Душата е отровена, непокорна,

в своя тъмен ореол. 
Набъбваща злоба, таи се в тънък станиол. 
Сърцето подскача неподвижно,

притихнало стои, обвито в паяжини от черни руини,
затворена рана в стени от мрак,

пробождано от хиляди игли. 
Отпуснато лежи в забързано туптене
със желание да угасне, но все още безшумно стене, 
в тихия шепот на отдавна отминал миг,
с единствена утеха,

да замръзне в топлината на онзи лъч,

носен от безименна надежда,

на все още силно отекващ в душата, безгласен вик.