(Без)Делниците на един писател- част 42

– Мамо, страх ме е.

– И мен, миличък. Но да си смел не значи да не те е страх от нищо, а да се изправяш срещу страховете си въпреки него.

– Кога ще си идем вкъщи? 

– Скоро. Имам да свърша още едно- две неща и ще ви отведа у дома.

– Ще летим ли пак с ангелите?

– Когато всичко свърши, те ще ви отнесат, да. Но засега ще ми погостувате малко.

– Ние мъртви ли сме? Това раят ли е? И защо татко го няма тук?

– Не сте мъртви. Татко ви го няма, защото е на друго място сега. Тук се допускат само невинни души, затова и всичките деца на земята са събрани при нас. Но ще ви е много забавно, обещавам! Считайте го за неочаквана ваканция.

– Искам си татко.

– Не сега, слънце. Просто почакай малко и…

– Те ми говорят. Казват, че като дойдат, за нас повече няма да има място в тоя свят. Само за тях, защото са по-силни и го заслужават повече.

Аделина бе поставена в доста неловка ситуация. Евакуацията на Земята премина успешно, но поради строгите порядки на Баланса нямаше как семействата да останат заедно. Небесното царство приюти чистите и непокварените, макар и все още в тленната си човешка форма, деца. Подземното на свой ред не приемаше лица, които нямат поне едно тежко прегрешение в живота си. Всички, които по някаква причина бяха изгубили непорочността си, отиваха в Преизподнята.

Такова разпределение на бежанците затрудняваше оказването на пълноценни грижи на малките човеци, но богинята таеше надежда, че няма да е задълго. Нейните смъртни деца бяха здрави и невредими засега, но признанието на големия ѝ син прозвуча меко казано тревожно. Явно малките богове щяха да продължат да пакостят без да се подчиняват на авторитети.

Затова и тя реши твърдо, че ще участва лично в битката със сенките на Земята. Разбира се, нямаше как да е начело. Двете ѝ триединни половинки по-скоро биха жертвали собствената си вечност, отколкото да ѝ позволят подобна рискована постъпка. Затова и тя щеше да действа тихомълком. Чрез все още неродените си, но вече съвсем готови да заемат мястото си сред небесните създания, синове.

Аделина прегърна силно двете несвойствено зрели за възрастта си човешки деца, целуна ги по рошавите главички и им се усмихна:

– Докато аз съм тук, за всички ще има място в света. А сега, милички, разходете се и се опитайте да си намерите приятелчета. Заедно винаги е по-весело, нали?

Момчетата ѝ нищо не отговориха, по-големият хвана по-малкия за ръка и го поведе към другите объркани и изплашени деца, за да сподели с тях обнадеждаващите думи на майка си.

Сърцето ѝ се късаше да ги гледа така. Цветята на Земята бяха повехнали преждевременно, отровени от горчилката на ужаса, че ще бъдат заличени от реалността и дори няма да могат да се сбогуват с родителите си. Никак не ѝ се нравеше перспективата за геноцид над човечеството, но ако не побързаше с изпълнението на плана си, опасността от такъв развой сенарастваше неимоверно.

Затова богинята остави децата, стискайки зъби и дишайки дълбоко, за да не бликнат от очите ѝ предателски сълзи и се отправи към покоите си. Първо облече величествено пурпурно-златно одеяние, след това зави косата си в сложна прическа от десетки различни плетеници и едва след като приключи напълно с приготовленията, целящи подобряването на иначе перфектния ѝ външен вид, тя се запъти към морето на рая. От там, енергийният достъп до Земята бе най- удобен, тъй като водите прикриваха мисловните вълни и ги правеха по-трудни за улавяне от свръхчувствителните безсмъртни и немъртви, които вече водеха яростна битка с хаоса.

Майката на Светлината разпростря тържествено ръце над главата си и разпери длани, създавайки мощни синкаво-виолетови нагнетени заряди и с всичка сила ги запрати към дълбините на солените води. Последва кратко затишие, след което се чу гръм, а след още миг, в ума ѝ прозвучаха два гласа- колкото познати, толкова и чужди. Зафираил и Игниил желаеха да си побъбрят сериозно с майка си.

“Майко, спри.”

Беше Игниил. Мъничкото потресаващо бедствие, пряк законен наследник на Черния властелин.

“Това не е начинът.”

