовта и страстта, у Аделина вече имаше и нещо друго, което им бе невъзможно да дефинират.

– Зная, че се боите от мен. Но аз съм не съм жертвала себе си в името на тази сила. Не съм се изгубила. За пръв път съм цяла. Истински цялостна.

– И какво означава това? Че вече не ти трябваме?

Аделина се обърна към Самаил и очите ѝ потъмняха. Но не от гняв, а от нещо много по-дълбоко. Тя се приближи към него, обви ръце около врата му и устните ѝ се впиха в неговите с цялата жар, която винаги е била същността ѝ. Той не се възпротиви. Обгърна талията ѝ и я придърпа плътно към себе си така, сякаш жадуваше да я задържи вечно в обятията си. Когато тя се отдръпна от него, сините му късчета небе блестяха от тъмно желание.

– Винаги ли ще ме целуваш, за да ми доказваш, че греша?

– Мислех, че вече си свикнал.

Богинята се обърна към своя светъл любим. В неговите сапфири също горяха безброй въпроси. Тя нежно помилва лицето му, оставяйки следи от светлина по бузите му.

– Ти винаги си знаел коя съм. 

– Сега си много повече, отколкото бих могъл да си представя. Или да мечтая.

Аделина затвори очи и сля устни с неговите. Целувката им бе истинска благодат. Тя не доминираше, той не се подчиняваше. Двамата възобновяваха свещената си клетва непринудено и искрено. Напълно равнопоставени.

Когато се отдели от него, богинята остави ръката си в неговата, а с другата хвана Самаил. Тримата застанаха един срещу друг, оформяйки правилен триъгълник.

– Време е, души в душата ми и сърца в моето.

– Време за какво?–попита Анаил.

– Да изпълним свещения си дълг. Да сторим онова, което само боговете умеят. Да поправим счупените вселени, за да създадем навсякъде нещо прекрасно и ново. Баланс. Съвършеното Равновесие на силите…