Безопасните ковчези

Когато бях малка обичах да се разхождам из гробището. Да разглеждам различните видове надгробни камъни, да чета имената на мъртвите и да се вглеждам в снимките им. Представях си какъв живот са имали, от какво са умрели, тъжи ли някой за тях. Приемах смъртта като портал към друга вселена, а когато пораснах това усещане се промени и на негово място застана огромна, зейнала, черна дупка и обсебващата мисъл, че никога повече няма да видя този човек.

Днес се навършва година от както баба си отиде. Вече мразя да посещавам гробищни паркове, може би защото аз самата остарявам, но въпреки това сме тук с баща ми да оставим цветя и да почистим бурените от гроба.

Постояхме. Помълчахме. Всеки си поговори с нея на ум. Свършихме онова, за което бяхме дошли. Преди да си тръгнем обаче, нещо ми направи впечатление и попитах татко:

- Защо има метална камбана със завързано въженце на езичето ,свършващо в пръстта на пресния гроб? Никога не съм виждала такива нещо преди.

- О, това ли? - посочи с цяла длан баща ми – стар ритуал. Нищо особено. Търговците спекулират със страха на хората да ги заровят живи. Така изобретили „безопасните“ ковчези – тройно по-скъпи от обикновените, с връвчица и камбанка. Още преди векове покрай някаква градска легенда. Голяма глупост.

Нямаше какво повече да правим тук. Всеки се сбогува тихо с последното местообитание на баба и закрачихме към изхода. Тогава чух продължителен звън от камбанката и цялата подскочих. Татко се усмихна и каза:

- Спокойно, това е просто вятърът...