Сега пък чу песенното гласче на Зафираил. Той бе значително по-уравновесен от брат си, но изобщо не бе по-малко опасен ставаше ли въпрос за вниманието на майка им.

“Не ме разсейвайте.”

“Не те разсейваме. Искаме да те спасим.”

“Зеф? Ти си, нали? Балансът се руши. Смъртните са в опасност. Моите братя и сестри. Децата ми- вашите братя.”

“Ние също сме твои деца. И не желаем да ни използваш като оръжие. Ще има последствия, мамо”

“ Ти ли ще ми говориш за последствия, малък разбойник такъв! Игниил, аз съм тази, която винаги взима най-трудните решения и носи отговорността за най-тежките последствия. В момента я понасям и за глупостите, които вършите. Точно пред вас нямам никакво намерение да се оправдавам. Вие сте МОИ! И ще вървите натам, накъдето ви кажем. Аз и бащите ви.”

 “Ние не сме просто продължение на вашата воля. Живи сме, чувстваме, мислим и можем да поемем отговорността за постъпките си. Затова те предупреждаваме. Преминеш ли границата, връщане назад няма да има.”

Въпреки, че Зафираил бе по-кроткият, тези последни негови думи се врязаха дълбоко в съзнанието ѝ. Нима собствената ѝ плът и кръв щеше да се обърне срещу нея? Или може би те предчувстваха нещо, което е недостъпно за нейните сетива?

“И какво предлагате? Да стоя безучастно и да наблюдавам как сенките унищожават света ми? Как загиват ангели, демони и милиони други същества, заради моето безсилие?”

Зафираил отговори пръв, а след него брат му довърши: 

“ Предлагаме ти да решиш кои от децата си да спасиш.”

“ И кои да пожертваш.”

Ледени тръпки пробягаха по гръбнака ѝ. Тя наведе глава, отпусна ръцете си- първоначално безсилно, но после яростно ги стисна в юмруци, така че да задейства онази автоматична верижна реакция, на която се бе научила намирайки се в едно от най-критичните състояния за реалността си.

Но учудващо- вътрешната съпротива да се инициира разрушителният потенциал бе по-силна. Все пак тя се изправяше срещу двама. Не просто равностойни, а многократно превъзхождащи я по деструктивна мощ създания. По простата причина, че не бяха обременени от задръжките на зрялото родителско съзнание.

Гневът ѝ се разпали още повече. Приличаше на огън, разгарящ се от бурен вихър и разпространяващ се повсеместно из сухите треви и напуканата земя на лишена от дъжд територия.

“ Не. Няма да избирам. Ценността на живота е абсолютна. Било е и ще продължи да бъде така.”

Вълните се надигнаха в погубващо високи вълни, оловно тежки облаци затулиха слънцето. Водите започнаха да изригват нагоре като оживели ръце на древно създание и се протегнаха към богинята в отчаян опит да я съборят, но Аделина предприе напълно неочаквано действие. Вместо да се издигне в левитация и да изпълни серия от енергийни удари, тя се остави на вълните да я повлекат и отнесат навътре в морето. Дишаше равномерно, но изпъна тялото си като струна. Затвори очи и вместо да продължи разговора с децата си, се обърна към злите сенки. Това бе събитие, което се случваше за пръв път от началото на времето. И дори то, изумено от драматичния обрат, замря в трепетно очакване.

“ Черни духове на вечността! Деца на хаоса и слуги на разрушението! Потомци на  най- страшните сред боговете! Аз, Майката на Светлината, се обръщам към вас! Не с молба, а с ултиматум. Вие знаете, че ще надделеем. Жадувате да оцелеете, затова искате моите деца. Принуждавате ме да вземам невъзможни решения, защото си въобразявате, че притежавате власт над мен. Но не. Властта е била и винаги ще бъде у боговете. Не вие решавате съдбите на милиарди. Не вие ръководите боговете. Ние сме абсолютът. Ние сме истината. Ние сме животът. И който посмее да оспори това наше право, ще бъде разсипан на прах. Опитахте се да унищожите планетата ми, но сега аз ще унищожа вас. И за доказателство, ще отнема безсмъртието на синовете си. За да не можете никога повече да шепнете безумия в ушите им и да размътвате умовете на невинните им души! Пригответе се да паднете безславно и повече да не се изправите!”

След тези си думи, мощни контракции спукаха околоплодните мехури на неродените богове. Раждането им започваше насред морето, което се пенеше и беснееше под влиянието на сблъскващите се еднакви по заряд унищожителни, но противоположни в крайната си цел, енергии.

Около крещящата от неописуема болка богиня изплуваха и се завъртяха прозрачни безплътни фигури. Те впериха в нея напълно лишените си от емоции очи. Но тя усещаше жаждата им. Стара, неутолима, жестока жажда. Жаждата да съществуват. 

“ Дай ни ги, иначе ще те погубим. Ние винаги сме били, но ти вече няма да бъдеш. Ще те изтрием от историята на света ти, ако откажеш.”

Но Аделина не им обръщаше внимание. Родилните мъки бяха твърде големи, за да може да мисли за каквото и да е друго, освен за децата си. Не се страхуваше от прииждащите зловещи видения, а напротив. Стремеше се да привлече около себе си колкото се може повече от тях.

Първи се роди Игниил. Тя изчисти устата му чевръсто, излитайки нагоре за миг, след което с рязко движение разсече действителността. Сапфирена мълния раздра пространството и преряза пъпната му връв. Плачът му бе гневен и тревожен като последния набат, оповестяващ края на света. Притежаваше огнените коси на майка си и ярко синия поглед на баща си Самаил.

Огненият принц бе обвит в мекото сияние на личния ореол на богинята, което го направи напълно неприкосновен за сенките. Той се носеше над водите, които боязливо избягваха съприкосновението с него, сякаш то щеше да ги изпари завинаги. 

Аделина го погали нежно и му се усмихна. Малкият бог, все още трудно фокусиращ наблизо, ѝ се усмихна в отговор.

Предстоеше да се роди и Зафираил. Аделина бе останала почти без сили, докато изкара Игниил на белия свят, затова и се напрегна до краен предел за да завърши успешно най-важната си мисия. Зафираил, усетил затруднението на майка си, засия  вътре в нея и я дари с бленувано моментно облекчение. Той не изискваше, не настояваше, не притискаше. Освободен от влиянието на брат си, разгърна изцяло уникалните си умения. Да обича безрезервно и също тъй да дава.

“Моят прелестен светъл лъч! Благодаря ти, обич моя!”

Аделина, възстановила увереността в собствените сили, направи няколко решителни напъна и малкият ангел вече беше в ръцете ѝ. Главата му бе увенчана с лъскавите смолисти вълни на Анаил, но в очите му вече бушуваше зелената отрова на майка му. През разкъсаните облаци проникна сноп лъчи, който нежно пое младия бог, прекъсвайки последната му физическа връзка с майка му и го издигна високо и далеч от коварните хаотични духове.

Триединната висша богиня въздъхна, но знаеше че облекчението ще е моментно. Въпреки, че все още бе във властта на телесната си болка, душевното ѝ страдание я надвишаваше хилядократно. 

Майката на Светлината, уверявайки се че синовете ѝ са напълно защитени от опитващите се да ги осквернят изчадия, полетя високо, затвори очи и изпълни дробовете си с въздух. След което нададе най-страховития вой, който Вселената беше чувала някога. Отново разпростря ръцете си и от тях бликнаха неизчерпаеми и несравними по мощ потоци първична, дива и гневна енергия. Тя визуализира в ума си целта и след миг, бясно въртящите се долу безплътни тела бяха поразени и разсипани на градивните си частици.

За Аделина обаче това не бе достатъчно. Следващата ѝ цел беше безобразното безредие на родната ѝ планета. Не бе нужна и мисъл, за да се озове начело на армиите на Мрака и Светлината, хвърляйки в ужас командващите ги Анаил и Самаил. Те напразно се опитаха да я достигнат- богинята ги остави далеч зад гърба си в неукротимия си яростен порив към врага.

Тя сипеше огън и жупел без почивка, без дори намек за умора, но с ясното намерение да не остави дори и помен от врага.

Двамата ѝ триединни любими наблюдаваха отдалеч, нареждайки на частите си да се оттеглят, за да не попаднат под кръстосания огън. А самите те, след кратко мисловно съвещание, пристъпиха напред с решимост. Кой, ако не те, притежаваше необходимата сила и смелост да спре навреме тази могъща стихия, преди да е изпепелила родния си дом? И да го сторят с такъв финес, че това да изглежда като най-странната любовна история на всички времена?